вторник, 9 юли 2013 г.

Сценарият на майка ми

Когато публикувах във фейсбук снимки от пътуването с мъжа ми до Рим за 30-тата годишнина от сватбата ни, мои виртуални приятели споделиха, че Рим е „техният град”. Аз също усетих, че това е „моят град”, когато за първи път попаднах там! Влюбих се в Италия още като дете. Тази моя детска любов беше... драматична. Описала съм я в един разказ от книгата „Откриването на Дагоберта”.

СЦЕНАРИЯТ НА МАЙКА МИ

         Сега имам чувството, че почти цялото ми съзнателно детство премина под знака на маминия сценарий.
Още преди да се родя, тя е участвала в някакъв конкурс за сценаристи, организиран от Киноцентъра, и е била отличена... с похвала. Не знам дали са й дали документ за това, но вкъщи се пазеше вестникарска публикация, където сред добре представилите се в конкурса фигурираше името на майка ми.
По сценария, получил първа награда, бил заснет филм, а другите участници си останали само със споменаването във вестника. Това обаче беше вдъхновило мама да напише нов сценарий, който сега бих нарекла творбата на живота й. Действието в него започваше в Италия по време на Втората световна война и завършваше в България, след приключването на войната.
Като 18-годишна моята майка е следвала един семестър архитектура във Флоренция. Било в разгара на войната, но това не се усещало във всекидневието, освен че липсвала достатъчно храна. На чуждестранните студенти, както и на местните жители, давали купони, за да си набавят продукти. Често нямало хляб и ядели „кастанячо” – някакво клисаво тесто от кестени... Понякога някои италиански студенти идвали в мензата облечени с черни ризи. Останалите колеги обяснявали на майка ми, че са се облекли така, защото са фашисти и на този ден имат празник. Изглеждали съвсем обикновени, симпатични момчета, само по черните ризи ги разпознавала, че са фашисти...
Независимо от всичко, майка ми смяташе няколкомесечното си пребиваване в Италия за най-хубавия период от своя живот – била млада, италианците я харесвали, държали се галантно с нея...
Разказваше ми толкова често и с толкова любов за тази страна, че в детството си аз постепенно също се влюбих в нея.
- Таванът на стаята ми във Флоренция беше много висок – казваше мама.
Аз поглеждах не много високия таван в софийското ни жилище и си представях какъв е бил във Флоренция.
- Морето в Италия е наситеносиньо, като мастило - ти не си виждала толкова синя вода! Само там е такава! – споменаваше понякога без повод мама.
Тогава в моите мисли изникваше нещо много наситено синьо, оставаше само въображението ми да го превърне в море.
Постепенно закопнях да видя Италия, макар че в социалистическото ми детство никак не беше лесно да се осъществи подобна мечта. Мама обаче имаше свое разрешение на проблема: някой ще прочете нейния сценарий с италианския сюжет, ще го хареса и ще реши да заснеме по него филм. Тогава цялото ни семейство ще замине на снимки в Италия!
По онова време майка ми работеше като инспектор по задочно обучение в юридическия факултет на Софийския държавен университет – тогава университетът се наричаше така. В крайна сметка, след преврата на Бадолио в Италия, през 1944 г. се беше върнала скоропостижно в София и беше завършила тук право. Работата й в университета не беше творческа, но я срещаше с много хора. На някои от тях тя даваше за четене сценария си.
Помня как в такива случаи си идваше вкъщи усмихната, въодушевена:
- Дадох сценария на една позната, която има връзки в Киноцентъра!
И аз разбирах, че скоро мечтата ми да видя Италия ще се осъществи. Не можех да си представя, че трябва да чакам повече от три-четири месеца, докато сценарият на мама бъде прочетен, одобрен и вече ще може да се пристъпи към заснемането на филма. Започвах да броя дните и седмиците до заминаването ни за Флоренция.
          После се оказваше, че познатата е харесала сценария, но не е дала на майка ми никакво обещание какво ще стане по-нататък. Значи се връщахме до началната позиция в очакване на новия познат, който ще се заинтересува от маминия сценарий. Това очакване обикновено преминаваше за мен в абсолютно безвремие – не пресмятах дните и седмиците до заминаването ни за Италия, все още на въдичката на надеждата ни не се беше хванала друга златна рибка.
          Накрая майка ми отново успяваше да даде сценария си на някой човек с връзки в киното и тогава времето пак придобиваше смисъл за мен, започвах да пресмятам дните и седмиците, мислех си: „Ето, през пролетната ваканция сигурно вече ще съм на снимки в Италия!”
          Сега осъзнавам, че, докато мечтаех така, съм изживявала едни от най-щастливите моменти в детството си. В очакване да видя Италия продължавах да копнея за нея. Когато с децата в квартала играехме на държави, избирах за себе си винаги Италия! Когато гледах през прозореца клоните на дървото навън, си мислех, че точно такова дърво ще виждам и през прозореца си във Флоренция!... Оставаше само сценарият на майка ми да бъде прочетен, одобрен и снимките в Италия да започнат...
      След това се оказваше, че поредният познат с връзки в киното е върнал сценария на майка ми само с пожеланието да продължава да пише... И аз отново попадах в безвремието, когато изобщо няма значение колко дни са изминали, защото след тях не се задава нищо...
          Мисля, че след четвъртия познат с връзки в киното, който върна сценария на майка ми с похвали и с пожеланието да продължава да пише, започнах да се разочаровам от Италия. Как беше възможно да е толкова безсърдечна, да не разбира, че едно малко българско момиче от цялото си сърце иска да я види, да се наслади на наситеносиньото й море, на къщите с високи тавани! Не, Италия не заслужаваше да я обичам! Не разбирах как майка ми все още продължаваше да е влюбена в тази страна, но самата аз й бях обидена. Дълбоко обидена! Когато в квартала играехме на държави, престанах да избирам Италия – моя фаворитка стана Франция, и без това учех френски от петгодишна възраст. Децата ме питаха защо съм променила избора си и аз отговарях с чувство на накърнена гордост, че има и други хубави държави. Не, Италия не знаеше какво огорчение ми причини в моето детство!
После мама се премести на работа във външнотърговско предприятие. Там професионалните й ангажименти не само не бяха творчески, но тя вече нямаше и никакви контакти с хора, хвалещи се с връзки в киното, така че не можеше да дава на нови познати сценария си с надеждата по него да бъде заснет филм в Италия. И слава богу, защото вече не ми бяха останали душевни сили да изживявам отново и отново очакването и разочарованието от неосъщественото бленувано пътуване до тази красива и недостъпна страна.
Години по-късно по стечение на обстоятелствата ми се случваше много често да пътувам до Италия по работа. Помня, че, когато за първи път пристигнах в Рим, в една топла юнска утрин излязох да се поразходя из парка Пинчо, близо до нашия хотел. Докато вървях по пясъчните алеи покрай бюстовете на велики италианци, под големите дървета, осъзнах, че най-после се е осъществила мечтата ми да бъда в Италия. Точно такъв парк се беше мержелял в детското ми въображение... Изчислих колко време е минало до осъществяването на тази моя мечта – 25 години! Какво ли би помислило тогавашното малко момиче, което броеше дните и седмиците в очакване да започнат снимките по сценария на майка му и мисълта, че може да чака цели три-четири месеца, докато види Италия, му се струваше непоносима. Как ли би се почувствало, ако сега, от разстоянието на времето, му кажех: „Всъщност, ще трябва да чакаш 25 години!”  По-добре, че не можех да му го кажа, щеше да е прекалено жестоко за изтерзаното му сърчице.
Още по-жестоко ми се струваше, гледайки назад към детството си, как бях заспивала щастливо с мисълта, че скоро ми предстои пътуване за снимки в бленуваната страна, а това щастие се е крепяло на илюзията, че маминият сценарий ще бъде одобрен и заснемането на филм по него незабавно ще започне, докато през това време сценарият вероятно е преседявал непрочетен на нечие бюро или е бил разгръщан разсеяно, за да бъде върнат с празни любезни думи на очакващата ми майка...
Мама цял живот остана вярна на две свои любови: Италия и киното. Винаги, когато казваше: „Моите приятели, италианците!” се усмихваше, като че ли виждаше пред себе си лицето на скъп за нея човек. Следеше всички нови български филми. Беше критична, както всеки творец, неполучил признание...
Когато се пенсионира, на дневен ред в мислите й отново се появи нейният сценарий. Може би защото на тази възраст човек осъзнава какво е постигнал в живота и му се иска, макар и с огромно закъснение, да осъществи някоя своя стара мечта. Започна, уж между другото, да ми подхвърля:
- Сега трябва да направиш нещо за моя сценарий! Той е хубав. Много хора са ми го казвали.
      Не знаех какво точно мога да направя за сценария на майка ми, но тя явно беше обмислила всичко в подробности през дългите си пенсионерски часове:
 -    Ти имаш контакти с доста хора, журналистка си, дай сценария ми на някой режисьор, да го прочете!
-      И какво като го прочете?
-   Нали ти казах, сценарият е хубав! Нищо чудно да реши по него да заснеме филм!
-     Тогава цялото семейство ще замине за снимките в Италия!
-  Ами да! Поне вие ще заминете, аз не знам дали ще имам сили... И ще му вземем парите!
            Това с парите беше под влияние на новото капиталистическо време, когато е най-важно да има печалба. Мама се усмихваше доволно, предвкусвайки хепиенда на своите очаквания от младостта. Отново, както в моето детство, беше дълбоко убедена, че мечтата й ще се осъществи... Само че аз вече бях здравомислещ човек на зряла възраст и не можех да я последвам в полета на измислиците й.
-                     Нека отново да прочета сценария ти!
-                Сценарият е написан хубаво! Няма да се изложиш! Ти само го дай на някой режисьор, да го види!
         Накрая седнах и прочетох сценария на мама отново. Настина беше написан хубаво, с познаване на обстановката в Италия през Втората световна война. Имаше само един проблем... Развръзката очевадно ми напомняше за един военен разказ от съветски автор, включен в гимназиалния ни учебник по руски език. Мама със сигурност не беше чела този разказ. Просто имаше лошия шанс да е открила повторно, със собствени сили, Америка. Чувствах се неудобно да предложа този сценарий на познатите си кинаджии... Мама обаче на стари години реши да бъде упорита и да не разчита на други хора. Издири сама адресите и телефонните номера на двама наши режисьори. Първо им изпрати копия от сценария си, а после започна да ги търси по телефона, за да чуе мнението им. Единият от режисьорите изобщо не вдигаше слушалката, а  другият я поздрави за добре написания текст. И това беше всичко.
         Колкото и да изглежда странно, надеждите на майка ми се съсредоточиха върху режисьора, който изобщо не отговаряше на телефонните й обаждания – след като не беше я отпратил любезно, от него можеше да се очаква нещо добро. Мама му звънеше безответно по телефона – решителна, непоколебима... Нямаше начин това да не е нейният шанс! Тя просто нямаше друг шанс... Все пак се оказа, че има!
          Въпросният режисьор така и не вдигна слушалката при мамините многократни позвънявания, но, четейки всеки ден вестниците в най-големи подробности, тя откри кратко съобщение, че се обявява конкурс за сценаристи. Нямаше ограничение за възрастта на участниците. Майка ми веднага подготви сценария си. Помоли ме да й го препиша на компютър. Това ми помогна още веднаж да се убедя, че е написан хубаво, но на някои места си позволих да го редактирам. Съкратих няколко сцени, показващи ентусиазма на народа от промените след 9 септември 1944 г. Мама охотно се съгласи с редакциите ми, призна, че навремето е включила тези сцени, защото тогава споменаването на следдеветосептемврийския ентусиазъм е давало гаранция за успех.
       Изпратихме сценария за конкурса и майка ми зачака. Понякога се опитваше да ме съблазни с мечтите си как може да получи награда и цялото ни семейство да замине на снимки в Италия, но аз категорично отказвах да участвам във фантазиите й - достатъчно разочарования бях изстрадала през детството си, съпреживявайки всеотдайно съдбата на нейния сценарий.
      Накрая в списание „Кино” излязоха резултатите. Както в младостта си, мама беше отличена с похвала. Отново друг сценарий се класираше на първо място и по него щяха да заснемат филм... Този път обаче имаше една екстра за майка ми - публикуваха сценария й в списанието.  Мама беше доволна, купи си няколко бройки от публикацията и започна да ги подарява на свои познати, чието уважение искаше да спечели. Накрая й останаха само 2-3 екземпляра, които вече даваше само за четене. Познатите ни я хвалеха колко добре пише. Никой от тях не спомена, че финалът много напомня за развръзката в съветския разказ, който бяхме изучавали в училище. Може би, като хора от нейното поколение, не бяха чели този разказ.
      Майка ми обаче продължаваше да мечтае по нейния сценарий да бъде заснет филм. И пак започна да търси връзки със света на киното. Всъщност, връзката й със света, като цяло, бях аз, така че тя се зае да ме обработва, да ме приканва към действие:
         - Трябва да направиш нещо за моя сценарий!
         - Нали вече го публикуваха!
    - Това не е кой знае какво! Имаш контакти с Европа - може някой чуждестранен режисьор да се заинтересува от сценария ми. Вече се снимат толкова копродукции. Направи нещо!
         Не знаех какво точно мога да направя.
         Майка ми чакаше... Може би сега броеше дните и седмиците с надеждата да й донеса радостна вест, както аз в детството си очаквах тя да се върне един ден вкъщи с новината, че заминаваме на снимки в Италия.
         Накрая, след като веднаж интервюирах известен френски продуцент и взех електронния му адрес, казах на мама, че може да му изпратим нейния сценарий, разбира се, преведен. Мама се въодушеви. Каза ми веднага да се заема с превода на френски. Обясних й, че нямам време, но мъжът ми, който изпитваше огромно уважение към нея, си предложи услугите да преведе текста на английски... Нашият син, който обожаваше баба си, му помагаше всеотдайно. Постараха се да не бавят изпълнението на тази доброволно поета задача, защото виждаха нетърпението на майка ми.
         Изпратихме преведения сценарий в Париж. И отново зачакахме.
         Често, когато се връщах от работа, мама идваше до мен и започваше отдалече разговор за сценария си. Говореше ми така, като че ли аз бях човекът, от когото зависи съдбата на нейната кинотворба:
     - Аз не знам защо този французин не се обажда! Ти защо не го потърсиш по телефона?
         Обещавах, че ще го потърся.
     - Ако не харесва самия сценарий, може поне да вземе идеята. Чета надписите на филмите и понякога пише „по идея на...” За това също се плаща. Поне да му вземем парите! - повтаряше мама новата си формула за успех.
         Дали мислеше, че ще ме стимулира да действам, като споменаваше за „парите”?
          Един път се обадих в офиса на продуцента в Париж. Някаква сътрудничка ми обясни любезно, че още нищо не могат да ми съобщят.
         Майка ми гадаеше на глас защо все още не могат нищо да съобщят. Бяха ли чели сценария? Ако са го чели, смутило ли ги е нещо? Какво може да ги е смутило? Това си е една любовна история от времето на Втората световна война...
         - Не можеш ли да напишеш нещо ново? - питах с тайната надежда, че бъдещият й сценарий няма да напомня толкова за сюжет, който вече съществува в литературата.
         -Аз вече нищо друго не мога да напиша!
      Беше безнадеждно... Много исках по сценария на мама да бъде заснет филм. Може би френският режисьор също не беше чел съветския разказ със сюжет близнак на маминия, може би дори щеше да заснеме филм по творбата на мама и в определен момент някой, гледайки филма, да се сети за този съветски разказ и да обвини майка ми в плагиатство... А тя не беше плагиатствала - разказа ми каква реална случка в живота й е подсказала сюжета за нейния сценарий. Наистина, беше стигнала до Америка по свой път...
     Повече не се обадих в офиса на френския продуцент. И никога не получихме никакво известие от него.
         После мама почина...
     Понякога се питам, дали ако ме гледа от небето, ме укорява, че не съм направила достатъчно за нейния сценарий. Просто, като добра дъщеря, не исках никой да я обвинява или да й се присмива, че е преписала от друг сценария на живота си. Мисля, че не бива да ми се сърди, както не й се сърдя и аз за детинската й мечтателност и за неумението да преценява реалността, които не я напуснаха до края на дните й и които в моето собствено детство ме бяха възвисявали като пъстроцветен балон и ме бяха стоварили болезнено на земята, след като илюзията ми се пропука...
         А маминият пъстроцветен балон на мечтите завинаги си остана цял. Сигурно и досега тя лети с него в небето и се усмихва щастливо оттам.
        

Гергина Дворецка
от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.,
Военно издателство






Няма коментари:

Публикуване на коментар