четвъртък, 1 юни 2017 г.

Умеем ли да рекламираме себе си

Говорихме си за това с писателя Атанас Раденски по време на Пролетния базар на книгата в НДК. Проф. Раденски, освен че написа един много хубав роман, който излезе миналата година – „На парти при президента“ (издателство „Изида“), има успешна кариера като учен в университета Чапман в Ориндж, край Лос Анджелис. Професорът е за кратко в България и идването му съвпадна с Базара на книгата, където романът му отново се продаваше. Стана дума, че у нас се налага авторите сами да рекламират книгите си, защото повечето български издатели приемат, че ангажимент им се изчерпва единствено с издаването на даден ръкопис. Има и изключения, но те са много редки в България.
-                  В Щатите е напълно нормално човек сам да рекламира себе си – каза ми проф. Раденски. -  Дори от теб се очаква да го правиш, защото така показваш на другите на какво си способен.
И двамата обаче се съгласихме, че в България на саморекламата се гледа, в най-безболезнения случай, с ирония.
-                  Е, добре, в Щатите нормално ли е някой автор да заяви публично: „Да знаете, че съм написал невероятно хубава книга!“ – попитах недоверчиво.
-         Да, там би изглеждало напълно нормално – потвърди той.
Не знам в това отношение кога ще ги стигнем американците, но у нас и досега, когато някой изтъква постиженията си, обикновено го коментират с популярната фраза: „Умряла му е циганката, та затова сам се хвали.“ Не знам дали от политкоректност вече „циганка“ не трябва да се замени с „ромка“, но ще се изгуби автентичността на този колоритен стар нашенски израз. Българинът открай време е възпитаван да бъде въздържан в самооценката си пред хората. Колко пъти ни повтаряха и в училище, че „скромността краси човека“! А май не е точно така.
Помня как преди много години в младежката ни компания едно момче, което слабо познавах, спомена, че превежда Гонгора и Лорка. Първата ми мисъл беше: „Това момче се хвали!“ Загледах го по-внимателно. Момчето беше много хубаво… С това хубаво момче след месец ще отпразнуваме 34 години щастлив брак! Неведнъж съм си мислила: „Ами ако той тогава не се беше похвалил пред всички, че превежда Гонгора и Лорка, щях ли да се загледам в него и да го открия за себе си за цял живот?“ Оттогава съм най-искрено убедена, че е добре човек да говори публично за онова, което може да прави, пък дори в първия момент някой да го възприеме като самохвалство.
Напоследък виртуалните мрежи дават възможност на всеки да популяризира себе си, както намери за добре. Въпросът е как точно го прави и да не би да постигне точно обратния ефект. Намирам за напълно естествено автор да съобщи, че предстои премиера на книгата му, да сподели рецензия за нея. Това си е самореклама, но я възприемам под знаменателя „информация“, а не като самоизтъкване. Виж, ако някой се впусне да отговаря на заядливи реплики по повод творчеството си и в раздразнението си започне да обижда онези, които са го засегнали, ще си направи антиреклама, че и смешен може да стане.
Саморекламата при творците има и друга особеност. За всеки автор е важно отношението на колегите му по перо към неговите изяви. Самата аз никога не бих „разприятелила“ във Фейсбук хората, които не ми лайкват стиховете и откъсите проза, които публикувам, или пък не идват на премиерите на книгите ми, но когато самите те ме поканят на своя премиера, признавам, че няма да отида. Уважението трябва да е взаимно. Така че и умело да се саморекламираш в социалните мрежи, ако самият ти си проявявал незаинтересованост към творчеството на другите, рискуваш да не срещнеш отклик от тяхна страна.
За мен добър пример за ненатрапчива, но успешна самореклама е един млад писател, чието име бих споменала само ако ми даде изричното си съгласие. На последния Базар на книгата той ми каза радостно, че е успял да продаде доста бройки от новия си роман. Разбира се, той има шанса да е част от екипа на издателство, което винаги наема голям щанд на базара, и младият автор често застава зад този щанд, за да помага при продажбата на книгите. Така има възможност да привлече вниманието върху своя роман. Това действително е шанс, но дали друг на мястото на младия писател би съумял да се възползва от него? От опит знам, че когато някой непознат потенциален читател те попита за какво се разказва в книгата ти, много е трудно да му отговориш така, че да го заинтригуваш. А младият писател, за когото разказвам, го умее. Наблюдавала съм как продава книги, защото се познаваме и ми е приятно да си приказвам с него. Той успява да запали интереса на посетителите пред щанда към онова, което е написал. Ако обаче забележи, че човекът в даден момент губи интерес към книгата му, той веднага препоръчва друга и не скъпи хубавите думи за нея и за автора й. Това е разковничето: да говориш за себе си, но да не досаждаш със себе си, да цениш сътвореното от теб, но да не подценяваш сътвореното от други. Иначе ще се превърнеш в самовлюбен кандидат за слава, а такива на никого не са симпатични. 

Ето на какви умения трябва да се учат писателите у нас, докато и тук не се появят литературни агенти, които да се заемат професионално с популяризирането на авторите. 


Няма коментари:

Публикуване на коментар