Блогът на Гергина Дворецка: Началото на романа "Искрено ваша"

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА МАРИОЛА

Един младеж с дълго до петите кафяво-зелено палто ходеше бавно покрай сергиите на площад „Славейков”. Младежът имаше много свеж вид, а палтото изглеждаше захабено и мръсно като на скитник. Противоречивото впечатление от външността му го правеше да изглежда като отровно екзотично цвете. Когато го забеляза, Мариола Ванчева изпита инстинктивното желание да избяга по-бързо и по-далече от него. Тя се замота към сергията с книги от съвременни български автори и се загледа в заглавията... Като че ли не се изненада, когато младежът с розови бузки и дреха на прошляк се приближи към същата сергия...

Мариола се постара да го загърби и се канеше да се отдалечи, но не искаше да изглежда, че бяга панически.

- Напоследък излязоха много добри неща... Романите на...

Младежът подхвърли 2-3 имена на популярни съвременни български писатели. Беше се привел и разгръщаше с една ръка страниците на някаква книга. Другата му ръка оставаше в джоба на захабеното палто.

Тъй като не изглеждаше да говори на нея, Мариола реши, че наистина е време да си тръгне.

- Има и доста талантливи авторки напоследък... – продължи младежът. – Страшно ми допадат – съвременни, откровени...

Мариола сепнато го погледна. Той пресрещна очите й и зачака. Кой знае защо, тя се видя отстрани: висока, слаба жена на средна възраст с боядисана в русо побеляла коса – май си личеше прораслата бяла ивица като ореол около главата, скоро не беше освежавала цвета.

Първото нещо, за което й се искаше да попита младежа, беше защо ходи с такова дълго, мръсно палто, но този въпрос й се стори прекалено личен, затова каза:

- Вие сигурно също пишете?

Младежът сведе поглед към книгата, която досега беше разгръщал с една ръка, и отговори неуверено:

- Много съм взискателен към себе си. Пиша, но не предлагам в издателства.

Мариола като че ли започваше да го разбира: вероятно беше от онези

хора, изживяващи се като творци, на които им липсва достатъчно увереност в собствения талант и затова се стремят да демонстрират артистичност чрез външния си вид. Би му казала с майчинска откровеност (защото неочакваният събеседник беше горе-долу на възрастта на сина й), че, разхождайки се между книгите с това противно палто, няма никакви основания да се чувства като писател. При спомена за своя син, студент в Германия, изпита съчувствие към младежа, който не смееше да вдигне отново поглед към нея:

- Поне показвате ли на някого написаното? – дружелюбно попита тя.

- Показвам! – отзова се веднага младежът. – Много обичам да показвам!

Тя го загледа с любопитство. Какво можеше да пише това момче с бебешки свежи бузи и закръглено тяло, загърнато в зеленикаво-кафяв въшкарник? Опита се да отгатне, с усета на дългогодишна университетска преподавателка по съвременна българска литература: вероятно е абсолютен позьор – измисля проза, обременена от метафори... с въртеливи изречения, несъвместими с нормалния словоред. Беше се начела на такива измишльотини в някои новопоявили се авангардни списания. А можеше да е и нещо съвсем различно... Мариола се взря по-внимателно в чистата кожа на лицето му. Всъщност, беше напълно възможно да пише разкази със спомени от детството, съвсем непосредствени... с атмосферата на родното му място. Самата тя беше родена в космополитна София и оценяваше предимството на авторите, дошли в литературата с митологията на своя край. С какви ли местни вили-самовили бяха пълни текстовете на това странно момче!

- Ако искате, може да ми покажете и на мен! – произнесе предизвикателно Мариола Ванчева.

- Добре! – не се поколеба младежът. – Къде предлагате да стане това?

Тя се замисли. Съвсем наблизо до площад „Славейков” имаше една къща с ресторантче на приземния етаж – беше уютно, евтино, с домашни гозби. На обед там не ходеха много посетители, така че щеше да види на спокойствие творбите на този потенциален талант. А може би самият той щеше да й прочете нещичко от тях на глас – някои автори обичат това... макар рядко да четат изразително – усмихна се мислено Мариола и предложи:

- Елате, знам едно подходящо място!

Младежът тръгна редом с нея, като старателно се загръщаше в дългото си палто.

Тя си представи, че отблъскващата на пръв поглед дреха от вътрешната си страна е подплатена с многобройни джобове, в които нестандартното момче къта ръкописите си, готово да ги предостави на първия срещнат... само не и на издателство. Мариола се зарече, докато вървяха към ресторанта, че, ако текстовете наистина й харесат, ще препоръча на младежа къде да ги предложи за публикуване. При тази мисъл се засмя и го погледна съзаклятнически. Вече бяха пред къщата ресторант.

Настаниха се в по-закътано ъгълче, за да не им пречи шумът от кухнята или новодошлите клиенти. Възрастният келнер я поздрави приятелски – беше идвала и друг път тук със сина си или с колеги от университета. Мариола се замисли дали да поръча обяд за себе си и за непознатия млад автор, но реши, че е по-добре това да стане, след като види творбите му.

- Оставете ни менюто! По-късно ще изберем нещо! – отпрати тя келнера и се обърна към младежа – Добре, сега нека видим!

- Почакайте малко, докато се махне този човек – с укор каза младежът и се огледа, за да се увери, че няма кой да им пречи. – Добре, вече може!

И дискретно разгърна палтото си.

В този момент Мариола осъзна, че през цялото време подсъзнателно е допускала какво точно ще види и не можа да разбере как се беше подвела, та да стигне до сценката, в която участваше. Под дългото захабено палто младежът беше абсолютно гол.

Тя толкова се притесни, че рязко стана от стола си. Младежът инстинктивно се зави с мръсната дреха и каза само:

- Е, какво сега? – като че ли искаше да добави – „Нали се бяхме разбрали да показвам...”

- Вижте какво!... Защо се представяте за автор?... – изхриптя Мариола. – И защо ходите с това дълго, мръсно палто?

Младежът я гледаше стреснато:

- Е, какво сега се правиш на...? ...Нали беше ясно, оглеждаше ме, хилеше се... Ясна ми беше какво искаш...

Мариола Ванчева припряно заприбира шлифера си и чантата, оставени на съседния стол, но преди да изхвърчи от къщата ресторант не се сдържа:

- И изобщо, чел ли си тези автори, за които говореше пред сергията?

Младежът не я удостои с отговор и остана на мястото си, без да я поглежда. Тя направи още няколко крачки към вратата, но отново се обърна към него, вече извън кожата си:

- И защо си навлякъл това гнусно дълго палто?

Този път младият човек я погледна, усмихна се и отговори:

- Защото на много от вас им се приисква да ми го изперат... Приятно ви е да се грижите за някой мъж!... Млад мъж!

Мариола се прибра вкъщи като замаяна. Отдавна не се беше чувствала толкова погнусена. Докато изкачваше стълбите до апартамента си, пред очите й изникна натрапчиво образът на младежа с мръсното палто, който в един момент остава гол пред нея насред малката къща ресторант. Сега, вглеждайки се в този спомен, погнусата й нарасна, защото младият ексхибиционист нямаше тяло на атлет. Беше по-скоро отпуснат, с тлъстинки. „Къде си тръгнал да се правиш на жиголо с тая външност!” – беснееше мислено тя.

Отключи апартамента си и хлътна в сумрачното антре. Живееше сама на първия етаж в стара кооперация на ул. „Раковски”, близо до академията за театрално изкуство. Насочи се директно към кухнята и сложи джезвето на печката, за да си свари кафе. После войнствено тръгна към хола, като че ли там я чакаше наглият млад натрапник и тя щеше да хвърли отгоре му цялата жлъч, която беше насъбрала през последните минути. Холът, разбира се, беше празен и тя се отпусна върху големия фотьойл в очакване да заври водата за кафето. Опита се да разбере в кой момент се беше оставила да бъде подведена от младия перверзник. Може би, когато той цитира някои познати имена на съвременни български автори... А и после, когато го загледа и осъзна, че е горе-долу връстник на сина й, което подсъзнателно отключи някаква симпатия у нея. Затова сега й се струваше още по-отвратително, че през цялото време оня наглец беше виждал в нея просто една застаряваща жена, петимна за млада плът.

Прииска й се да набере телефонния номер на сина си в берлинското му общежитие, но се овладя – не можеше да сподели с него току-що преживяното, беше неловко... и, честно казано, доста срамно.

На дъщеря си изобщо не й мина през ума да се обади. Мариола Ванчева се чувстваше доста отчуждена от момичето си. Жасмина беше на 26 години и откакто брат й замина да следва в Германия, се изнесе на квартира в квартал „Иван Вазов”. Наема го плащаше мъжът на Мариола, който след „началото на демокрацията” предпочете да се върне в родното Банско и да завърти хотелиерски бизнес в ремонтираната къща на родителите си. Печелеше много добре, така че семейството не чувстваше финансови затруднения.

Мариола категорично беше отказала да последва съпруга си в Банско. Никога не би допуснала да затъне в хотелиерството. Остана си преподавателка по съвременна българска литература в Софийския университет. Не се задълбочи в научна кариера. Това понякога я затормозяваше, но когато гледаше самотните си колежки, докторки на науките, се наслаждаваше на усещането, че нейният живот е пълноценен – на 49 години е постигнала достатъчно признание в професията, омъжила се е навреме и е родила две деца, които вече са отраснали...

Водата за кафето сигурно беше завряла... Обичаше да си го прави в джезве, а не в кафеварка. Наля напитката в любимата си порцеланова чашка със синьо-жълти цветя и се върна в хола. Докато сновеше от стая в стая, гневът й от срещата с пишман-жиголото се беше поуталожил. Загледа се през прозореца към улицата. Обичаше тази театрална, светска улица „Раковски”. Беше щастлива, че е родена на пъпа на София, макар с напредването на годините да осъзна, че дошлите от провинцията разполагат със спомени, които софийското дете не би могло да има...

Апартаментът, в който живееше сега, беше домът на нейното детство. Тук израсна със сестра си и с брат си. Някога в това стандартно жилище от две стаи с хол и кухня бяха живели шестима души защото освен децата и родителите тук в един момент се настани и баба й. Мариола Ванчева харесваше детството си, въпреки че в него липсваха приключенията на децата от селата и малките градчета. Тя играеше с връстниците си в двора на кооперацията. Наблизо беше и градинката с църквата „Св. Седмочисленици”, така че детската им тайфа навремето имаше къде да се вихри...

Може би трябваше да хапне нещо, преди да тръгне към университета... Отпи от кафето... Можеше и да не хапне. Мариола се гордееше, че на тази възраст успяваше да опази фигурата си от младини. Не полагаше особени усилия, просто никога не се колебаеше да си спести някое ядене. Сестра й, която беше само с две години по-голяма от нея, преди време рязко качи 6-7 килограма... Всъщност, дали ги качи изведнъж? Мариола я виждаше много рядко и може би беше пропуснала постепенното окръгляне на Ирена. Не искаше да заприлича на нея.

Докато отпиваше последните капки от кафето, се запита какво ли би направила сестра й, ако беше попаднала на младежа с мръсното дълго палто. Щеше ли да открие някакъв чар у него? Не можа да си отговори. Ирена по принцип беше влюбчива, но много обичаше мъжа си и вероятно нямаше да се впусне в улична авантюра. Припомни си я като дете: по-голямото момиче в семейството, каката! В най-ранното им детство Мариола се гордееше с нея. Беше й приятно, че останалите деца се стараеха да се харесат на сестра й, че в игрите им тя винаги се оказваше с главната роля и това ставаше по някакъв съвсем естествен и необясним начин... После нещо се случи... Вероятно, поотраствайки, някои започнаха да се замислят откъде-накъде все Ирена ще играе важната роля в кварталните им детски игри. С какво е повече от другите – нито е по-красива, нито е по-умна...

Самата Мариола никога не разбра с какво сестра й беше успявала да омагьосва години наред детската компания...

Вече беше време да тръгва за университета. Разтвори големия стар гардероб, за да избере какво да облече. Подбра стилен жакет, който подхождаше на полата й – пред студентите трябваше да показва добър вкус, за да не я коментират злорадо по коридорите.

Докато слизаше по стълбите, се сепна при мисълта, че оня младеж с противното палто може да я причаква пред входната врата на кооперацията. Приготви си наум една много язвителна фраза, с която да го унищожи, но не се наложи да я произнесе.

Вечерта, преди да се прибере вкъщи от университета, мина бавно по любимата си улица „Раковски”. Заглеждаше се в театралните афиши и веднага след това забравяше какво пише на тях – нямаше желание да ходи на театър. Просто се чувстваше добре при мисълта: „Ето, това е моята артистична улица”.

Спря пред цветарския магазин под кооперацията, в която живееше. Не й се влизаше вътре, защото там имаше една старателна продавачка, която почваше веднага да препоръчва букети или да обяснява за каква украса могат да послужат венците от сухи цветя, които нейна роднина изработваше неуморно. Мариола се загледа през витрината. Венците от сухи цветя всъщност никак не бяха лоши. Например, онзи с боядисаните в кафяво и жълто тревички... Може би след време щеше да си го купи. Премисли набързо къде би могла да го сложи в апартамента си. Най-добре в хола!

След малко, когато вече беше във въпросния хол, откри подходящо място, където да окачи венеца от сухи цветя – на стената до прозореца! Щеше веднага да привлича погледа...

Хвърли върху ниската масичка пред фотьойла няколко рекламни листовки и един плик, адресиран до нея, но без подател, и отиде в кухнята. Набързо хапна парче хляб и няколко маслини. За вечеря толкова стигаше. Погледа новините по телевизията – разбира се, пак се говореше предимно за наближаващото приемане на България в Европейския съюз. Мариола Ванчева не се вълнуваше особено от тази тема. Животът й на университетски преподавател едва ли би се променил много, когато вече щеше да бъде европейска гражданка. Виж, дъщеря й се беше отдала изцяло на предстоящото българско еврочленство – още преди да завърши английска филология, започна работа в една гражданска организация, която се занимаваше с евроинтеграция... Оттам, разбира се, Жасмина не получаваше редовен доход, освен ако не дойдеше финансиране по някой проект, но, слава богу, хотелиерският бизнес на баща й в Банско не я оставяше гладна...

За момент Мариола пожела да се обади по телефона на сина си в Берлин, но нещо я възпря. Да, това беше, разбира се, нелепата случка от тази сутрин, когато един младеж, почти връстник на Сашко, я подлъга, че е писател, а в крайна сметка й се демонстрира гол. Кой знае защо, изпитваше вина пред сина си, че е позволила да изпадне в такава конфузна ситуация – майката на Александър Симов се усамотява с перверзник на неговата възраст в един закътан семеен ресторант! Срамота!... Трябваше да изтрие колкото може по-бързо този спомен.

Извади от бюфета в хола бутилка червено вино и си наля малко. Държеше бутилката за гости. Самата Мариола рядко пиеше. Не харесваше навика на сестра си, когато е развълнувана, да се разхожда напред-назад из стаята с чаша вино в ръка. Кога Ирена придоби този навик? Май когато се появиха проблемите й в редакцията...Тогава живееха всички заедно в този апартамент. Баба й вече беше починала и станаха някои размествания, като в крайна сметка помещенията бяха разпределени между членовете на фамилията така: Ирена зае бабината стая, а когато Мариола се омъжи за Симо, младото семейство се настани в по-голямата, някогашната детска. После там се появи и бебето Жасмина, а 4 години по-късно – бебето Сашко. Брат им Красимир, откакто поотрасна, си беше обособил свое кътче в кухнята, а родителите на Мариола обитаваха хола...

С годините домът на ул. „Раковски” постепенно се опразваше. Първо си тръгна Красимир – след като завърши университета, се ожени за Жаклин и замина за Париж. Малко по-късно същата година се омъжи и Ирена и отиде да живее с Росен в апартамента му близо до площад „Баба Неделя”. Накрая се изнесоха възрастните й родители, когато след политическите промени през 1989 г. реституираха къщата на баща й в родния му Бургас... След това започнаха да си отиват и всички от семейството на Мариола – първо мъжът й, който след закриването на института към БАН, където работеше, се пробва в различни частни фирми, а накрая не устоя на носталгията по родното Банско и се пресели там. Замина и Сашко, за да следва психология в Берлин, а буквално дни по-късно дъщеря й излезе на квартира. Така Мариола остана сама в целия апартамент. Започна да се чувства като пазителка на семейната памет. Приятно й беше да се разхожда из празните стаи и да си представя сценки от миналото:

Ето тук, до прозореца в хола, украсяваха елхата за Нова година (тогава не се говореше за Коледа). Поднасяха си подаръци малко след полунощ! След националния химн и наздравиците – кой с шампанско, кой с лимонада – започваше суетене по стаите. Всеки вадеше подаръците, които беше приготвил за другите и беше скрил на недостъпно място. После наставаше голямата бъркотия на взаимното подаряване, на възхищението от получените нови придобивки... докато най-накрая децата си лягаха да спят в тяхната стая, бабчето – в неговата, а мама и татко изчакваха всичко да утихне и разтягаха дивана в хола, за да го превърнат в своя спалня. Години по-късно Мариола си задаваше въпроса как родителите й бяха решили бабчето да се разполага сама в едната стая, а те да обитават хола, изчаквайки всеки да догледа телевизионното предаване, което го интересува, за да могат да разтегнат диванчето и да си легнат. Това означаваше или голяма жертвоготовност, или че вече се бяха наситили дотолкова един на друг, та никой не рискуваше да ги залови в неудобно положение, ако случайно през нощта трябваше да прекоси хола на път за тоалетната...

А тук, пред големия стар гардероб сестра й Ирена стоеше като 15-годишно момиче и гледаше замислено дрехите в него, за да си избере нещо подходящо за пролетната забава във френската гимназия. Каквото и да облечеше, след такива забави се връщаше замислена и разстроена. Нейната сестра, влязла с отлични оценки в елитното училище, беше изпаднала в състояние, което сега наричаме стрес, а тогава се определяше като неумение да се сработи с колектива. 13-годишната тогава Мариола не можеше да разбере как Ирена, която като малка без никакво усилие омайваше децата от квартала, в гимназията се оказа в изолация. Поотрасналите квартални приятели също един по един започнаха да въстават срещу необяснимото влияние на сестра й над тях и все по-често й показваха, че нейното мнение вече не ги респектира.

Така или иначе, след като се нагледа две години на посърналата си сестра, Мариола категорично отказа да кандидатства във френската гимназия и завърши средното си образование в 7-о училище. Брат им обаче направи избора на Ирена – дали защото майка им много обичаше френския език или за да бъде заедно с кака си? Вярно е, че ученическата им братско-сестринска идилия продължи кратко, защото когато Красимир се записа в подготвителен клас, Ирена беше вече в последния, но май наистина след като братчето им отиде там, каката се почувства по-добре.

Всъщност, хората винаги разпознаваха Ирена и Красимир като брат и сестра – те бяха тъмнокоси и тъмнооки, докато Мариола с русите си коси и пъстри очи не се вписваше в семейния портрет. Баба й твърдеше, че приличала на по-голямата от двете й дъщерички, починали още като деца от бронхопневмония. „Тогава малките мряха като мухи! Още не беше открит пеницилинът!” – заключаваше бабчето, когато им разказваше случки за тяхната майка, останала единствено дете след смъртта на сестрите си. Може би, за да компенсира тази загуба, майка й се беше решила да роди три деца – нещо, което през 50-те години на миналия век в България беше рядкост.

Някога Мариола много се гордееше, че има брат и сестра. Проблемът беше, че роднинската й връзка с тях често будеше съмнения. Тя дотолкова се различаваше външно от Ирена и Красимир, че когато се похвалеше със своето многочленно семейство пред нови познати, обикновено те спонтанно реагираха: „Но вие не си приличате! Те са съвсем различни от теб!” Като дете Мариола никога не изпита удоволствие от това да бъде различна от брат си и сестра си. Безспорно, тя бе хубава, а Ирена не. Един до друг обаче Ирена и Краси бяха като две порцеланови фигурки, излети по общ модел, и създаваха приятното усещане за хармония.

В паметта на Мариола изникна картина от погребението на майка им преди година. Тримата вървяха един до друг зад траурния автомобил с ковчега и върху задното му стъкло се отразяваха силуетите им: Ирена и Красимир – по-дребнички, а Мариола – стройна и висока, стърчаща встрани от тях. Беше слънчев октомврийски ден. Около косите на брат й и сестра й прекършен слънчев лъч очертаваше червеникаво сияние. В този момент неясното отражение върху стъклото на траурния автомобил беше скрило повехналостта на чертите им и те изглеждаха като момче и момиче от приказка, в която децата рано остават сирачета. „Принцът и Принцесата!” – беше си помислила тогава Мариола. Самата тя, красивата, белязаната със звездата на късмета, не се почувства като част от тази приказка. Ролята на Принцесата, както в детството им, кой знае защо, отново играеше невзрачната й сестра...

Отпи от чашата с виното и погледът й попадна върху рекламните листовки, които мимоходом взе тази вечер от пощенската кутия. Нищо в тях не я заинтригува. Оставаше само белият плик, върху който липсваше името на подателя. Отвори го с умерен интерес. Беше покана. За представяне на сборник с избрани стихотворения от Ирена Ванчева.

Вероятно поканата за премиерата на сестра й беше пристигнала още сутринта, но днес Мариола дотолкова се вбеси от срещата с младия ексхибиционист, че се сети за пощенската кутия чак в края на работния си ден... Значи Ирена се е върнала към поезията... Намерила е време да събере в сборник свои стихове...

Майка им много се гордееше, че най-голямата й дъщеря още от дете прояви поетична дарба. Детските стихове на Ирена бяха доста неумели, но с усет за ритъм. В началното училище се беше разбрало за творческите й опити и винаги я включваха в ученическите тържества: „А сега Ирена Ванчева от ІІІ „в” клас ще рецитира собствено стихотворение!” Мариола запомни как веднаж от залата раздразнен родителски глас репликира: „Собствено стихотворение на баща й!” Тогава се беше засрамила заради сестра си, която, изправена върху подиума, редеше своите детски римички. Естествено, Ирена си ги беше измислила сама и това веднага личеше по наивността им, но репликата на раздразнения родител звучеше с такава неприязън, че на Мариола, стаена сред публиката, й идваше да избяга далече, за да не я застигне по някаква случайност и нея негодуванието на чуждия баща. Дали ужасът от тази несправедлива и необяснимо силна омраза, насочена от възрастен човек към едно малко момиче, не беше причината, вече като зрял човек, Мариола да не се стреми към собствени изяви, за да не предизвика подобна реакция срещу себе си – тя никога не пожела да защити докторат, ограничаваше се само с преподаването в университета...

По-късно, като гимназистка, сестра й започна да публикува в изданията за ученици - вестник „Средношколско знаме” и списание „Родна реч” и на Мариола й се случваше да изпита гордост, когато някой неин съученик споменаваше за тези публикации, но понякога я жегваха и с думите: „Четох едни нескопосани стихове от Ирена!” и тя си беше измислила реплика, с която да парира обидата: „Не й ги пиша аз!”

Сестра й се беше отдала на усилено поетично творчество, докато следваше българска филология, а и след като постъпи на работа в редакцията... Издаде две стихосбирки... После години наред не публикуваше нищо. И ето сега, тази покана за премиера...

Мариола допи чашата с вино, която си беше наляла в началото на вечерта... Странен се оказа днешният ден: около обед – историята с младия кандидат-жиголо, който й се разголи нагло, вечерта – новината за книгата на Ирена... Почувства се уморена и отиде да спи.

Гергина Дворецка

От романа "Искрено ваша", ИК "Персей", 2016 г.