Една литературна вечер

Въпросната вечер се състоя преди повече от два месеца, но по различни поводи си я припомням от време на време. Накрая реших да я опиша, защото си дадох сметка, че в нея се преплетоха някои нишки от собствената ми литературна съдба.

Беше вечер със стиховете на Ивайло Диманов, който за пореден път реши да отпразнува рождения си ден с авторски поетично-музикален рецитал и представяне на нова стихосбирка. Закъснях за събитието. Преди това бях ходила на откриването на изложба с фотографии на проф. Александър Федотов, чиято внезапна ранна кончина семейството ни и досега не може да приеме за реалност. Когато влизах в препълнената зала на клуб „Журналист“, чух как Ивайло благодари на поети, дошли от други градове специално за неговата вечер. Както обикновено, приближих максимално напред и заех подходяща позиция, за да снимам. Рожденикът ме видя, но не обяви на всеослушание, че и аз съм уважила събитието му. Не мога да се сърдя на приятеля Джани, както от години го наричаме с мъжа ми. Очевидно той не ме приема като поетеса, но пък знам, че уважава журналистическата ми работа.

Насочих обектива си към публиката и там изведнъж забелязах сред множеството един от тримата, подписали в далечната 1983 г. краткото писмо, с което отхвърлят стихосбирката ми „Легенда за вградената сянка“ като „неиздържаща на повишените идейно-художествени изисквания на редакция "Поезия" в издателство „Народна младеж“.

Имената им си личат на писмото, но няма да им окажа честта да ги изписвам и аз. За мен, този, когото видях на въпросната поетична вечер, винаги ще си остане  „онзи от десния ъгъл на листа“. Всъщност, може би трябва да ги наричам „моите трима литературни АНТИвлъхви“, защото за разлика от онези, които последвали Витлеемската звезда и отишли да приветстват едно знаменателно раждане, тримата чичовци в моята история бяха решили да ме отрекат, да спънат по-нататъшния ми път като автор. Защото, нека напомня, че „Народна младеж“ беше издателството на Централния комитет на Комсомола, а по онова време Комсомолът беше важен фактор и имаше решаваща дума. Тук няма да преразказвам онова, което написах в блога си на 25 март т.г. под заглавие „Присъда над поет“. Само ще отбележа, че „онзи от десния ъгъл на писмото“ си седеше хрисимо сред публиката и се сливаше с нея. Не му обърнах повече внимание.

Поетичната вечер приключи скоро, явно твърде много бях закъсняла. Купих си "Концерт за славей и валдхорна" на приятеля Джани и, докато чаках да се оттече опашката за автографи, се заговорих с друг приятел от поетичната ми младост в Кабинета на младите писатели студенти „Д.Дебелянов“ - Максим Максимов. Той побърза да ме запознае с украинския поет и преводач Виктор Мелник. Представи ме като много добра поетеса. Аз пък припомних на украинеца, че сме се виждали наскоро на премиерата на "Остров за двама", новата стихосбирка на Димитър Христов. Виктор Мелник някак не се зарадва на срещата ни. Гледаше ме с присвити очи и дори не желаеше да скрие недружелюбността си. Не се стърпях и го попитах:

-         Защо ме гледате така?

Той не реагира на въпроса ми, но продължаваше да ме фиксира с присвити очи.

-         Защо той ме гледа така? – попитах тогава приятеля Максим.

-                     Ами защото всеки, с когото се запознае в България, вади своя стихосбирка и иска от него да му я преведе на украински.

-         Аз няма да искам такова нещо от него.

-                     Защо? Точно теб ще бъде добре да те преведе. Аз гарантирам за нея – обърна се към Виктор, а после пак към мен – Дай му твоя стихосбирка!

-         Не нося.

-         Хайде сега! Не може да не носиш. Вади я от чантата и му я дай!

Стори ми се абсурдно да нося непрекъснато мои книги, та ако се удаде случай, да ги подарявам на подходящи хора. Аз зареждам чантата си с книги на други автори, които чета в градския транспорт.

Тъй като Виктор Мелник продължаваше да ме гледа с демонстративна подозрителност, изпитах досада и помолих Максим:

-         Кажи му, че не искам да превежда мои книги!

После се обърнах директно към украинеца на руски:

-         Не хочу, чтобы вы переводили мои книги.

Не бях сигурна дали съм го казала на съвсем правилен руски, но дано ме разбра. Погледна ме учудено, но подозрителността в очите му не изчезна. Подминах го.

На същата литературна вечер успях да разменя няколко думи и с Маргарита Петкова, която също беше уважила приятеля Джани, но се колебаеше дали ще може да изчака дългата опашка за автографи. Припомних й, че и при представянето на нейната стихосбирка „Тъй рече Виктор“ имаше също огромна опашка за автографи и аз почти се бях отказала да чакам, но все пак го направих. И тогава със закъснение от близо половин век, разбрах, че от ученичка и досега тя знае наизуст стиховете ми от списание „Родна реч“. Винаги ще бъда благодарна на кралицата на нашата поезия, че през последните месеци направи енергичен опит да ме върне в литературния живот. Само че името ми от години е натикано така дълбоко във фризера на литературата ни, че дори топлият дъх на Маргарита трудно би могъл да го размрази отведнъж.

-                Хората просто не са свикнали да те възприемат като поетеса – обяснява ми понякога с горчивина мъжът ми.

Разбира се, има и ценители на това, което пиша. Наскоро талантливата преводачка от нидерландски Анета Данчева-Манолова ме покани да водя нейната творческа вечер като преводач на месеца в Столична библиотека и настоя в официалната информация за събитието да пише, че водеща ще бъде „писателката Гергина Дворецка“. Не знам има ли нещо общо с тази информация, но изведнъж една моя позната, искрено убедена, че притежава ярък писателски талант, се развилня в публичното пространство на тема: „Колко е тъпо човек да се самоопределя като писател!“ Лично аз не си поставям етикети, но ако някой ме възприема като писател, значи харесва книгите ми и не мога да имам нищо против.

За мен е важно, че когато прочета хубава творба, се радвам от сърце. Ако някой автор ми е направил впечатление със своя книга, но ме е разочаровал със следващата, не се радвам, в смисъл – не злорадствам, а очаквам да напише нещо по-добро. Така че, слава Богу, макар и неогряна от литературна слава, съм останала добронамерен и възторжен читател.

А от онази поетична вечер, в която се преплетоха нишки от моето литературно минало и настояще, си тръгнах с усещането, че на доста хора би им било по-приятно да ме виждат само в ролята на читател. Вярвам обаче, че всяко нещо рано или късно си отива на мястото.