четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Щрихи от Македония - езици, история, съвременност

Отидохме в Прилеп на сватба. Тръгнахме с нагласата, че ни предстои радостно събитие и нямахме никакво намерение да водим там разговори съществува ли македонски език, македонците българи ли са и т.н. Моят приятел и колега Тони Гламчевски от македонската секция на Дойче веле, с когото често сме се засичали в Страсбург на сесиите на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, веднаж ми каза: „На тези, които твърдят, че няма македонски език, аз отговарям – защо отказвате на един език правото да се развива. Ако латинският не се беше развивал, нямаше да се появят италианският, френският, испанският и др.романски езици.” Тогава вътрешно се съгласих с него. През годините езикът, който говорят в Република Македония, много се е отдалечил българския. Когато слушаме този език, той ни прилича на наш диалект, но в него има доста думи, които не разбираме. Нямам представа как възприемат българския самите македонци, но останах с впечатлението, че ни разбират по-малко, отколкото ние тях. Например, когато питахме за автогарата, не ни разбираха, защото в Македония това е „автобуска станица”. За три дни се научихме да казваме „Догледанjе”, вместо „Довиждане”, „Фала”, вместо „Благодаря”, макар че можело и „Благодарам”. За нас старанието да се доближим до говора на местните жители е признак на уважение към тези, на които гостуваме. Някой може да разсъждава по друг начин, но ние с мъжа ми мислим така. И на нас ни беше забавно, че на вратите в магазините пише „Влечи” и „Туркаj”, вместо нашенското „Дръпни” и „Бутни”, но пък колко сладостно ни прозвуча думата „Преубав!”, с която една прилепчанка описа местния манастир. Или пък, когато едно младо момиче спря колата си до нас по пътя към Маркови кули, за да ни помогне с ориентирането и ни обясни да ходим все нагоре по „патчето”!
         Разбира се, веднага разпознаваха, че идваме от по-далече, питаха ни откъде сме. Първоначално отговаряхме, че сме от България, докато в квартал Варош един любезен мъж на средна възраст не ни каза приятелски, че щом сме от България, значи сме македонци. Каза го със същата лекота, с която много наши сънародници твърдят, че македонците са българи. „Нали сте от Петрич?” – уточни веднага мъжът. „Не, от София сме.” Той стана много сериозен, погледна ни изпитателно и започна: „Щом сте от София, значи сте наши...” – и направи пауза. „Приятели сме! – довърших изречението му – Приятели сме!” И побързахме да отминем, защото не бяхме дошли в Прилеп за спорове, а на сватба.
         Оттогава, за да сме съвсем ясни и конкретни, на въпроса откъде сме, отговаряхме: „От София!” пък всеки да реагира, както иска. Повечето прилепчани обикновено коментираха, че всички сме еднакви пред Бога и под слънцето. А в едно кафене до автогарата (автобуската станица!), щом чу, че сме от София, един млад симпатяга се провикна: „Левски София! Аз съм му фан!” Имал и шал с емблемата на „Левски София!” Питахме го дали в Прилеп има и други „фанове”, като него. „Може, ама не си казват.”  Ходел понякога на гости на свои роднини в Благоевград, бил и на кукерския фестивал в Перник и му се видял много хубав град.
         Натъкнахме се и на проблема с молбите за българско гражданство. Една млада жена сподели с нас, че мъжът й кандидатствал и „му излезло бройчето”, но сега поискали от него да докаже, че има български корени, а той не знаел как да го докаже. Самата тя можела да представи документи, че има прадядо българин, но от София не се интересували от нея, а от потеклото на мъжа й, защото той е поискал българско гражданство. „А нали сме семейство с него!” – чудеше се жената. Не знаехме какво да я посъветваме.
         В хотелската стая гледахме местна телевизия. Има много предавания за история. Най-често попадахме на очерци за исторически дейци, родени на територията на днешна Република Македония. Обикновено в очерка се казваше, че човекът е починал в София, но веднага се цитираха негови изявления, че винаги се е чувствал македонец.
         Вечерта преди да си тръгнем по прилепската телевизия съобщиха, че преди часове в града е открит паметник на Марко Цепенков – роден в Прилеп през 1829, починал в София през 1920 г. Малко преди това бях снимала мъжа си пред този паметник. В българската уикипедия пише, че Марко Цепенков е български писател и фолклорист, борец за църковните свободи на българите от Македония. В днешна Република Македония обаче той е определян като македонски писател. На коментара ми, че трудно можем да си поделим историческите личности с македонците, мъжът ми отговори: „Те са общи”. Да, общи са, защото някога сме живели в една държава. После границата ни разделила и се случвало така, че човек е роден някъде, а умира в друга страна, но жителите на родното му място си го смятат за свой... Звучи елементарно, а колко проблеми в отношенията може да създаде.
         Същата вечер по прилепската телевизия показаха и репортаж от откриването на две плочи в градската Алея на славата: на писателя Димитър Талев и на скулптора Йордан Грабул. За Димитър Талев казаха, че е родом от Прилеп, но е живял и умрял в България. Изброиха романите му: „Преспанските камбани”, „Железният светилник”, „Илинден”, „Гласовете ви чувам” и трилогията му „Самуил”. Напомниха, че в тях той често описва родното си място. Докато с мъжа ми обсъждахме, че и Талев заслужава паметник, а не само плоча върху паважа в Алеята на славата, на телевизионния екран се появи достолепен възрастен мъж с интелигентно лице - Александар Талески, внук на писателя Димитър Талев. На македонски г-н Талески изрази радостта си, че на дядо му е оказана такава голяма почит. Лично аз се радвах, че името на Димитър Талев е запазено в българския му вариант, а не е станало Димитриja Талески.
         При тридневния ни престой в съседната и близка нам страна рядко ставахме свидетели на стремежа да се търсят доказателства за древния произход на македонската нация. Явно Скопие е мястото, където този стремеж е най-силно изразен. Разбира се, и в Прилеп си имат паметник на Александър Македонски, но той е със скромни размери. В Битоля пък видяхме паметник на Филип Македонски – неговите размери са по-внушителни. И още нещо: когато посетихме останките на  античния град Хераклеа Линкестис край Битоля, екскурзоводът ни каза, че това е един от най-старите македонски градове и че мотивите на запазените мозайки  в Хераклеа много напомнят тези в Пела. „Някои може да кажат, че това е елинистичен стил, но той е македонски” – каза екскурзоводът. Тогава си припомних колко пъти Гърция е реагирала остро, че Република Македония си присвоява историята й... Но един спор с екскурзовода не би довел до нищо. Остана ни само удовлетворението, че в Хераклеа сме се докоснали до античността.
         Споменах, че сме ходили на сватба в Прилеп, а нищо не казах за младоженците. Това е дълга история: Филип от Прилеп се ожени за София от Баку. Самата София работи в София, където е директор на Центъра за азербайджански език и култура при Софийския университет. На сватбата в Прилеп бяха дошли роднини на София от Азербайджан, от Русия и Холандия, защото семейството й се е разселило на различни места. Сватбари бяхме и ние, приятелите на София от България. Да са щасливи младоженците! А исторически и културни преплитания, заемки и препратки винаги ще има.
        
На снимката: новооткритият паметник на народния будител Марко Цепенков в Прилеп

         

Няма коментари:

Публикуване на коментар