Обяснение в любов към водата

Може би защото съм Водолей, но чувствам Международния ден на водата като мой празник! Харесвам водата във всичките й агрегатни състояния и ми е много приятно, че на днешния ден в София е навалял сняг.

         Най-силно усетих какво е водата за мен, когато преди 5 месеца с любимия ми Владимир Дворецки бяхме край водопадите Игуасу – първо в Аржентина, а после и на територията на Бразилия. Там водата не само блика отвсякъде, но те обгръща с топъл воден прах, влиза в теб през кожата и те обсебва изцяло. На моменти изглежда застрашително, имаш чувството, че ще те завлече към дъното – и това наистина е възможно -  но е важно да намериш здрава опорна точка и в този момент водните потоци те изпълват с въодушевление и радост.

Точно тогава осъзнах, че водата е като любовта, защото и тя ни въздейства така.

Любовта означава младост, независимо от възрастта ни! След Игуасу се почувствах подмладена поне с 10 години. 

С Владимир Дворецки край "Дяволското гърло", водопадите Игуасу, Аржентина

Портрет

Едно великолепно стихотворение на Арсений Тарковски ме изкуши да го преведа преди 5 години. Възхищението ми, когато го препрочитам в оригинал, винаги е толкова силно, като че ли го чета за първи път. Най-после реших да споделя и в блога си превода, който му направих. Естествено, заедно с автентичната творба.   

ПОРТРЕТ

Сам съм вече дни наред.
В стаята виси портрет.

По лицето на старица -
от
мушици
върволица.

Питам: „Тъжно ти е май
под стъклото в твоя рай?”

По лика муха се стича
и старицата изрича:

„А добре ли ти е там,
в твоя дом, като си сам?”

Ето и неповторимият оригинал на стихотворението от Арсений Тарковски:

ПОРТРЕТ

Никого со мною нет.
На стене висит портрет.

По слепым глазам старухи
Ходят мухи,
мухи,
мухи.

Хорошо ли, - говорю, -
Под стеклом твоём в раю?

По щеке сползает муха,
Отвечает мне старуха:

- А тебе в твоём дому
Хорошо ли одному?

И тук идва ред на илюстрацията, която се вдъхнових да направя към стихотворението. Не умея да рисувам, но пък съм чела толкова много стихотворни опити на хора без поетичен талант, които в някакъв момент решават да се изразят чрез стихове, че си казах - интернет ще понесе еднократно и моята нескопосана рисунка! Забавното е, че поради неумението ми да рисувам, мухите по портрета приличат малко на цветя. А това допълва финала на стихотворението: Бабичката, която явно се дразни да я съжаляват, навярно иска да каже, че може сега по лика й да лазят мухи, но някога в живота й е имало и цветя!    

За честолюбието

Защо ли точно днес, на Сирни Заговезни, когато се иска и дава прошка, си спомних това стихотворение от младостта ми? Явно, защото в живота си открай време съм срещала хора, които не успявят да простят на някого заради изживяваната болка, а други - заради честолюбието си, в смисъл - когато някой е засегнал егото им, в което те са влюбени.

„Стъпчеш ли своята гордост,

друго какво ти остава?!”

Честолюбивите хора

тръгват по пътя направо.

И ги следим отдалече,

спрели в завоите криви,

ние, прозрелите вече,

бившите честолюбиви.

Гледаме тяхната храброст

с поуталожени сили

ние, позналите слабост,

някому нещо простили.

Като стоманено стреме

гложди ни стара омраза.

Всеки ли враг непременно

трябва да бъде наказан?

Не...зло да дреме под камък!

Бавно гневът ни затихва.

Скриваме злата си памет

като музейна реликва

и ни краси ореола

на опростена обида.

А през тревата набола

честолюбивите идат…

1981 г.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

Началото на българското председателство на ЕС

Преваля първият месец от българското Европредседателство. Като журналист, който се занимава с темата за европейската интеграция от 1990 г. насам, за мен това събитие е много важно. Отразявала съм десетки председателства на други страни в европейските си предавания по БНР, сега в сайта на фондацията ни ще отразявам българското.  По-рано ги наричахме просто „председателства на ЕС“, но в българския вариант то се изписва най-често с пълното си наименование като се уточнява „на Съвета на Европейския съюз“. На хората, които нямат представа от институциите на ЕС, сигурно им е напълно непонятно за какъв Съвет става дума, но дано покрай нашето председателство да се поинтересуват и да прочетат как функционира Съюзът, на който България е член от 2007 г.

Някои мои приятели във Фейсбук гледат иронично на ролята, която страната ни ще изпълнява в ЕС през първите 6 месеца на 2018 г. Дори изписват думата като „преЦедателство“. Те си имат своите основания. Аз също до края на миналата година не бях сигурна, че сме напълно подготвени за тази наша европейска роля. Сигурно, защото живея близо до НДК и гледах как ремонтите продължаваха почти до последно. Имаше и някои ексцентрични идеи - в началото на януари да се засадят теменужки с цвета на европейското знаме в лехите пред НДК – навалелият по-късно сняг ги скри. Но няма да се спирам на такива детайли, защото самата аз бих искала България да се представи много добре начело на ЕС.

Официалното откриване на председателството ни на 11 януари в Народния театър „Иван Вазов“ предизвика много коментари най-вече заради речта на председателя на Европейския съвет Доналд Туск, която той произнесе на български език. Аз също се възхитих от този негов жест, защото явно се беше постарал да разучи добре текста. Самото съдържание на речта обаче остави у мен противоречиви впечатления. Първото ми сепване беше при споменаването в едно и също изречение на Захари Бахаров и Иван Вазов и то с предположението, че нашумелият актьор е по-известен на младите от класическия писател. Накрая в недългото слово беше намесен Христо Стоичков и за капак – тракийските войни. Ясно е, че словото на Туск е било подготвено от негови съветници, дори се говореше конкретно за един ирландец, който имал този ангажимент. Та по мое скромно мнение, съветникът ирландец леко се беше изгъбаркал с нас, замесвайки тюрлюгювеч от имена и събития, с които българинът се гордее. Споделям това, след като страстите около въпросното слово се уталожиха, защото имах Фейсбук приятели, които го бяха възприели твърде присърце – прочетох дори заплаха от видна полонистка, че ще разприятелява всеки, който се изказва зле за речта на Туск. Все си мисля, че ирландецът, подготвил съответната реч, като е гледал еуфорията, настанала в България по повод творението му, се е подсмихвал под мустак като героинята на Вазов Хаджи Ровоама. Де да беше знаел за колоритната Вазова Хаджи Ровоама, можеше и нея да я пъхне в приветственото слово на Туск за повече нашенски колорит!  

Думата ми е за това, че би било добре да не се радваме като деца само от факта, че един европейски лидер произнася слово на родния ни език, а да се заслушваме по-внимателно какво точно ни казва.  

         След тържественото откриване като цяло председателството потръгна добре. Министрите ни с ентусиазъм и самочувствие влизат в ръководните си роли на европейските събития. Предстоят още 5 месеца и ще настане времето на равносметките.

Известна наша преподавателка по европеистика твърди, че неуспешни председателства на ЕС няма. Само че някои страни се справят по-добре, а други – не толкова. Ще видим ние от кои ще бъдем, а още по-важно – какъв опит ще извлечем от нашия дебют начело на ЕС.   

Януарски рождени дни

Месец януари е всеизвестен с празниците си, но за нашето семейство той е свързан и с рождени дни. Моят е на 21 януари. Интересното е, че колкото повече време минава, толкова по-добре се чувствам на рождения си ден. Все по-ясно осъзнавам, че да достигнеш до почтена възраст е привилегия, която, за съжаление, не е дадена на всеки. Имам чувството, че натрупаните ми години образуват висок хълм, на чийто връх съм се изкачила и мога да погледна отгоре към някогашните си преживявания – някои от тях изглеждат вече като едва забележими точици, а си спомням колко силно са ме вълнували някога. Ето това означава да се издигнеш над нещата!

Както при изкачването на истински връх, катерейки се към висотата на годините, човек инстинктивно взима със себе си само най-необходимото и захвърля всичко, което би му тежало по пътя нагоре – формални познанства, ангажименти, които гълтат време, а не носят вътрешно удовлетворение. Така постепенно отсяваме излишното и запазваме онова, без което не можем. Колко е хубаво човек да остарява, защото разбира кое е всъщност най-важното в живота му!  

С изкачването по билото на годините всеки губи хора и неща, на които е държал. И толкова по-голяма е радостта от присъствието на любими същества в зрялата ни възраст!

Мъжът ми, с когото точно след 5 месеца ще отпразнуваме 35 г. брак, за рождения ми ден написа тристишието:

"Мой хляб и мое вино,

със теб се причестявам всеки ден!

Честит рожден ден, Гергина!"

Може и да съм пристрастна, но това късче поезия засенчва всички стихове, които самата аз съм написала за любимия ми съпруг. А уж в семейството ни поетесата съм аз!

Синът ни, който от най-ранна детска възраст ни подарява за рождените дни специални рисунки с най-важното за всеки от нас през изминалата година, този път ми нарисува стилизирано изображение на статуята на Христос Спасителя в Рио де Жанейро. Той знае колко важно беше за мен пътуването ми до този град през 2017 г.!

Благодарна съм и на всички над 200 приятели и познати, които ме поздравиха във Фейсбук и по телефона.   

И още хубави неща:

Приятно ми беше, че на рождения ми ден имаше сняг. Родила съм се в много снежен студен ден и може би снегът е бил едно от първите неща, които са ми се мернали пред очите през прозореца на Първа градска болница. Така си обяснявам моята любов към снега, въпреки че много обичам лятото.

Като подарък от случайността възприех и финалния спектакъл на победителите в Европейското първенство по фигурно пързаляне, който предаваха по телевизията на 21 януари. Той ме върна към ученическите ми години във Френската гимназия, когато състезанията по фигурно пързаляне бяха сред най-очакваните събития за мен и съученичките ми и през междучасията коментирахме оживено кой от фигуристите как се е представил.

Разказвам тези дреболии, защото с годините човек наистина започва да се радва на такива уж дребни съвпадения. На младини може и да не ги е

забелязвал или не ги е възприемал като повод за радост.

Със сигурност това, което пиша, не изглежда особено оригинално, но е хубаво, когато можем сами да се убедим в някои банални истини.

         На 28 януари е роден баща ми. Той отиде в други измерения преди около 8 години, но ние и досега празнуваме рождения му ден. Правим си тържество вкъщи в негова чест, готвя ястията, които харесваше, или някои нови, които си мисля, че би харесал, припомняме си любимите му изрази. Все повече оценявам колко достойно остаряваше той, без да изпада в старчески егоизъм и запазвайки докрай любопитството си към света, от който си тръгна на 94 години и 5 месеца.  

         През този месец се отбелязва и още един рожден ден - на БНР, защото на 25 януари 1935 г. цар Борис III е издал указа, с който радиоразпръскването става държавна собственост. Приятно ми е, че съм родена в един и същ месец с радиото, което си остава една моя голяма любов. От високия връх на натрупаните ми години го виждам като голяма хижа по билото на склона. Приятно ми е да си спомням, че и аз съм била там. Понякога ми се е случвало да бъда така погълната от ставащото вътре, че не ми е идвало наум да поглеждам през прозорците. Сега помахвам за поздрав на хората от хижата. Който видял – видял. А на мен още толкова неща ми предстоят!   

         И ако пиша за изброените по-горе рождени дни, то е не само защото те са важни за самата мен, а и по друга причина:

 Има хора, които се страхуват от трупащите се години, а не бива! Възрастта е връх, до който си имал шанса да се изкачиш. Въпрос на гледна точка. Знаете анекдота за песимиста и оптимиста, нали. Е, лично за мен чашата винаги е наполовина пълна.    

Избраните за отличници

Става дума не за хората, които сами се утвърждават и печелят уважение с качествата си, а за онези, които нямат достатъчно качества, но пък в даден момент някой е преценил, че може да им възложи ролята на „отличници“. Това си е чист късмет, защото често такъв „избраник“ е един от множеството съвсем обикновени хора – с някакви свои достойнства и недостатъци, но с нищо ненадскачащ другите. От момента, в който бъде обявен за „отличник“ обаче, представата за него напълно се променя.

По социалистическо време съм чувала името на знатна тъкачка, която тъчала едновременно на зашеметяваща бройка станове. Злите езици говореха, че на всички тези станове не тъчала самата тя, а многобройни помощнички. Знатната тъкачка просто минавала покрай тях и ги контролирала, но нейното име се знаеше, а на помощничките – не. Била е избрана да бъде еталон!

Може помощничките да са измислица на завистници, но онова, което винаги е будело съмнения у мен, е: ако наистина сам тъчеш на много станове едновременно, колко ли качествено ще да е било изтъканото.  

В живота си съм имала случаи лично да наблюдавам възхода на избрани за „отличници“. Този избор рязко преобръщаше съдбата им. Може до този момент хората да са коментирали недостатъците им, но от мига, в който избраникът заеме някакъв началнически пост, например, изведнъж очите на множеството сякаш се отварят само за хубавото у него, дори то да е трудно забележимо. И започва едно възхищение, една надпревара кой по-умело ще го похвали! Ако не дай си боже, избраният за „отличник“ направи гаф или фрапантно се издъни със своя реплика или постъпка, това тактично не се забелязва, а ако все пак случката твърде осезателно се размирише, се впрягат всички средства, за да бъде замазана.

Помня как един началник беше дошъл на премиера на книга от наш колега – много стилно, артистично по замисъл и отлично подготвено събитие. Началникът имаше определена роля в него, но дойде във видимо „добро настроение“ и... стана тя, каквато стана. През цялото време си мислех, че ако аз бях направила нещо далеч по-безобидно, на следващия ден щях да получа заповед за уволнение. А за изпълнението на въпросния началник нито дума не се чу в публичното пространство, въпреки многобройната публика на събитието. Какво да се прави – човекът беше от избраниците, за които не може да се говори лошо на висок глас. Иначе, насаме могат да бъдат обсъждани и подигравани, но само под сурдинка.

Защо ли в първите дни на новата година се замислих точно над тази тема? Защото и досега ми се случва да ставам свидетел как някой бива набеден за отличник и каквато и публична издънка да направи – да показва неуважение към хора, с които работи, или да изпада в идиличен нарцисизъм, това се подминава и после започва едно възхищение, една надпревара кой по-умело ще го похвали! Позната история.

Сигурно е изключително комфортно да знаеш, че каквото и да направиш, то ще бъде изтълкувано в твоя полза. С мен обикновено е ставало обратното. Хубавото е, че ние, които не сме били избирани за „отличници“, внимаваме повече за думите и постъпките си, защото на нас гафовете никой не би ни ги простил. И в крайна сметка се оказва, че се отнасяме по-добре към другите, тоест стараем се да бъдем по-добри хора. Това е нашата морална победа над набедените за „отличници“. Вярно е, че само ние си знаем за тази наша победа, но тя носи вътрешно удовлетворение.

Моята 2017 г.

Една отминаваща година никога не е само добра или само лоша – в нея обикновено има и от едното, и от другото. Важното е кое преобладава. През 2017 г. имах толкова много хубави преживявания, че бих я определила като една от най-вълнуващите в живота ми. Случи се и нещо изключително тъжно – почина братовчед ми Асен Гаргов. Утехата е, че той остави следа в българската музика и името му ще се помни.

През тази година за пореден път се убедих, че денят не се познава от сутринта. Изпратих 2016-а и започнах 2017-а болна от грип. Може да изглежда странно, но нямам лош спомен от това боледуване. Вярно е, че се чувствах отпаднала, но се завивах с пухкав шал, сядах пред прозореца, отпивах горещо какао с кардамон и карамфил, препрочитах Гогол и от време на време поглеждах заснежените клони навън. Изживявах такава огромна наслада с ума и сетивата си, че изобщо не се сещах колко съм  болна от грип. Всичко зависи от нагласата ни.

През отминаващата година работата по сайта ни продължи на пълни обороти. Стараем се да популяризираме чрез него стойностни събития и личности, които невинаги привличат прожекторите на публичното внимание, но заслужават за тях да се пише и говори.

Важен момент за нас като журналисти беше, че фондацията ни „Европа и светът“ застана твърдо в подкрепа на чуждоезиковата програма на БНР „Радио България“, която през лятото беше пред закриване. Засега деструктивните процеси са спрени. Тепърва ще се види каква ще е съдбата на тази програма с дългогодишна история и традиции.  

През 2017-а с мъжа ми отново не си купихме никакви скъпи вещи, но пък пътувахме до места, откъдето ни останаха скъпи спомени. От всяко пътуване донасяме толкова много снимки, че е напълно невъзможно да ги споделим веднага, но си обещавам, живот и здраве, през 2018 г. да го направя в отделни фотоалбуми. За самата мен е приятно да се връщам мислено там, където съм била, а виждам, че и на много приятели им е интересно.

Едно от нашите открития през отминаващата година е Малта – малка островна държава, която може да бъде пребродена за една седмица, а същевременно ти дава усещане за простор, заради морските хоризонти наоколо. Там за първи път научих, че в нашия фолклор има песен в многобройни варианти как българска мома брани острова от войските на Сюлейман Великолепни. Писах в блога си за това.

И други неща ми се случиха за първи път през 2017-а. Досега се бях качвала на слон – в Индия, и на камила – в Мароко, но никога не бях яздила кон. Това стана в ранчото Санта Сусана недалече от Буенос Айрес.

В Латинска Америка също бях за първи път и то в страни, които винаги са ме привличали – Аржентина и Бразилия. Понесоха ме ритмите на аржентинското танго, окъпа ме водният прах край величествените водопади Игуасу, изпълниха с ярки багри очите ми паркове и градини с екзотични птици и цветя, а в Рио де Жанейро открих места, за които съм писала в книгите си, и те се оказаха точно такива, каквито съм си ги представяла. Не бях допускала с каква сила ще ме зареди пътуването до Латинска Америка!

С други думи – започнах годината с грип, а я завършвам изпълнена с енергия. Наистина, невинаги денят се познава от сутринта.