От купчината
книги, които са ми харесали и искам да пиша за тях, избирам „Тезеят в своя
лабиринт. Дневникът на една П“ от Красимир Димовски (изд. „Хермес“,
2024). Спирам се на нея, защото спечели Националната литературна
награда за роман на годината „13 века България“ 2025, и бих искала да споделя
защо смятам това отличие за напълно заслужено. Без колебание мога да кажа, че това е една от най-оригинално
написаните книги, които съм чела!
Красимир Димовски
ме заплени още със сборника си разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ (изд. „Хермес“, 2021). Тогава си казах,
че са рядкост авторите като него, които така съвършено се превъплъщават в
детски персонажи, т.е. говорят от името на деца. Мнозина в литературата са се
пробвали да го докарат на детски гласец, но изпод думите и разсъжденията им
обикновено прозира някоя пораснала момендрага или мустакат чичко. Приличат на
актьори, които са се облекли в късички дрешки, за да се правят на деца, но си
личи, че не са им по мярка. При Димовски няма и следа от това. В разказите му
от този сборник чуваш истински деца, с цялата им очарователна наивност и
неосъзната мъдрост.
Оказва се, че
писателят може да говори с различни гласове и никога да не звучи фалшиво. В
„Тезеят в своя лабиринт“ повествованието се води от главния герой, когото
наричат Тезея, защото с един челен удар е убил мулето си. Тезеят е надарен с
физическа сила, в училище дори буквите не е могъл да научи и вероятно за
околните изглежда като примитив, но е природно интелигентен и с чувствителна
душа. Разказът му е уникално съчетание от необразованост и поезия и ефектът е
невероятен. Всяко изречение ми въздействаше като стих, който обаче нерядко ме и
разсмиваше, заради невероятните словесни комбинации. Още в началото стилът му
ме грабна: „Тишините взеха да се сгъстяват, вдъхнах ги няколко пъти и се
напълних. Тия тишини ми преобърнаха животът“. (Стана
ми симпатичен Тезеят и защото понякога използва пълен член там, където не му е
мястото. Баба ми по майчина линия е родена в Троян и тамошните ми роднини
говорят така: „Вървя си по пътят“, „Аз съм на телефонът“.) И още един откъс от предпоследната част на романа:
„Времето минаваше. Но тоя път върху мене, та ме омачка.“ Четеш уж нещо съвсем
обикновено, а изведнъж те пресреща неочаквана метафора. На такива изненади се
натъквах през цялото време. Понякога се улавях, че следя не само сюжета, а и в
какви непредвидими словесни съчетания ще облече мислите си Тезеят. Признавам,
мислех си, че в даден момент повествованието ще поеме друг персонаж, защото
никак не ми се вижда лесно авторът да издържи в този причудлив, хем
простодушен, хем върховно поетичен стил. Но не! Тезеят си остана единственият
разказвач до края на романа.
Отделих толкова
внимание на стила, защото той е първото, което ме очарова в този роман. Стилът
е дрехата на едно литературно произведение, а нали „по дрехите посрещат“... А
по ума изпращат! И веднага ще добавя, че „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на
една П“ е една много умно измислена история. Авторът е осъвременил и побългарил
мита за Тезей, който убива чудовището с глава на бик и тяло на човек -Минотавъра.
В извършването на подвига героят е подпомогнат от влюбената в него принцеса
Ариадна, която му разкрива как, развивайки кълбо прежда, ще може да достигне до
Минотавъра през лабиринта, където той се подвизавал, и следвайки нишката, да се
върне обратно. В романа тези персонажи са творчески пресътворени от автора и
сюжетът следва по-различна линия от познатия мит. Тезеят на Димовски, както
вече споменах, е първичен, но симпатичен, Минотавърът се появява в образа на
бандита Бичето - трафикант на проститутки за Гърция, а прекрасната Ариадна е
цигуларка, която със свиренето си кара хората да се чувстват по-добри.
Всъщност, нейната музика е „нишката на Ариадна“, преминаваща през цялата книга.
Самата героиня има и други имена – Ариана (за
повечето хора е по-лесно да я назовават като познатата марка бира), Смилен – по името на нейната осиновителка,
учителката Смиленина – най-авторитетният човек за Тезея. Както и да я наричат
обаче, където и да отиде, ефектът от музиката й е един и същ – кара човека да
се извиси духом, а понякога дори тялото му да се издигне над земята.
От мита за Тезей
знаем, че Ариадна е била влюбена в него. В романа на Димовски тя изглежда
влюбена в Бичето, т.е. в Минотавъра. Може би защото иска да просветли мрачната
му душа. Но как да направиш добър някого, който мисли, че добротата е слабост и
иска да удържи злобата в себе си? А може би добро и зло винаги съжителстват
заедно и правят едно Дозло? - размишлява
Тезеят.
Неговият лабиринт
започва от родното му село между планините Могила и Могилчица, преминава през
близкия град и достига чак до Германия все в търсене на Ариана и нейната
музика. Оказва се, че навсякъде, където е минала, тя е оставила светли, но и
драматични спомени, усещане за неуловимост и загадка. Рядко съм срещала толкова
талантливо създаден образ като нейния – сякаш изваян от светлина и акварелни
багри, ефирен и същевременно напълно земен.
След вече
споменатия по-горе сборник с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ (2021) и трите новели в „Ловецът
на русалки“ (2022) „Тезеят в своя
лабиринт“ (2024) е първият роман на
Красимир Димовски. Възхитително е как в този свой дебют в жанра успява с такава
вещина да води и преплита сюжетните линии, да създава съспенс. През цялото
време се питах ще успее ли Тезеят да настигне своята любима. А дали тя все пак
не е влюбена в него, макар че в даден момент го предава и той едва не губи
живота си? В пета част, озаглавена „Спасителката и смъртта“, като че ли открих доказателство за нейната
любов. Но какъв е този Дневник на една П, който откриваме още в подзаглавието? Тезеят
го намира случайно и постоянно го носи със себе си, но тъй като е неграмотен,
не може да разбере какво пише в него. Само че и за грамотните той се оказва
голяма загадка. Всеки се опитва да отгатне какво значи П. и всяко от тълкуванията
изглежда логично.
Димовски е
пресътворил майсторски не само мита за преминаването на Тезей през лабиринта, а
и пътуването на Малкия принц сред различни планети, всяка от които има своите необикновени
обитатели. Краткото описание на живота им е сам по себе си миниатюрна притча.
Тези планети изникват някак изневиделица на моменти в първата част на романа и
са обозначени с цветове: Сива, Светлокафява, Зелена, Черна, Жълта, Червена,
Кафява, Лешникова, Пъстра, Тъмнокафява, Кехлибарена и т.н. Отначало се запитах
дали това не е малко самоцелно, но не е. Към края на книгата става ясно, че
същите планети обича да рисува Ариана. А защо цветовете им са такива? Близко е
до ума, но ще разберете сами, когато прочетете „Тезеят в своя лабиринт“!
Аз ще добавя само,
че се възхитих от умелото вплитане на темата за очите. Тезеят така и не успява
да види очите на любимата си Ариадна-Ариана-Смилен. Дори при краткото им физическо
съприкосновение тя е с гръб към него и не среща погледа й. Накрая обаче успява
да види очите на нейната дъщеричка. И по тях разбира кой е баща й.
В произведенията
на Красимир Димовски винаги ме е пленявала появата на малко момиче, което е хем
реално, хем някак магично същество. Така той отново и отново поставя въпроса: А
ако Бог е момиче?
Преклонението си
пред женското начало авторът е предал чрез образа на Ариана, създаден с много
любов. Останалите женски персонажи в романа са описани със симпатия и топлота,
макар че повечето от тях са комични: баба Параскева, на която „младостът се е
запечатала в очите й“, погребала петима съпрузи, Пауна – „много надута отпред,
ама вечно е като парче зима и посред лятото, бая е презрителна“, Пощаджийката –„средно
учена е, средно млада, средна наглед, пък и средно задомена - мъжът й ту го
има, ту не.“, Петракиева – кметицата, която „пришълците“ мутри завързват на кръста
над селската църква. Отново алюзия, че може би Спасителят е жена. Много
реалистично са представени самите пришълци - мутри, аверите на Бичето, които
всяват страх в селото.
Всеки детайл в
книгата носи скрит смисъл. Когато Тезеят отива в пещерата, обитавана от Бичето,
и очаква да намери там мъртвото му тяло, не открива нищо. Както гробницата, в
която е положен мъртвият Христос, се оказва празна, защото той е възкръснал.
Дали по същия начин не възкръсва и Злото и остава неизтребимо?
Най-драматичен и
същевременно забавен за мен си остава образът на разказвача – Тезеят. В родината
му очевидно не го ценят особено, но в чужбина спечелва уважение. Един от
любимите ми откъси в романа е, когато германецът, който го е наел на работа,
иска да го задържи: „Херът обаче продължи: Ама ти, вика, си с душа на одисей.
Очакваше, види се, да се заинтересувам кой е този човек, но аз само попитах
кога е живял, а Детлев присви очи и каза: Винаги.“ Развълнува ме този отговор! Колко
е красиво, че духът на Одисей е винаги жив.
Много мъдрост има
в „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ и като читател съм изключително
доволна, че тя беше отличена с престижната награда. Поздравления за Красимир
Димовски! Пожелавам му повече читатели да се насладят на неговата необикновена
книга и ги съветвам да не пропускат нито една страница, защото всеки детайл в нея е важен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар