неделя, 20 октомври 2013 г.

Фламенко



Понякога си мисли, че, ако се беше родила в Испания, щеше да бъде танцьорка на фламенко.
Ще застава в средата на сцената в яркочервена рокля и изпънато в очакване тяло... После гласът на певеца ще се заизвива бавно и горестно, като душата й... и танцът ще започне. Гърбът й ще опише дъга, както  прави котка, която показва на света, че му готви неподозирани изненади... След това тя ще отметне рязко глава назад, за да не остави у никого съмнение, че при тези житейски изненади последната дума винаги ще бъде нейна...
Гласът на певеца ще се извива... Тялото й ще тръгне след тези извивки, но душата й понякога ще се съпротивлява, ще иска да запази свободата си...
С рязко вдигане на ръцете нагоре, като два тънки, но здрави клона, ще отхвърли опеката на майка си... („Все се влюбваш не в този, в когото трябва! Толкова сили ми струва да те откъсвам от всеки неподходящ за тебе мъж! На младини аз бях по-разумна!”)... после ръцете й ще се спуснат грациозно, за да погалят побелелите коси на баща й („Прекрасна си! Всяка дреха ти отива! Будиш възхита у всички!”)... А след това с леко потропване на токчетата ще заситни напред... Ще стъпва по сърцата на въздишащите по нея мъже, като по стълба, която я отвежда към небето... Внезапно ще се препъне в едно от сърцата, ръцете й ще се изтеглят назад като крила на разядосана кокошка, ще запристъпва бързо на едно място, удряйки с токчета, яростно тъпчейки това непокорно сърце, а то ще си остава цяло и все така непокорно... в един момент дори ще отскочи от земята и ще я блъсне в корема... тя ще се превие внезапно, като ударена от мълния сърна... ще изглежда пречупена и крехка („Защо го направи? Това беше само танц! Не исках да боли!”)... и отново ще се втурне напред, превивайки  се от болка, а сърцето, което не е успяла да стъпче, ще я примамва като магическо огънче в мрака... тя ще тича след него, размахвайки ръце, спирайки за миг, за да усети къде се намира то сега, а непокорното сърце ще кръжи над главата й като звезда, която тя ще се опитва напразно да улови... като полъха на нежен вятър, който изпълва със сладост тялото й и отминава нататък... („Къде си? Какво правиш в момента? Мислиш ли за мен?”) Накрая ще разбере... сама на сцената, под погледите на публиката... ще разбере, че непокорното сърце отдавна вече не е край нея и тя напразно се е блъскала, като малко колибри, в невидимата паяжина на неговото отсъствие... Ще скръсти за миг длани пред корема си, там, където за първи път усети болката от неочаквания удар... ще погали тази болка, единственият реален спомен от станалото... („Къде си? Какво правиш в момента? Мислиш ли за мен?”)... После гърбът й от само себе си  ще се изпъне, тя ще отметне надменно глава назад, ръцете й ще се издигнат нагоре, като гъвкави силни кипариси, а звездите ще искат да целунат пръстите й... („Никога няма да ти кажа, че те обичам!”)  
И хора, и звезди френетично ще ръкопляскат, докато тя си тръгва усмихната от сцената, с изтръпнало от болка тяло и разпокъсана душа... в края на фламенкото.
  
Гергина Дворецка
от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.
Военно издателство

Това е един от текстовете, включени в Литературния следобед от програмата на ArTBoX Weekend на 19 октомври в Atelier de l'Art, София. Преди и след "Фламенко" прозвучаха изпълнения на талантливите Йолина Кацарова и Татяна Данова от испанския им репертоар. Съпровод на пиано: Цветелина Начева. 

На снимката: момент от Литературния следобед












четвъртък, 17 октомври 2013 г.

Стихотворение с неочакван край

Бях на светски купон
и очаквах бон тон,
но останах, уви, изигран.
Някой мина край мен и без капчица свян
ми подложи кора от банан.

И се хлъзнах напред
по излъскан паркет,
завъртях се във танц нежелан.
И събарях наред
светски гости безчет.
О, проклета кора от банан!

Е, накрая се спрях.
Покрай мен – пълен крах:
повалени тела в едър план!
Уж да стана за смях,
а пък аз устоях
върху мойта кора от банан.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Шарени думи”, 1996 г. изд. „Литавра”

сряда, 16 октомври 2013 г.

Лицето ми...

Лицето ми е като ноемврийски ден –
помръкнало, студено и дъждовно.
Ще пална пламъче във погледа си заскрежен,
за да се озари денят отново,

клепачите да се повдигнат,
като облаци през пролетта
и да нахлуе светлина
в усоето на всяка бръчка...

Така е просто: само лъч на доброта
и младостта върху лицето ти се връща...

                            15.04.2007 г.

Гергина Дворецка
от подготвената за печат нова стихосбирка
„Балада за птицата Феникс”



неделя, 13 октомври 2013 г.

Когато колегите ни си отиват...


         Вчера бях решила да пиша на някои теми, свързани с БНР, но внезапно ме застигна шокиращата вест, че Ангел Шойлев е починал... и думите ми отлетяха незнайно къде. Днес се опитвам да ги намеря отново, но те вече не могат да бъдат същите. Гелето беше един от хората изцяло отдадени на Радиото. Поне у мен е оставил такова впечатление. Работили сме заедно в някогашната Младежка редакция, после той отиде в програма „Хоризонт”.  При случайните ни срещи по коридорите, освен обичайното „здравей”, неизменно разменяхме по няколко думи, все за Радиото... И както става винаги, когато си отиде от нас някой колега, дълбоко в себе си съм убедена, че след време отново ще ми се мерне из коридорите на Радиото и ще си кажа: „А, това беше Гелето!... Дали беше той?” И миг по-късно ще си припомня, че май не е бил той.
          Вчера мислех да пиша за отмяната на „лустрационните текстове” от Закона за радио и телевизия и за това, че хората, които се имат предвид в тези текстове, всъщност са лустрирали за години напред, а може би и завинаги жертвите на доносите си и са ги вкарвали в черни списъци, от които се оказва, че няма излизане, дори след 24 г. демокрация... Мисля си, че на тази тема щяхме да разменим няколко думи с Гелето при случайните ни кратки срещи в Радиото... Ще напиша текста за лустрациите в БНР, а и не само за тях... но не точно сега. Сега до мен достигат разпокъсани спомени от младежките години, някои от лицата в тези спомени вече ги няма. От това ми става много тъжно, но ще добавя Пушкинското „печаль моя светла...”, защото все пак са спомени от младостта ми, а те не могат да не бъдат светли!..
         В някогашната ни Младежка редакция на БНР за успеха на едно предаване се съдеше по броя на слушателските обаждания по време на излъчването. Само че в началото на 80-те години на миналия век слушателите не бяха толкова активни. Затова хората, които дежуряха на телефоните, понякога си измисляха обаждания под колоритни псевдоними: Деспа Кърнарска, Дода Въртигорова, Сидер Сомов от Силистра, Маргарита Фъргова. На няколко пъти ми се случваше да дежуря на телефоните с Гелето и тогава с него измислихме слушателската двойка Елизабета и Кочо Делипашови, които активно „коментираха” младежките ни предавания. Години наред съм забавлявала близки и познати с тази находка – изисканата Елизабета и нашенският Кочо, обединени от красноречивата фамилия Дели(луд)пашови. Слава богу, в по-ново време отпадна необходимостта да измисляме слушателски обаждания – имаме си ги предостатъчно директно в ефир. Но и досега ме развеселяват псевдонимите, които някога си измисляхме. Гелето имаше чувство за хумор...
         Отдавна не работим заедно и признавам, че нямах намерение да пиша толкова дълго за Гелето, то става някак от само себе си. Може би, защото има неща, по които си приличаме – любовта към Радиото, но и още нещо важно. Гелето обичаше жената на своя живот Аглая толкова всеотдайно и силно, колкото аз обичам моя съпруг Владимир...
         Сега си мисля какво да кажа на Гелето – човек, който се палеше лесно, но умееше да се шегува с живота, човек, който обичаше и беше предан приятел. Дано на някого не се стори неуместно, но първото, което ми идва наум е: На добър час, Геле, в един безспорно по-добър свят! 

вторник, 8 октомври 2013 г.

БНР-размисли по повод официалния отчет за 100-те дни

Вчера новият генерален директор на БНР Радослав Янкулов отчете първите 100 дни от управлението си. Направи го с месец закъснение, но да не влизаме в такива подробности... Събитието беше определено в предварително разпространената покана като работна среща с работещите в Радиото, но на нея присъстваха и представители на други медии. На срещата Радослав Янкулов съобщи цифри, които днес може да бъдат прочетени в много вестници – става дума за 19 договора, сключени през последните 3 месеца от мандата на предишния генерален директор Валерий Тодоров на обща стойност 5 783 588.13 лв., т.е. близо 6 милиона лева! В информацията, качена в сайта на БНР, е цитиран Радослав Янкулов, който каза:  „В голяма част от договорите липсват условия за предсрочно прекратяване или предоговаряне. Абсолютно ударен е бил денят 28 май , когато са сключени 4 договора за над 3 милиона лева! Между тях има договор, който е забележителен със своята „стратегичност“. Договорът ДАЛЕТ изтече на 3 октомври 2013 г. На 28 май 2013 г. стратегически е подписан нов, за над 1 милион и 300 хиляди лева, който започна да тече от 4 октомври и ще продължи до…2016 г.”
         В. „24 часа” се е обърнал към Валерий Тодоров с въпроса: защо в един и същи ден е парафирал 4 документа за над 2 млн. лв, и той отговорил: “Подписал съм тези договори в момента, в който са ми били подадени за подпис. Те се подготвят от комисия, екип от юристи и т.н. Моят подпис е последната стъпка в процеса.” Само че всеки би се запитал защо бившият ни генерален директор не е дал възможност на вече назначения човек на неговия пост да свърши това. 
         Не видях никоя медия да спомене споделената от Радослав Янкулов информация за изхарчени няколко хиляди лева вечерта на 28 май за дружеска почерпка по повод раздялата между бившия генерален директор и директорите на районните радиостанции...
         Всъщност, изнесените от Радослав Янкулов факти доказват нещо, което направи впечатление на мнозина от нас на срещата в Първо студио в края на май т.г., когато новият шеф на БНР встъпваше в длъжност. Тогава вече бившият ни генерален директор Валерий Тодоров някак от само себе си влезе в ролята на водещ, даваше думата, изобщо цялото му поведение излъчваше вътрешна убеденост, че той е истинският стопанин на Радиото. Тогава се замислих дали това мое впечатлание не е погрешно. Изнесените вчера факти доказват, че не съм сгрешила. До последния момент Валерий Тодоров е действал така, като че ли идването на нов генерален директор на медията е една формалност, която някак трябва да се преживее, а пък след 3 години...  Нали се сещате колко пъти Поля Станчева кандидатства отново за генерален директор на БНР след 2-та си мандата! Е, така ще бъде и с Валерий Тодоров! Само че през следващите 3 години се надявам да се изяснят редица особености в мениджърския му подход, който беше разхвалван години наред от хора от неговото обкръжение. Тайната на въпросния умел мениджмънт и на широко популяризираната стабилност, постигната в БНР през последните 6 години, се корени в един много хитър ход  на В. Тодоров. В началото на първия му мандат през 2007 г., когато немалко хора от „Хоризонт” бяха резервирани към него, той им показа, че ги цени, като ги повиши в длъжност и им даде съответните добри заплати. Още през първите 3 години В.Тодоров нарои дирекции и дирекцийки и увеличи поне двойно административното ръководство – излишно е да повтарям, че те получиха и по-високи заплати. Колегите се изумяваха как в „Хоризонт”, например, в екипи, където е имало един отговорен редактор, се назначава втори... Така бившият ни генерален директор създаде стабилна висша и средна класа в БНР - по-добре заплатени и със съответните привилегии и самочувствие. Тези хора нямаше как да не са доволни от Валерий Тодоров. И определено те бяха тези, които го подкрепиха за втория му мандат. Няма да забравя една дискусия в БТА преди конкурса за генерален директор на БНР през 2007 г., когато залата се оказа препълнена от хора, възхитени от управлението на В.Тодоров. Между тях имаше много колеги от районните радиостанции, специално командировани за случая. Някои от тях взимаха думата по време на дискусията, за да кажат разпалено колко много е направил г-н Тодоров за БНР. А мълчанието на онези, които не взеха думата, се усещаше осезаемо, като стиснат невидим здрав юмрук, готов да се стовари върху всеки, дръзнал да се усъмни в мениджърските качества на г-н Тодоров. През май 2007 той беше преизбран за втория си мандат с пълно болшинство (неслучайно използвам съветския термин). „Какво да правя, като хората в БНР си искат Валерий  Тодоров!” – възкликна тогава председателят на СЕМ Георги Лозанов. Само дето по-голямата част от работещите в БНР не искаха В.Тодоров, но те бяха тотално заглушени от доволните. Така В. Тодоров остана цели 6 г. като генерален директор на БНР... Останалото го знаете от отчета за 100-те дни на новия ни шеф Радослав Янкулов.
         Казвам си: Е, добре, действията на Валерий Тодоров най-после излязоха на светло. При споменаването на цифрите от сключените договори всеки сам си прави изводите и те са недвусмислени. Мнозина са удовлетворени от това, че Радослав Янкулов изнесе и фактите около впечатляващите разходи за поддръжката на Интернет радио Бинар – над 8 хиляди всеки месец, при изключително слаба посещаемост на сайта му.  Разбирам, че за радост на всички, директорката на Радио Бинар Паулиана Новакова ще бъде пенсионирана – рядко съм срещала човек толкова влюбен в себе си и толкова неумеещ да работи с хора. Но истината е, че тя ще получава една много добра пенсия, защото през последните 6 години беше директор – първо на пр. „Хр.Ботев”, а после, поради категоричния отказ на колегите от програмата ни да работят под нейно ръководство, специално за нея беше създадена дирекцията на Радио Бинар.  Защото един директор не може да бъде разжалван – кастовостта в БНР изключително рядко допуска това! И някой ще потърси ли сметка на Валерий Тодоров, че Паулиана Новакова в продължение на близо 2 години взимаше заплата за директор, ползваше служебна кола и две секретарки, подготвяйки се за Радио Бинар, което стартира едва преди малко повече от година и се оказа недоносче? Отговорът е не! Никой няма да потърси сметка на Валерий Тодоров за това. А че Радио Бинар обра почти всички награди за радиотворчество „Сирак Скитник” през тази година и е цитирано като изключителен успех във всички отчети пред СЕМ и пред Европейския съюз за радио и телевизия (EBU) – това ще си остане като една конфузна подробност от радиопейзажа.  
          Но млъкни сърце!
         Някой ще помисли, че след официалната равносметка за 100-те дни на Радослав Янкулов, сме се изпълнили с надежда за нещо по-добро? Истината е, че хората не показаха особен ентусиазъм. Новият генерален директор не можеше да не изнесе публично цитираните по-горе цифри и факти, защото беше обещал увеличение на заплатите и трябваше да обясни защо такова увеличение няма да има – заради заробващите договори, сключени набързо от Валерий Тодоров.
          Другото, което буди въпроси у мен, е кадровата политика на Радослав Янкулов. Хареса ми това, че покани в екипа си хора, които бяха негови конкуренти в конкурса за генерален директор на БНР тази година: Иво Тодоров вече е програмен директор, а Митко Димитров – директор на Радио София (до връщане на титуляра). Само че не можах да разбера защо беше негативно настроен към мен - аз също съм участвала във въпросния конкурс, и то два пъти, при това най-колегиално поздравих Янкулов след избирането му на високия пост, дадох му концепцията си за развитието на БНР. Той така и не ме повика на разговор по тази концепция, в която по мнението на мнозина, има полезни идеи. На всичкото отгоре публично ме накара да се почувствам неудобно заради над 30-годишния ми непрекъснат стаж в БНР (за справка – постинга от 9 септември в блога ми). В същото време е назначен за директор на Радио България далеч не младия Антон Митов – за А.Митов също съм писала в блога си и ми е скучно да го повтарям.
На какво да отдам такъв кадрови подбор? Определено, знанието на чужди езици, специализациите в чужбина и творческите изяви нямат значение, когато те причисляват към дадена каста в нашата медия. Всъщност, най-логичният отговор, който ми идва наум, е, че при нас и досега са валидни „черните списъци” отпреди 10 ноември, които поставяха под запрещение професионалното развитие на определени хора. Предстои ми да пиша на тази тема, както и за ролята на СЕМ и на някои медии при избора на генерални директори на обществените медии.  Естествено, ще изпратя написаното и до самия СЕМ.