Блогът на Гергина Дворецка: Вечният поет и Ерик Борил

Още един откъс от романа ми "Искрено ваша", който споделям в блога си. В самата книга такова заглавие няма и въпросните двама герои са епизодични, но заемат особено място в конкретния текст. А иначе откъсът би могъл да се нарече "Колко е непредвидима литературната съдба или как неусетно човек може да отпадне от литературния живот ", но това е прекалено дълго.

„ „ „

Мислеше как понякога в миналото беше подценявала поканите да даде свои стихове за някое издание – сега вече никой не й отправяше такива покани. Кой ли беше онзи младеж от Великотърновския университет, който през незабравимото лято, когато се запозна с Росен в Приморско, я помоли да изпрати цикъл стихотворения за алманаха им? Младежът тогава дори не каза името си. Или е мислел, че го познава, или е намирал за излишно да й се представя, по-важно е било да има за университетското издание поезията на Ирена – ласкаеше се тя от далечината на толкова години, като че ли гледаше хербаризирано, изгубило багрите си цвете, дарено някога от почитател. Дали във Велико Търново още издаваха онзи алманах? А ако изпрати, макар и с над 20-годишно закъснение, обещаните някога свои стихове? Но помнеше ли я все още някой там като поетеса?

През годините, когато не публикуваше и дори през един дълъг период не пишеше стихове, Ирена срещаше новопоявили се в литературното пространство творци. Срещаше се с тях, защото едно от предаванията, които водеше, беше за младежко изкуство. Постепенно забеляза, че новата генерация в поезията не я припознава като посестрима по перо, не бяха и чували за стиховете на Ирена. Стихосбирката й отлежаваше вече от години в едно престижно издателство в провинцията, все я прехвърляха в плана за следващата година и после за по-следващата, а междувременно нейни стари познати ставаха членове на Кабинета на младия писател, на Съюза на българските писатели... Ирена нямаше как да бъде приета в тези творчески организации, защото не беше издала самостоятелна книга – първата й стихосбирка бе включена в сборник „Петима млади поети“ на издателство „Народна младеж“, навремето имаше подобна практика поради изобилието от дебютиращи автори. Публикациите на нейни поетични цикли в литературните издания също започнаха да се бавят с месеци...

Книгата й излезе от печат като по чудо в началото на 1990 г., буквално месеци след политическите промени от 10 ноември 1989-а. Само че тогава никой не се интересуваше от стихове, толкова беше политизирано всичко... И Ирена осъзна, че докато 9 години е чакала публикуването на своята книга, отдавна е останала извън коловоза на българската литература. Щеше ли да се върне някога там? И имаше ли желание да се върне?

Зае се с други неща. Започна да прави радиопредаването си за обединена Европа, на което тогава някои гледаха иронично – къде е Европа, къде е България? Какви си ги фантазира Ирена?! По-късно се отдаде изцяло на франкофонските идеи... В крайна сметка, в даден момент обърна поглед назад, видя в далечината зад себе си своите стихове, които никак не бяха лоши, но не успяха да стигнат до читателите си... И тогава й дойде идеята да ги издаде отново – вече като сборник с избрани творби... И тази стихосбирка постепенно се превръщаше в реален факт... макар и засега значим единствено за самата си авторка.

Все по-често ходеше на литературни четения – единствено като публика, защото никой вече не я канеше да участва в програмата. Слушаше добронамерено, радваше се на всяка поетична находка. Понякога обаче имаше чувството, че новите автори повтаряха в търсенията си онова, което правеха колегите й по перо преди 30 години. На моменти, слушайки рецитиращите, сякаш се озоваваше във времето на младостта си, само дето лицата на сцената бяха непознати за нея. Веднаж, когато се въодушеви от поемата на млада авторка, след четенето отиде да я поздрави. Беше едро момиче с очила, с вид на отличничка – твърде прозаична външност за поетеса, но външният вид на човека невинаги има нещо общо със стиховете му.

- Поздравявам ви! – сърдечно й каза Ирена.

Момичето я погледна разсеяно, усмихна се с достойнство, по-точно, снизходително, и я подмина... „Много си е повярвала!” – констатира наум Ирена. Как ли изглеждаше в очите на младата поетеса? Като застаряваща лелка, на която не й остава друго, освен да се възхищава на младите таланти.

- Поемата й беше изключително наивна! Едвам издържах да я изслушам – ядно подхвърли Росен, вероятно от солидарност с жена си, заради неловката ситуация, в която тя изпадна след искрения си комплимент към момичето, който то прие с пренебрежение.

Росен често придружаваше Ирена на тези литературни четения и все настояваше тя да се включи в рецитала.

- Не става така – обясняваше му тихо Ирена. – Трябва да ме поканят. Не мога да се самонатрапвам.

- Но когато чуят стиховете ти, ще разберат каква поетеса си!

- Може и да не разберат – отговаряше уклончиво тя.

Веднаж, когато мъжът й не беше с нея, след четенето в книжарница „Хеликон” остана в малкото барче до стълбата да пийне чай със свой приятел от университетските години. Той никога не се беше отказвал от поезията, цял живот пишеше, от време на време издаваше стихосбирки, но както почти всички поети, си имаше друга професия, работеше като редактор във вестник. Тази вечер не говореха за общи преживявания от студентските години, а за новите творби на нейния поетичен приятел. Искаше му се да намери поле за изява, питаше дали Ирена не би могла да представи в предаването си последните му произведения. „Правя предавания за Европейския съюз – обясни му тя. – Опитай при колегите от екипа за изкуство и литература.” Приятелят само повдигна безнадеждно рамене...

После се приближиха и други хора, присъствали на четенето. Млад мъж с вид на артистичен бохем се настани до Ирена. Лъхна я мирис на цигари, марков алкохол и хубав парфюм. Човекът, от когото тя беше доста по-възрастна, изглеждаше много преживял, изпитал какво ли не. Попита я с какво се занимава, тя му отговори, че е радиожурналистка. „Милейди, за мен е чест! – усмихна се младият мъж и се представи – Ерик Борил. ” Явно беше псевдоним... „Декоратор съм.” – добави той и сигурно очакваше някакъв въпрос от нея, но тя не го попита нищо, за да не остави у него погрешното впечатление, че я е заинтригувал. Новосформиралата се групичка подхвана темата за литературни четения из Европа. Някой спомена, че е чувал за поетични рецитали на корабче в Белгия, Ерик Борил пък подхвърли за Музея на тангото в Лисабон, където със свои приятели пели и рецитирали... Ирена беше ходила в Музея на тангото... погледна отново младия мъж. Той й кимна усмихнато. Дали не беше казал за Лисабон, за да й се хареса? Но как би могъл да знае, че Ирена много обича Лисабон? Ерик Борил си поръча чай, но личеше, че това не е любимото му питие... А, да, и Ирена пиеше чай! Дали младежът искаше да изглежда като неин съмишленик?... Тя зиморничаво повдигна рамене и реши, че е време да си ходи. Ерик Борил явно долови това и бързо се отдалечи. Това й подейства добре. Тя размени още няколко думи със своя приятел от студентските години, когото би нарекла Вечния поет, и накрая наистина си тръгна. Изкачи чевръсто стъпалата към булевард „Патриарх Евтимий” и се накани със същата бърза стъпка да тръгне към къщи.

- Милейди, мога ли да повървя с вас?

Тя стреснато се обърна назад. Как се беше промъкнал като котка след нея Ерик Борил?

- Аз живея наблизо – нервно отговори Ирена.

- Не, аз няма да ви изпращам до вас, само малко да повървя във вашата компания...

Ирена не скри раздразнението си, но то се изрази в присвиване на устните, а не в думи.

- Вие пишете стихове, нали, Милейди!

Тя се заслуша. Когато му се представи тази вечер, каза само, че е радиожурналистка, нищо повече.

- Само исках да разбера дали съм познал – и Ерик Борил повдигна зиморничаво рамене, както беше направила самата тя преди малко в барчето на книжарницата, за да покаже на новия си познат, че има намерение да си тръгне.

Поколеба се дали да не му отговори с „не”, вместо това каза:

- Вижте какво, пиша стихове, но от години не съм ги издавала и вече никой не ме познава като поетеса. Това е!

- Един поет винаги се разпознава сред останалите хора – прозвуча като ехо Ерик Борил.

Тя спря и недоволно се загледа в него. Той се усмихна, леко изнанадан от реакцията й.

- Мисля, че и вие сте поет – заяви Ирена с твърд глас, като че ли произнесе присъда.

- Да – потвърди Ерик Борил. – Предполагам, че стиховете ни не си приличат. Моята поезия е чепата, в нея се говори за алкохолни вакханалии, за бунта ми срещу света, а вашата със сигурност е изящна, но драматична.

Дали някога беше чел нещо от нея? Къде ли би могъл да попадне на нейни стихове? А може би просто налучкваше. За какво го правеше?

- Ерик, аз много ви благодаря за хубавите думи... но трябва да побързам, мъжът ми и синът ми ме чакат.

Той искрено се разсмя:

- Разбирам ви, Милейди! Аз също съм омъжен!

Тя долови грешката на езика, която мъжът допусна, но замълча.

- Не, правилно чухте, Милейди! Омъжен съм! Партньорът ми е мъж!

Ирена му хвърли изумен поглед, което напълно го развесели.

- До нови срещи, Милейди! Желая приятна вечер с любимите ви хора! – и тръгна в обратната посока.

Ирена продължи пътя си към къщи... където щеше да се скрие, „като буба в шуба”, както обичаше да казва мъжът й. Този семеен пашкул я беше съхранил през годините, беше я запазил дотолкова, че времето не се отразяваше върху лицето й и никой не можеше да повярва каква е реалната й възраст. А животът наоколо със сигурност се отличаваше от нейния домашен пашкул... Не ставаше дума за подземния свят на гангстери и мафиоти, към които изпитваше органична нетърпимост и като човек, и като автор – ако решеше да пише проза, никога не избрала такива теми, за да стане книгата й касова! В нейното ежедневие имаше журналисти, имаше хора, участващи в европейски проекти, които канеше в предаванията си, имаше дипломати от различни посолства – също потенциални събеседници, но наоколо съществуваха и други типажи, за които знаеше малко, като този Ерик Борил, който в крайна сметка се оказа гей и когото Ирена чувстваше като напълно чужд, непознат човек, макар че той безпогрешно беше разпознал поетесата в нея. „Дали старите ми стихове, които сега издавам отново, ще се харесат на всички тези хора? Дали са им нужни днес?” – беше си помислила тогава, наближавайки дома си.

Питаше се и днес, през почивния ден, който си взе, за да осмисли на спокойствие излизането на стихосбирката си. Нямаше връщане назад. Книгата вече беше реален факт. Оставаше само да бъде представена.