В интервюто
за предаването „Графити по въздуха” по „Хоризонт” по повод новата ми
стихосбирка „Балада за птицата Феникс” Светлето Дичева ме попита дали мисля, че
съм много позната като поетеса. Отговорих, че по-скоро не. Вярно е, че на премиерата ми на 6 февруари
залата в книжен център „Гринуич” се изпълни, дори имаше правостоящи, и получих
много цветя, но това бяха предимно хора, които ме познават като
радиожурналистка. Намирам го за напълно нормално, защото през годините винаги съм
поставяла професионалните ангажименти в Радиото пред личното си творчество.
Но въпросът на Светла ми припомни едно
далечно време, когато аз наистина бях много добре позната като поетеса, само че
като Гергина Иванова – с името на баща ми. Помня колко се изненадах на първата
студентска бригада, когато мои състуденти от „Българска филология” в СУ идваха
при мен да си говорим за стиховете ми, които бяха чели в сп. „Родна реч” или в.”Средношколско
знаме”. Разбира се, това бяха все хора с интереси към литературата – тогава беше
въпрос на стил и престиж младежите, които имат дарба да пишат, да следват „Българска
филология”. После, като член на Кабинета на младите писатели студенти „Д.Дебелянов”,
а и през първите години от работата ми в БНР, също бях едно от известните млади
имена в поезията – мои стихове излизаха в поетичните рубрики на много вестници,
канеха ме за участия в рецитали. Излезе и първата ми стихосбирка в изд. „Народна
младеж” – макар и в сборник „Петима млади поети”, каквато беше честата
практика по онова време, но това бяха 26 стихотворения! За тази моя първа книга
стана дума и в традиционните тогава годишни прегледи на литературната продукция...
И... последва 9-годишното чакане
самостоятелната ми стихосбирка да излезе в изд. „Хр.Г.Данов”. Причините за това
чакане се старая да разгадая от доста време, но сега няма да се спирам на тази
тема, защото думата ми е за литературната слава. Тя не се върна при мен нито в
началото на 1990 г., когато като че ли падна някакво ембарго над книгата ми и
тя най-после излезе от печат. После отново се занизаха години, през които
издадох още 3 стихосбирки и 2 книги в проза. Но никой не пишеше за тях в
периодичния печат, само хората, които ги четяха, ми казваха, че им харесват.
Бях си мислила доста наивно, че когато отново се появя в литературните среди,
моите събратя по перо от Кабинета на младите писатели студенти ще ме
приветстват: „Гергина, къде се губиш! Отдавна чакахме да дойдеш отново сред нас!” Нищо
подобно не стана. По-скоро забелязах как някои с охота си спомнят, че съм била
известно име в студентския литературен живот някога, но желанието ми да пиша и
издавам отново леко ги изнервя. Нещо в смисъл: „Чакай сега, ти, Гергина,
отдавна изпусна влака! В него вече за теб място няма, ясно ли ти е!”
Та, така със славата... Трудничко е да
си известен, ако собствените ти събратя по перо предпочитат да премълчават за
присъствието ти в литературата. Но премълчаването и незабелязването е патент не
само в литературния ни живот. А и, честно
казано, за мен не е от особено значение дали ще ме определят официално като
поетеса или писателка. Намирам за важно онова, което пиша да стига до повече хора,
защото мисля, че думите ми могат да им бъдат опора в даден момент. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар