Вчера бях решила да пиша на някои теми,
свързани с БНР, но внезапно ме застигна шокиращата вест, че Ангел Шойлев е
починал... и думите ми отлетяха незнайно къде. Днес се опитвам да ги намеря отново, но те
вече не могат да бъдат същите. Гелето беше един от хората изцяло отдадени на
Радиото. Поне у мен е оставил такова впечатление. Работили сме заедно в
някогашната Младежка редакция, после той отиде в програма „Хоризонт”. При
случайните ни срещи по коридорите, освен обичайното „здравей”, неизменно разменяхме
по няколко думи, все за Радиото... И както става винаги, когато си отиде от нас
някой колега, дълбоко в себе си съм убедена, че след време отново ще ми се
мерне из коридорите на Радиото и ще си кажа: „А, това беше Гелето!... Дали беше
той?” И миг по-късно ще си припомня, че май не е бил той.
Вчера мислех да пиша за отмяната на „лустрационните текстове” от
Закона за радио и телевизия и за това, че хората, които се имат предвид в тези
текстове, всъщност са лустрирали за години напред, а може би и завинаги
жертвите на доносите си и са ги вкарвали в черни списъци, от които се оказва,
че няма излизане, дори след 24 г. демокрация... Мисля си, че на тази тема щяхме
да разменим няколко думи с Гелето при случайните ни кратки срещи в Радиото...
Ще напиша текста за лустрациите в БНР, а и не само за тях... но не точно сега.
Сега до мен достигат разпокъсани спомени от младежките години, някои от лицата
в тези спомени вече ги няма. От това ми става много тъжно, но ще добавя
Пушкинското „печаль моя светла...”, защото все пак са спомени от младостта ми,
а те не могат да не бъдат светли!..
В някогашната ни Младежка редакция на БНР за успеха на едно предаване се
съдеше по броя на слушателските обаждания по време на излъчването. Само че в
началото на 80-те години на миналия век слушателите не бяха толкова активни.
Затова хората, които дежуряха на телефоните, понякога си измисляха обаждания
под колоритни псевдоними: Деспа Кърнарска, Дода Въртигорова, Сидер Сомов от
Силистра, Маргарита Фъргова. На няколко пъти ми се случваше да дежуря на
телефоните с Гелето и тогава с него измислихме слушателската двойка Елизабета и
Кочо Делипашови, които активно „коментираха” младежките ни предавания. Години
наред съм забавлявала близки и познати с тази находка – изисканата Елизабета и
нашенският Кочо, обединени от красноречивата фамилия Дели(луд)пашови. Слава богу, в
по-ново време отпадна необходимостта да измисляме слушателски обаждания – имаме
си ги предостатъчно директно в ефир. Но и досега ме развеселяват псевдонимите,
които някога си измисляхме. Гелето имаше чувство за хумор...
Отдавна не работим заедно и признавам, че нямах намерение да пиша толкова
дълго за Гелето, то става някак от само себе си. Може би, защото има неща, по
които си приличаме – любовта към Радиото, но и още нещо важно. Гелето обичаше
жената на своя живот Аглая толкова всеотдайно и силно, колкото аз обичам моя
съпруг Владимир...
Сега си мисля какво да кажа на Гелето – човек, който се палеше лесно, но
умееше да се шегува с живота, човек, който обичаше и беше предан приятел. Дано
на някого не се стори неуместно, но първото, което ми идва наум е: На добър
час, Геле, в един безспорно по-добър свят!
Няма коментари:
Публикуване на коментар