Това е една от най-красивите истории, които преживях при пътуванията си из Азербайджан през последните дни. Искам непременно да я споделя, преди да се заема отново със злободневните теми, които ме чакаха при завръщането ми. Бяхме в една от първите християнски църкви на света, в азербайджанското село Киш в Кавказ. Селото е разположено на стръмен хълм, а църквата е на самия му връх. За да улеснят пътуването ни до нея, местните организатори бяха осигурили няколко леки коли, с които ни извозваха до горе. За самата църква, която се слави с чудодотворствата си, ще разказвам отделно. Сега само ще спомена, че в двора й бяха нацъфтели много красиви рози. Когато вече се бяхме настанили в автомобила за връщане, видях една такава роза през железните пръчки на оградата около църковния двор и казах: „Ноември е, а тук цъфтят толкова красиви рози!” В един момент азербайджанецът, който шофираше нашата кола и явно беше доловил думата „роза”, изскочи навън, пресегна се през оградата, откъсна розата и ми я поднесе. Запазих тази роза през цялото пътуване из Казвказ, а после и в Баку. Тя е с мен и сега, в София. Още е жива! Мисля, че най-малкото, което бих могла да направя, заради този трогателен и вълнуващ жест, е краткото стихотворение, което написах за ноемврийската кавказка роза.
Напук на земните проблеми
и на житейските игри
кавказка роза през ноември
Азербайджан ми подари –
нечакана и благодатна,
като усмихнато лице,
посланичка на добротата
и на кавказкото сърце.
8.11.2013 г.
Гергина Дворецка
Няма коментари:
Публикуване на коментар