Всеки ли става за радиожурналист?

 

Преди 10 г. на днешния ден създадох във Фейсбук страницата на авторското ми предаване "Европа без граници", което се излъчваше по програма "Христо Ботев" на БНР! Тази страница съществува и досега, макар че предаването вече не е в ефира. В нея продължавам да споделям публикации по темите за Европа и света, обединени чрез културата, изкуството, образованието, науката, бизнеса - каквато е и тематиката на сайта ни www.evropaworld.eu.

Снимката, която виждате по-горе, от самото начало стана емблема на страницата във Фейсбук на предаването ми. Направена е през есента на 2008 г., когато бях поканила за събеседници в студиото известния полонист Божко Божков, мой преподавател по полски в Полския институт в София (вляво), съкурсистката ми Росица Вачкова и Александър Савов, с когото бяхме заедно на Летния курс по полски език и култура във Варшавския университет през август 2008 г. Описвам кой кой е, защото през годините съм получавала запитвания с кого съм снимана.

10-годишнината на страницата на „Европа без граници“ във Фейсбук обаче ме върна към въпроса: Всеки ли става за радиожурналист?

На пръв поглед е много лесно. Ако си репортер – просто поднасяш микрофона, пред този, който говори. В случай, че се излъчва на живо, работата ти свършва дотук, но ако не е пряко предаване, после трябва да монтираш записа, защото в радиото има изисквания за времетраене на репортажа или интервюто. Тук вече нещата се усложняват, защото никак не е лесно от записания материал да се извади най-същественото. Така че да си радиожурналист само на пръв поглед изглежда лесно. Всъщност, доста са изискванията към хората, които държат микрофона или са пред него в студиото на уважаваща себе си медия. На първо място, да говорят правилен български език. Не по-малко важно е да се подготвят предварително за репортажа или интервюто, което им предстои, за да могат да се намесват с адекватни въпроси, иначе ще бъдат само „стойка за микрофон“. Съществува и изискването да имат приятен, радиофоничен глас, да умеят да поставят правилно логическото ударение в изречението. В радиото човекът разполага само с гласа си. Микрофонът улавя всеки нюанс в настроението и всеки фалш. Както монотонното каканижене, така и преиграването с неестествени възходящи и низходящи интонации на водещия, правят слушането уморително.

Мисля за всичко това, откакто се появиха влогърите и подкастърите.  Така както социалните медии вдъхнаха самочувствието на всеки, че може да бъде журналист, щом мрежата му дава възможност да споделя какво мисли по разни теми, така същите тези социални медии окуражиха мнозина да се почувстват като телевизионни или радиожурналисти.

Попаднах наскоро на един коментар в Туитър от дългогодишния журналист в Дойче Веле Александър Андреев, когото познавам още от младежките ни години, когато работехме заедно в програма "Христо Ботев“ на БНР: „След изслушания пореден аматьорски подкаст: уважаеми подкастъри (и влогъри), научете се да говорите правилен, недиалектен български, да съобщаване нещо повече от смъртоносни баналности.“

 Аз бих добавила още нещо: ако интервюирате някого, не използвайте всеки удобен момент, за да започнете да разказвате за себе си! Не натрапвайте собствената си персона по време на интервюто, а присъствайте дискретно до интервюирания, защото той е във фокуса на вниманието!

         Нямам особена надежда, че някой ще се вслуша в тези съвети, но нали е важно да се печелят слушатели. Който иска, нека се възползва от изводите, до които са стигнали дългогодишни радиожурналисти. Стига да може. Защото  горчивата истина е, че не всеки става за радиожурналист. 

Следпразнично за първата ми учителка

 

Това, което пиша сега, не е като за 24 май, когато повечето хора си спомнят с обич и признателност за учителя, който ги е научил на българските букви. Моите спомени за първата ми учителка са следпразнични, лишени от ореола на възторга и възхищението. Аз съм от онези (надявам се да сме малцина!), неизвадили късмета да попаднат на човек, който с ласка и любов да им отвори вратите към познанието.

Първата ми учителка се казваше другарката В. Спестявам цялото й име, защото – дай Боже! - може да е жива и целта ми не е да й вгорчавам старините, ако по някакъв начин написаното от мен стигне до нея. На никой 24 май не съм се сещала за „другарката В.“ Вчера обаче, четейки във Фейсбук искрени, затрогващи текстове на мои познати и приятели за любими учители, някак изневиделица се сетих за нея. Просто си помислих: „Ех, да можех и аз да напиша нещо подобно!“ За съжаление, не мога и ще напиша откровено онова, с което съм запомнила „другарката В.“

Първият ми спомен от първата ми учителка е, че в един от първите часове в първи клас тя ни накара да нарисуваме картинка на тема по собствено желание. Събра рисунките ни и каза, че ще ни ги върне, когато завършим четвърти клас, тоест, когато се разделяме с нея. Помня и досега какво нарисувах със скромните си възможности: един човек под плажен чадър. Беше ми приятно да знам, че тази моя „творба“ ще се върне при мен след 4 години. Това така и не се случи и остави в детската ми душа огромно разочарование. Другарката В. очевидно напълно беше забравила за обещанието си. Какво ли беше направила с рисунките ни? А иначе идеята й да ни ги върне, за да си ги запазим като спомен от първи клас, и досега ми се струва много хубава. Жалко, че не я осъществи докрай и ми показа, че един учител може да не държи на думата си.

Друго, което си спомням с пределна яснота, е първата ми диктовка, след като бяхме научили всички букви. Другарката В. произнасяше отчетливо отделни думи и аз старателно ги записвах в тетрадката си, но в даден момент съученикът ми Васко, с когото седяхме на един чин, ми се присмя, че пиша думите една до друга, а не една под друга. Наистина, учителката ни беше дала някакви инструкции преди началото на диктовката и беше споменала „на нов ред“. Очевидно и други първолачета се бяха объркали и бяха започнали да пишат всяка дума на нов ред. Хвърляйки поглед към тетрадките, докато вървеше между чиновете и диктуваше, другарката В. периодично изпадаше в нервна криза, надвесваше се над някое дете и се разкрещяваше: „Ама защо пишеш така! Не, не, не така!“ Започнах да си мисля, че и аз правя нещо нередно и чаках бурята да стигне и до мен. Не ме подмина! Другарката В. се надвеси и над моята тетрадка и се развилня: „Ама защо пишеш думите една под друга? Една до друга трябва!“ И започна да зачерква яростно написанато от мен до този момент. Същото сполетя и съученика ми Васко, който всъщност ме беше подвел да подреждам думите по неправилния начин.

След тези свои избухвания другарката В. продължи да диктува, но аз бях така стресирана, че вече не можех да я следвам, и пропуснах голяма част от диктовката. В паметта ми се е забила думата „пухи“, която учителката повтори два пъти, а аз с отчаяние си помислих, че няма да смогна да я изпиша.

Когато другарката В. ни върна тетрадките, под моята диктовка се мъдреше сочна двойка. Това е единствената слаба оценка, която съм получавала като ученичка и студентка! Много ме беше срам. Помня как се стараех нашите да не разберат за моя провал и, докато си пишех домашното в същата злополучна тетрадка, си държах лявата ръка върху двойката. После баба с добродушен смях разказваше на мама и татко: „Гледам я, че си сложила ръката върху съседния лист и не я отмества, а то – да скрие двойката!“ Нямах проблеми вкъщи заради тази моя ученическа несполука.

С другарката В. обаче продължих да имам проблеми. За едно училищно тържество беше разпоредила да отидем в народни носии. Вкъщи сукман и везана блуза нямахме и майка ми ме облече с една червена жилетчица с шарки, напомнящи шевица. Другарката В. се ядоса от вида ми. Вкопчи пръсти в жилетчицата ми, издърпа ме от чина и ме изправи пред класа: „Какво е това? Носия ли е?“ „Мама това ми даде!“ – смотолевих плахо. Нямам спомен дали останалите съученици бяха в народни носии, защото бях потънала в собственото си унижение. За капак, другарката В. обяви ядно пред класа: „Гинке, ако ще слушаш майка си и баба си, по-добре си стой вкъщи при тях!“  

Разбира се, аз продължих да ходя на училище, а учителката ни продължаваше да ме зарежда с нови и нови тягостни спомени, макар и не свързани със самата мен.

Не мога да забравя как наказа съученика ни Красимир да стои цял учебен час прав до вратата, защото беше закъснял. Той понесе изпитанието стоически, само от време на време задълго затваряше очи, може би за да си спести вперените в него погледи на децата от класа. Година-две по-късно друга съученичка сподели с мен, че е изживявала заедно с него това наказание и се е питала какво ли е мислел, когато е затварял очи. Ярък спомен ни остави другарката В. с тази случка!

Не мога да забравя и как, когато в първи клас ни приемаха за чавдарчета и ни вързаха сини връзки (това беше първата стъпка, преди да станем пионерчета и да получим червена връзка), един от съучениците ни не заслужи тази чест. Другарката В. прецени, че той е прекалено палав, не се учи достатъчно добре и няма право да стане чавдарче. Имам снимка на класа от тържествения момент след церемонията по встъпването ни в чавдарската организация във Военно-историческия музей, който тогава беше срещу 20-о училище „Тодор Минков“, Подредили сме се засмени и горди с чавдарските си връзки, само нашият съученик, санкциониран от учителката ни, се е свил сконфузено в края на редичката, извърнал се е настрани и е повдигнал раменце, та да не си личи, че само той не е със синя връзка. В очите му няма гняв, само огромна мъка. Баба ми после все повтаряше: „Как можа да направи такова нещо В.! (баба не я наричаше „другарката“, а само по име) Да остави единствено него без чавдарска връзка!“ Как наистина й даде сърце на нашата учителка да отдели едно дете от класа му и да го накара да се почувства по-недостойно от останалите?

И тук се сещам за още по-болезнен пример. В първи клас отначало имахме съученик, преболедувал детски паралич – немалко хора от моето поколение станаха жертва на тази ужасна болест. Момчето се придвижваше трудно, едното му краче беше извито настрани. Не помня самите деца да са се държали с него като с по-различен от нас, но и другарката В. не се отнасяше с него като с по-различно дете, тоест, дете със здравословен проблем. Беше строга към него, както и към всички нас, и не пропускаше да го наругае, когато сметне за нужно. Седях на първия чин и не съм виждала всичко, което става зад мен, но помня как веднъж чух другарката В. да се кара някъде в задната част на стаята, обърнах се и видях, че съученикът ни с извитото краче е паднал на пода между двете редички чинове. Дали другарката В. му се караше, защото е паднал, или се беше опитала да го строява за нещо и вследствие на това той се беше озовал на пода, не можах да разбера. Факт е обаче, че момчето повече не дойде в нашия клас. Изглежда напусна и училището ни.

Сигурно, за да преглътна буцата, която заседна в гърлото ми от този спомен, моята памет услужливо ми предлага друга случка, когато видях самата другарка В. на пода в класната стая. Стана съвсем неочаквано. Съученичката ми Мария Бодурова, с която във втори клас седях на един чин – лека й пръст, голяма майтапчийка беше от дете! – стана внезапно от мястото си и клекна да търси падналата си писалка. В този момент учителката ни, която ходеше между чиновете, се спъна в Мария и се стовари върху паркета. Веднага се развика и започна да сипе закани, като опитваше да се изправи, хващайки се за края на чина ни. Това обаче й се удаваше трудно, защото токчетата й се хлъзгаха неумолимо по лъснатия паркет. И досега виждам пред очите си вкопчените й в края на чина пръсти и опитите й да се вдигне отново, а заканителните й думи звучаха в безсилна ярост. Мария се обърна към мен и ми се усмихна заговорнически. Нея заканите на другарката В. не я плашеха. Интересно, че паметта ми напълно е изтрила какво стана, след като учителката ни накрая се изправи. Със сигурност е дала на Мария да се разбере. Аз обаче помня само вкопчените й в края на чина ни пръсти и неуспешните й опити да се надигне, докато устата й бълва безсилна ярост.

Сред най-незабравимите ми преживявания в началното училище са гостуванията на двете синчета на другарката В. в часовете ни. Явно, когато не е имало кой да ги гледа, тя ги водеше със себе си в класа ни. Сядаха на някой от задните чинове. Какво се е случвало там нямам представа - както вече споменах, седях на по-преден чин. Изглежда някои съученици тайно са се отнасяли със синчетата на другарката В. така, както тя се отнасяше с нас, защото престана да ги води в клас. Не ни спести обаче гневните си изблици: „Идиотиииии! Спиртосахте ми дечицата! Какво искате? Да умра ли? Да останат сирачета? Вие знаете ли мащеха майка как гледа?“    

Незабравим беше този неин възглас: „Идиотиииии!“. Неведнъж сме го чували в учебните часове. През следващите години вкъщи често се майтапехме с него, но като ученичка в началното училище не ми беше до смях. Реално това е най-яркият ми спомен от другарката В. – нейният  изпълнен с гняв и омерзение вик към нас: „Идиотиииии!“

Описвам онова, с което съм запомнила първата си учителка, и си казвам, че никой човек не е чак толкова черен. Започвам да ровичкам в спомените си и ето, че откривам по-различен образ на другарката В. От първи клас започнах да пиша стихотворения и майка ми побърза да изпрати някои от тях в детското списание „Дружинка“ като беше отбелязала в кое училище уча. От редакцията бяха отговорили до училището и този отговор е бил предаден на другарката В., моята класна. Сега я виждам как се привежда усмихнато над мен с писмото в ръка: „Ама ти пишеш стихове!“ Всъщност, в писмото редакторите учтиво обясняваха, че стихчетата ми още не стават за печат, но независимо от това другарката В. беше повярвала, че съм поетеса. Оттогава на всяко по-голямо тържество в училището бях включвана в програмата, за да кажа свое стихотворение.

Другарката В. беше оценила и артистичните ми заложби. В началните класове играхме детска пиеска, в която изпълнявах ролята на хитрата Кума Лиса. За целта ми направиха и маска с лисиче лице. Тази роля ми спечели симпатиите най-вече на родителите, които оцениха чувството ми за хумор. Бащата на един съученик, като ме видеше, все ме поздравяваше закачливо: „Хей, Кума Лиске!“ А другарката В. веднъж ми каза замечтано: „Гинке, ти, като пораснеш, ще станеш втората Стоянка Мутафова!“  

Я! Цял живот повтарям, че като дете съм мечтала да стана втората Стоянка Мутафова, а сега осъзнавам, че това ми е било подсказано от началната ми учителка, другарката В.! Е, в крайна сметка, не станах професионална актриса, защото още в гимназията разбрах, че искам да бъда журналистка и осъществих мечтата си, но и досега, когато разказвам забавна случка, често ми казват, че е трябвало да играя в Сатиричния театър.

Та така с моите спомени за първата ми учителка, другарката В. Има между тях и хубави, но те ми се струват като капчици мед в каца с катран. Тъжно...

Може би други съученици са я запомнили по различен начин. Сещам се, например, за Ваня Бояджиева. Другарката В. буквално я боготвореше! В първи клас все повтаряше пред целия клас: „Ваня! Майка ти ще се гордее с теб!“ В едно текстче от читанката ни се разказваше за изключително добро, ученолюбиво момиче. Май се наричаше Надежда. Другарката В. обаче заяви на всеослушание: „Ваня, в текста е сбъркано! Трябваше да пише не Надежда, а Иванка Бояджиева! За теб е писано тука!“

Не помня Ваня да се е отличавала с нещо от нас и не знам с какво беше спечелила уважението на другарката В., но поне ни стана ясно, че умее да изрича и похвали към някого от учениците си.

Сам по себе си този пример съвсем не е положителен. Никак не е възпитателно да превъзнасяш някого от класа за сметка на останалите, но имам чувството, че по онова време от учителите не се е изисквал пегогически подход, всеки е действал по свое усмотрение.  

Случи се така, че доста години по-късно, в края на 80-те, видях другарката В. в кабинета на моята зъболекарка в централно софийско училище. Чакаше си търпеливо реда. Изобщо не се беше променила, или поне на мен така ми се стори. Стори ми се също, че и тя ме позна, което е напълно невъзможно, защото ме е виждала като дете, а вече бях зряла жена. Във всеки случай, се загледа в мен. Със симпатия. Отместих погледа си. Не й казах коя съм. Междувременно, през годините бях научила за драматичната съдба на синовете й и тогава неволно съм си мислила как самата тя се отнасяше с нас и колко е несправедливо друг да плаща за нечии грехове...

Всъщност, никога не съм изпитвала към нея лоши чувства. Просто на никой 24 май не се сещам за нея. Единствено вчера си я спомних, което за мен беше знак, че е дошло времето да разкажа и аз за първата си учителка.

Така и няма да напиша името й, но все пак слагам в края на този текст снимка, на която е и тя, макар че се виждат само ръцете й, държащи няколко тетрадки. Аз съм на първия чин, а до мен – съученикът ми Васко.

За начало на публикацията съм сложила разцъфнал розов храст, като символ на това, че човек може да разцъфти, дори и ако първият му учител е оставил противоречиви спомени у него.

А на щастливците, които и досега си спомнят за първата си учителка единствено с любов и признателност, ще кажа: „Човек като мен може да оцени какво богатство притежавате! Радвам се от сърце за вас!“

  

  

 

Прекрасен май

 

В първия ден на май споделям едно стихотворение, което съм писала на 16-годишна възраст, но съвсем неочаквано изникна от паметта ми:

Прекрасен май! По стръмното на склона

едно момче към мене се затичва.

Под белите акациеви клони

аз го очаквам. Знам, че го обичам.

 

Не зная името му, но познавам

очите светли, тъмните къдрици,

които пролетният дъх развява

като криле на зажаднели птици.

 

И въпреки че чакам цяла вечност,

аз все тъй вярвам, че се приближава.

Прекрасен май, то още е далече!

Защо така безумно се надявам?

Писала съм това стихотворение, когато в ранната си младост съм очаквала да срещна голямата любов. Кой да ми каже тогава, че голямата ми любов ще дойде при мен в по-късна младост, но ще бъдем заедно ето, вече 39 години!

Вместо белите акациеви клони, които съм описала в стихотворение си, използвам за илюстрация цветовете на една разцъфнала ябълка, които моят любим Владимир Дворецки засне през тази пролет.  

 

Епизодичното ми участие във филма „Звезди“

         На 11 февруари 2022 г. вечерта в Дома на киното в София със съпруга ми Владимир Дворецки гледахме за пореден път филма "Звезди" по сценарий на Анжел Вагенщайн, режисьор е Конрад Волф, помощник режисьор - Рангел Вълчанов. В нашето семейство обичаме този филм не само защото е много хубав, а и защото като малко дете и аз съм се снимала в него! В съвсем епизодична роля, но се появявам на екрана.

"Звезди"  е бил показван в десетки страни и на всички международни кинофестивали, в които е участвал, е получавал отличия. Сред тях е Специалната награда на журито в Кан, 1959 г. През 1995 г. филмови историци и журналисти от Асоциацията на немските кинодейци избраха „Звезди“ за един от 100-те най-важни немски филма на всички времена, като го поставиха на трето място.

Както подчерта във видеопосланието си към зрителите преди прожекцията в Дома на киното на 11февруари сценаристът Анжел Вагенщайн, който тази есен ще навърши 100 години, това е първият филм в света по темата за Холокоста. Въпреки безспорните си качества и признанието, което получава зад граница, филмът първоначално е бил забранен в България и Израел! Там – защото в него има положителен герой германец, а у нас – защото, според тогавашния министър на културата, не се правела разлика между евреите от буржоазно и от бедно потекло – сподели с огорчение сценаристът на „Звезди“. Все пак много скоро в България забраната е отменена и филмът се появява в кината. Лично аз като дете съм го гледала поне два пъти, а в по-зряла възраст – още веднъж, по телевизията. Явно е било преди 10 ноември 1989 г., защото се разбра, че след тази дата вече не е показван на малкия екран.  

Действието се развива през 1943 г. Евреи от Беломорска Тракия, ескортирани от нацистки войници, пътуват към лагера на смъртта Аушвиц и спират в малък български град. Там се намира подофицерът от германската армия Валтер (Юрген Фрорип), Той не е войник по призвание, има по-чувствителна душа и неусетно се влюбва в младата еврейка Рут (Саша Крушарска). Дори организира бягството й със съдействието на участници в българската съпротива, но опитът да я спаси се проваля.

Във филма аз съм малко еврейско момиченце от групата, която пътува в товарен вагон към Аушвиц и отсяда за малко в Банско. Участвам в сцената, когато немски офицер строява всички евреи и ги кара да изхвърлят шишенцата с хинин, с които са били снабдени тайно от българи със съдействието на главния герой Валтер. Била съм само на 4 години при снимането на филма, но и досега помня ясно тази сцена: как седя на земята, хората край мен хвърлят стъклени шишенца, а немският офицер ги тъпче с ботушите си. Аз не разбирам какво се случва, поглеждам към офицера и му се усмихвам. Дори примигвам чаровно - една неосъзната бъдеща кокетка, на която предстои да отиде в газовата камера. Този кадър е на снимка по-долу - скрийншотът е направен от видеозапис на филма във Vbox7.

Появявам се и на друго място във филма, но в гръб: момиченцето, което притичва покрай главната героиня, Рут, а тя се привежда над него и го погалва по косата. Помня как направиха поне 3 дубъла на тази кратка сцена и изпълнителката на главната роля, Саша Крушарска, все се навеждаше над мен и ми докосваше косата. Тогава се чудех защо толкова пъти трябва да го правим.

Ако бях станала актриса (като дете мечтаех да играя в Сатиричния театър и да стана втората Стоянка Мутафова), сигурно щях да впиша в автобиографията си епизодичното си участие в "Звезди", но в CV-то на една журналистка такива детайли няма защо да се споменават. Сега обаче реших да припомня за този епизод от детството си и споделям, освен скрийншота с мен във филма, няколко снимки от Банско, където с майка ми бяхме настанени за известно време, заедно с други участници в масовката. Нямам представа колко дни сме прекарали там – твърде отдавна беше. Дори не съм обърнала внимание, че е било през август 1958 г., научих го впоследствие от немската Уикипедия. 

Горната ми снимка е направена в Банско по времето, когато съм участвала епизодично във филма "Звезди".

Живеехме в училището – дълга едноетажна постройка, която се появява и във филма. Аз очевидно съм играла бедно, а не буржоазно еврейче, защото ми бяха дали една рокличка с огромна кръпка отпред. С нея съм на снимките, които други статисти са направили за спомен.

На тази снимка ме е прегърнала една кака от другите статистки. Майка ми е вляво, със забрадката.

Снимките не са съвсем ясни - такава е била техниката на любителя фотограф, който ни е снимал - затова ще поясня, че това на рокличката ми не е цветенце, а звездата на Давид, която са били длъжни да носят всички евреи тогава.

На горната снимка майка ми е на първия ред, четвъртата атляво надясно, а аз съм в скута й с протегнати напред крака.

Сега се вглеждам и в къщите зад нас – същите като във филма. Банско през 1958 г.! Действието в „Звезди“ се развива 15 години по-рано, през октомври 1943 г., но разстоянието във времето не е толкова голямо, не е било нужно да се правят специални декори. 

Как попаднахме там? Навремето във вестниците понякога се появяваха обяви, че се набират статисти за участие в български филм. Майка ми беше влюбена в киното от дете и една възможност да се включи по някакъв начин в кинопродукция очевидно й е допаднала. Взе и мен, защото за „Звезди“ се търсеха и деца.

Впрочем, там участват в по-малки или по-големи роли Стефан Пейчев, Георги Наумов, Иван Кондов, Елена Хранова, Григор Вачков, Ицко Финци, Лео Конфорти, Юрий Яковлев... Тъжно е, че може би младите зрители не са и чували за някои от изброените актьори, а навремето повечето от тях бяха истински звезди на българското кино и театър. Трябва да кажа, че на снимачната площадка не съм ги срещала. Аз си бях с мама и другите участници в масовката.

Както вече споменах, филмът се снимаше в Банско, но и в София. Например, сцената, в която главната героиня ме погалва по косата, беше заснета в софийска сграда. Имам чувството, че беше в сграда на ул. „Граф Игнатиев“, недалече от площад „Славейков“, макар че на точността на детските спомени не може много да се разчита. Много ясно обаче си спомням как във въпросното голямо помещение с група деца пеехме: „Алфа, бега, гама делта, епсилон, зита, ита, тита, йота, капа, ламда, ми, ни кси!“ Тази песен звучи във филма. Тогава не съм знаела, че пеем началото на гръцката азбука. Пеехме едно и също отново и отново. Особено ми харесваше мелодията, когато стигахме до „зита, ита, тита, йота, капа, ламда“, защото тогава извисявахме гласчета нагоре, за да завършим тържествено: „ми, ни, кси“!

Едва по-късно осъзнах, че така и не сме стигнали до края на азбуката. Може би това подсказва, че малките филмови герои не са успели да научат повече в краткия си живот, защото скоро са загинали в Аушвиц. 

Ако имате възможност, непременно гледайте „Звезди“ на голям екран, но може да го намерите и във Vbox7. Ще се възхитите не само от играта на актьорите, но и от самия сценарий и диалозите, от майсторската работа на режисьора и оператора.

Филмът, за съжаление, е много актуален в настоящия момент, когато Русия води война в Украйна. Достатъчно е да спомена песента, който звучи, докато вървят финалните надписи: „Гори, братя, гори! Градът ни, братя, гори!... Гневът расте на площада,/ обгръща пазара,/ обхваща площада./ Градът ни роден гори! Езиците огнени/ ний да гасим,/ щом трябва с кръвта си дори! Във нас е надеждата./ Нека спасим/ градеца ни който гори!“

Авторът на песента, Мордехай Гебиртиг – еврейски композитор и поет, я е написал по повод погрома над евреите в полското градче Пшитик през 1936 г. Самият той загива през 1942 г. в Краковското гето.

Сложна е историята на Европа... За съжаление, трагичните моменти в нея постоянно се повтарят.   

За почитта към мъртвите

     Тази година Голяма Задушница се падна на 26 февруари. Както винаги, с мъжа ми отидохме на Централните софийски гробища да почетем нашите починали близки. За да стигнем до тях, минаваме по алеята, край която са гробовете на Пейо Яворов и на съпругата му Лора. Този път една жена се беше привела край големия каменен кръст с името на Лора Каравелова и старателно бършеше нещо. Същевременно подхвърляше хапливи забележки към групичка от четирима човека, застанали пред гроба на Яворов. Помислих си как крамолите около драматичната семейна двойка продължават и след смъртта на двамата...  

Стигнахме до мястото, където почиват дядо ми, баба ми и майка ми (подреждам ги в реда, по който си тръгнаха от този свят) и си спомних какво ми беше разказвала баба навремето: че до гроба на дядо е имало още един, в който са били положени техните три дъщерички, починали като малки деца. Само че по време на бомбардировките над София през Втората световна война бомба паднала върху гроба и го заличила.

Не е чудно, че си спомних този епизод от семейната ни история точно на Голяма Задушница 2022 година. На 24 февруари президентът Путин разпореди да бъде нападната Украйна и всички следим изтръпнали новините за обстрелите, на които са подложени украински градове. Мина ми през ума, че тези обстрели всъщност са и върху гробовете на войниците, извоювали мира през 1945 г., защото ставащото в момента в Украйна хвърля сянка върху техния подвиг. Не е справедливо да бъде заличен споменът за този подвиг, както бомба е изтрила напълно от земята гроба на трите мамини сестрички, недоживели възрастта да станат мои лели? Най-вече не е справедливо да загиват хора във войни!

 Да мислим за живите и да не тревожим покоя на мъртвите!

Снимката е на съпруга ми Владимир Дворецки: част от Централни софийски гробища, където са погребани френски воини, загинали или починали на наша земя през Първата световна война,  

 

22.02.2022

Бях решила непременно да напиша нещо в блога си на тази уникална дата, за да я отбележа. Да отбележа факта, че съм имала щастието да я доживея и да я изживея с всичките ми всекидневни грижи и ангажименти. Искаше ми се такова уникално съвпадение на цифри да бъде почетено по някакъв начин, независимо че само по себе си нищо особено не внася в живота ми. Е, някои са планирали да се оженят или да предприемат друга важна житейска стъпка точно на тази необикновена дата – хората често се очароват от магията на цифрите, но за повечето от нас тя е просто огледално изображение на двойки с по една нула между тях.

Дори ми хрумна едно стихче – нали обичам римушките:  

На тази огледална дата

все тъй ще се върти земята,

макар под странна върволица

от двойки, правещи шестица.

Само че животът ме опроверга. 22.02.2022 не се оказа само уникална комбинация от двойки. На този ден се събудихме с впечатленията от предишната вечер, когато руският президент Путин реши да признае независимостта на намиращите се в Украйна самообявили се народни републики Донецк и Луганск. Не ми се правят политически коментари. Само ще кажа, че усетих – и не само аз - студения полъх на страха от война.

         Дано този полъх не предвещава буря! Би ми се искало на днешната огледална дата светът да види себе си в огледалото на времето, да се взре в зарасналите грозни белези от миналото и да не си причинява нови рани, които също ще оставят белези, сигурно още по-страшни.

Към този текст добавям моя снимка, направена от съпруга ми Владимир Дворецки, когато през ноември 2014 г. бяхме в Прилеп за сватбата на нашите приятели азербайджанката София и македонецът Филип. После те избраха да живеят в България. Тук се родиха двете им деца – момче и момиче! На днешната дата ми се иска да мисля за тях, за хора от различни националности и религии, които се влюбват, женят се и отглеждат децата си в трета страна, където с много обич са изградили своя уютен дом. 

Иска ми се на днешната огледална дата светът да се вгледа в огледалното си отражение и да разбере, че му любовта и мирът му отиват и трябва да ги пази.

Римушки

През последните дни по конкретен повод си припомних как в някогашната Младежка редакция на Българското национално радио, където започнах работа, завършвайки университета, с колегите понякога са забавлявахме да пишем колективно стихове. Естествено, стиховете бяха римувани, защото римите са в основата на играта, наречена стихоплетене. Случва ми се да откривам в архивите си следи от тези римушки и те все така ме развеселяват.

Веднъж наша колежка покани на гости цялата редакция. На масата в хола беше сложена стъклена купа с орехи и един от колегите предложи да напишем колективно поема със заглавие „Орехче“ като постави за начало следното четиристишие:

      „В една кристална тънка купа –

                 ура! – открих те най-накрая!

                Как искам сам да те разчупя

                 и тайните ти да узная!“

Не чаках подкана и продължих:

               Под мойта костелива дреха

     аз тайните си ще прикрия.

               Макар да ти изглеждам крехка,

               на мен не ми минават тия!

Домакинята ни даде лист хартия и цялата редакция се надпреварваше да добавя още и още стихчета в рими – къде сполучливи, къде – откровено непохватни. Все пак не всички колеги имаха опит в писането на стихотворения, просто се забавлявахме.

През следващите години, вече в по-различен състав на Младежка редакция, също сме имали спонтанни поетични пориви. В началото на 80-те бяхме доста задружен колектив – тогава това беше думата за екип – и редовно ходехме заедно да обядваме в стола. Така се роди идеята за писане на стихове по меню. Особено впечатлих колегите с моя поетично-кулинарен специалитет „Тиквички с чесън“:

                    Колко е лесно да бъдеш харесан,

щом си любител на тиквички с чесън!

Идваш при мен парфюмиран и сресан,

но същността ти ухае на чесън.

Тръпна от нежност, не сещам къде съм!

Тиквички с чесън, о, тикнички с чесън!

Тази моя кулинарна римушка отприщи вдъхновението на колегите. Един веднага ми предложи своя „Таратор“:

Рядък юлски таратор

двама сърбахме в Обзор,

а сърцата ни във хор

викаха: Амор, амор!

Ще уточня, че между мен и колегата с таратора никога не е припламвала любовна искра, но нали в стихоплетенето важно е римата да върви!

Друг се въодушеви да направи поетично малеби:

„Твойто старо малеби/ всичко мъжко в мен уби.“

Приветствахме тази кулинарна поетична инвенция, защото бяхме на такава възраст, че никоя колежка не се засегна на „старо малеби“.

Истинско колективно творчество обаче беше създаването на „Фрикасе“. Използвахме художествения похват „подтекст“ в смисъл на недоизказване. Бяхме гледали по телевизията един скеч, в който Ицко Финци играеше поет стихоплет и редеше следните стихове:  

                 „Край заспалото море

с тебе бродехме сами.

Моите стихотворе...

двамата си деклами....“

Такова недоизказване в буквалния смисъл използвахме и в колективното готвене на поетичното ни фрикасе:

                 Твойто свежо фрикасе

ме прикани та да се...

Ама съм над петдесе

и е трудничко да се...

Само пиша си есе

и се капя с фрикасе.

Ако някой сега се възмути: „Аууу! Какви са тези намеци?“, ще му отговоря: „Всичко е до подсъзнанието!“ А пък напоследък съм чела толкова ачик-ачик поетични вакханалии, че намирам нашето „Фрикасе“ за направо невинно.        

После останах сама на кулинарно-поетичния фронт и колегите започнаха да ми поръчват любимите си ястия. Така се появиха моите „Яйца по панагюрски“, „Мусака“ и др. Някой път ще ги публикувам всичките в блога си.  

Вдъхновявала съм се да пиша римушки и през 90-те, когато политическите промени ни накараха да наблюдаваме с интерес какво се случва в Народното събрание (впрочем, и днес е така!). Сега в паметта ми изникват едни мои стихове за въображаем бал в Парламента, когато депутат от БСП кани на танц колежката си Шерифе Мустафа от ДПС с думите: 

„Поободрен от турското кафе,/подавам аз ръка на Шерифе“,

а тя му отговаря:

„Но ще играем смесен танц, демек,/ синтез от ръченица и кючек!“

Споменавам тези римушки, някои от които – колективно творчество, защото си помислих: „Що ли не подбера най-забавните от тях и да ги издам в книжка? Други хора така правят!“ Само че докато аз години наред поставях на първо място журналистиката и пишех стихове само за забавление, други хора са си създавали в публичното пространство име на поети. Нормално е техните римушки, също писани за забавление, да предизвикват читателски интерес.

Но кой знае, може пък да го направя за близки и приятели. Ще видим! Работното заглавие засега е... е, какво да бъде? „Римушки“!