Стихотворение за моята баба

Вчера благодарение на припомнянията, които прави Фейсбук, си дадох сметка, че през различни години на 16 февруари съм писала стихове. Всъщност, тази дата не е случайна за мен. На нея преди 39 години почина баба ми Иванка, която живееше заедно с нас. Тя много се радваше на първите ми поетични опити, още когато бях дете. Неведнъж ме е вдъхновявала. Тук споделям едно от стихотворенията, които написах за нея през студенстката ми младост.

Баба ми се моли пред прозореца.

Малката икона е сменена.

Баба гледа как минават хората

и се моли някому. За мене.

Тя не знае всичко, от което

трябва в този свят да ме предпази.

Не разбира що за колелета

най-умело биха ме прегазили.

Но със пламенно присвити устни

тя се моли и ме благославя,

неспособна даже да допусне,

че и аз умея да ранявам,

че и моите изящни пръсти,

трогващи, когато са пребити,

вероятно нещо са разкъсали

и си заслужават синините.

От стихосбирката „Сняг и нежност“  – избрани стихове, 2007г., „Издателско ателие Аб”