Фламенко

Понякога си мисли, че, ако се беше родила в Испания, щеше да бъде танцьорка на фламенко.

Ще застава в средата на сцената в яркочервена рокля и изпънато в очакване тяло... После гласът на певеца ще се заизвива бавно и горестно, като душата й... и танцът ще започне. Гърбът й ще опише дъга, както  прави котка, която показва на света, че му готви неподозирани изненади... След това тя ще отметне рязко глава назад, за да не остави у никого съмнение, че при тези житейски изненади последната дума винаги ще бъде нейна...

Гласът на певеца ще се извива... Тялото й ще тръгне след тези извивки, но душата й понякога ще се съпротивлява, ще иска да запази свободата си...

С рязко вдигане на ръцете нагоре, като два тънки, но здрави клона, ще отхвърли опеката на майка си... („Все се влюбваш не в този, в когото трябва! Толкова сили ми струва да те откъсвам от всеки неподходящ за тебе мъж! На младини аз бях по-разумна!”)... после ръцете й ще се спуснат грациозно, за да погалят побелелите коси на баща й („Прекрасна си! Всяка дреха ти отива! Будиш възхита у всички!”)... А след това с леко потропване на токчетата ще заситни напред... Ще стъпва по сърцата на въздишащите по нея мъже, като по стълба, която я отвежда към небето... Внезапно ще се препъне в едно от сърцата, ръцете й ще се изтеглят назад като крила на разядосана кокошка, ще запристъпва бързо на едно място, удряйки с токчета, яростно тъпчейки това непокорно сърце, а то ще си остава цяло и все така непокорно... в един момент дори ще отскочи от земята и ще я блъсне в корема... тя ще се превие внезапно, като ударена от мълния сърна... ще изглежда пречупена и крехка („Защо го направи? Това беше само танц! Не исках да боли!”)... и отново ще се втурне напред, превивайки  се от болка, а сърцето, което не е успяла да стъпче, ще я примамва като магическо огънче в мрака... тя ще тича след него, размахвайки ръце, спирайки за миг, за да усети къде се намира то сега, а непокорното сърце ще кръжи над главата й като звезда, която тя ще се опитва напразно да улови... като полъха на нежен вятър, който изпълва със сладост тялото й и отминава нататък... („Къде си? Какво правиш в момента? Мислиш ли за мен?”) Накрая ще разбере... сама на сцената, под погледите на публиката... ще разбере, че непокорното сърце отдавна вече не е край нея и тя напразно се е блъскала, като малко колибри, в невидимата паяжина на неговото отсъствие... Ще скръсти за миг длани пред корема си, там, където за първи път усети болката от неочаквания удар... ще погали тази болка, единственият реален спомен от станалото... („Къде си? Какво правиш в момента? Мислиш ли за мен?”)... После гърбът й от само себе си  ще се изпъне, тя ще отметне надменно глава назад, ръцете й ще се издигнат нагоре, като гъвкави силни кипариси, а звездите ще искат да целунат пръстите й... („Никога няма да ти кажа, че те обичам!”)  

И хора, и звезди френетично ще ръкопляскат, докато тя си тръгва усмихната от сцената, с изтръпнало от болка тяло и разпокъсана душа... в края на фламенкото.

  

Гергина Дворецка

от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.

Военно издателство

Това е един от текстовете, включени в Литературния следобед от програмата на ArTBoX Weekend на 19 октомври в Atelier de l'Art, София. Преди и след "Фламенко" прозвучаха изпълнения на талантливите Йолина Кацарова и Татяна Данова от испанския им репертоар. Съпровод на пиано: Цветелина Начева. 

На снимката: момент от Литературния следобед