Кои бяха тези жени?

Онези, които познават поетесата Рада Панчовска и мен, веднага биха казали, че жените на снимката сме ние двете. Само че не става дума за нас, а за две други жени, от които едната е вляво на първата снимка, а другата много приличаше на нея. Тогава ги помислих за сестри. А „тогава“ беше една февруарска вечер на 2016 г., когато, след като присъствах на литературно четене в Столична библиотека, пристигнах с голямо закъснение в клуб „Перото“ в НДК, където имаше среща с известният испански журналист Алфонсо Армада. Там не бяха останали никакви свободни места. Или все пак?...

Поетесата Рада Панчовска ми направи знак отдалече, че мога да седна до нея – някаква дребничка прошарена жена (тази от снимката) беше сложила голям плик на съседното място, но нямаше проблем да го премести, за да се настаня и аз. Обаче се оказа, че проблем има. Жената не искаше да премести големия си плик:

-         Ама не виждате ли, че имам багаж тука! – изписука възмутено.

-         Преместете си плика, има място да седна и аз – усмихнах се миролюбиво, защото никак не бях настроена за дребни разправии.

-         Коя сте вие, че да ви правя място? – заинати се жената.

-         Журналистка съм – отговорих.

-         Журналистка била! – подигра ме дребната прошарена жена и погледна към съседката си, с която много си приличаше по външност.

Двойничката на нежелаещата да седна до нея ме изгледа презрително и произнесе категорично:

-         Не е журналистка!

От много време насам съм свикнала литературни събратя по перо да не ме признават вече за поетеса, но не ми се беше случвало някой да постави под съмнение принадлежността ми към журналистическата гилдия.

Хората наоколо заподхвърляха реплики в моя подкрепа, затова дребната прошарена жена поотмести големия си плик и аз все пак успях да седна. Жената обаче не можеше да се примири, че е трябвало да отстъпи и след малко изписка:

-         Ето, пречите ми! Вие в момента ми пречите!

Отново се надигнаха гласове в моя подкрепа, а аз се постарах да слушам разговора с испанския журналист. Двете еднакво слаби прошарени жени обаче продължиха да се занимават с мен.

-     Една чаша вино безплатно в края на срещата – това е причината, нали? – саркастично произнесе онази, която седеше срещу мен. Явно ме приравняваше към навлеците, които посещават събития с вход свободен, надявайки се на почерпка накрая. - Не я ли виждаш, че е от махалата? – обърна се към онази, която не искаше да седя до нея.

Май се досещах за коя махала говореше. Бях така изумена, че това със сигурност е проличало по изражението ми. Изумлението ми стана още по-голямо, когато жената срещу мен започна да криви лицето си, очевидно, за да ме имитира по възможно най-гротескния начин.

Останах без думи. Все пак успях да се съсредоточа в онова, което говореше гостът от Испания. Двете дребни жени не мирясаха веднага, кимаха към мен, шушнеха си съзаклятнически, кикотеха се злорадо. Прошарени и сбръчкани се държаха като момиченца от началното училище, решили да дразнят своя съученичка, която не харесват. Постепенно най-искреното ми безразличие към тях охлади желанието им да ме тормозят и започнаха да демонстрират пресилен интерес към събитието.

В даден момент в литературния клуб дойде и мъжът ми. Той ми направи снимката, която е в началото на този текст. Аз пък крадешом се постарах да заснема тези две непознати. Рядко ми се е случвало някой да изразява толкова открита неприязън към мен и исках да си ги имам за спомен.  

В края на събитието, вече в неформална обстановка, колеги журналисти дойдоха да се видим. Излезе, че инцидентът ми с двете прошарени жени не беше останал незабелязан от никого в залата. Потърсих ги с очи. Стояха настрани и пиеха по чаша безплатно вино. Явно те само за това бяха дошли и по тази причина им беше хрумнало да обвинят мен за същото. Изправени една до друга не си приличаха чак толкова. Онази, която не ме пускаше да седна до нея, беше по-ниска. И двете обаче бяха изключително слаби и неугледно облечени. Майка ми казваше за такива хора: „Сдъвкани и изплюти от живота.“  

Паметта ми се приучи с годините да изхвърля всякакви неприятни случки. Поведението на двете жени никак не ме разстрои и съвсем скоро нямаше изобщо да си ги спомням, но започнах редовно да срещам едната от тях – по-високата, която ме имитираше подигравателно - на събития в Унгарския културен институт. Другата никога повече не я видях, но тази стана постоянно присъствие в института. Гледаше с учудване как разговарям приятелски с тогавашната директорка Дьорди Димитров и тя също отиваше да си говори с нея. Дьорди е сърдечен човек и й отговаряше любезно, но си личеше, че не я познава. С времето слабата прошарена жена все по-любопитно ме наблюдаваше, дори веднъж се опита да ми се усмихне. Правех се, че не я забелязвам. Истината е, че и аз изпитвах любопитство що за персона е. Сбръчкана като стафида, зле облечена, но без да изглежда просташки. Какво ли е било миналото й, та беше сбръчкало жестоко и душата й, щом си позволи да се нахвърли с такава безпричинна омраза срещу мен в онази февруарска вечер на 2016 г.? Сестра ли й беше другата жена, която толкова ми заприлича на нея по външност и по озлобление през въпросната вечер? В каква ли жалка дупка се прибираше след поредното събитие в Унгарския културен институт? А може би не беше дупка, а хубав апартамент в стара кооперация в центъра на София?

От 2-3 години не съм я виждала. Сетих се за нея, защото Фейсбук ми припомни тези снимки. Не бих казала, че ми липсва, но понякога забелязвам отсъствието й от събитията в Унгарския културен институт. Както ни се случва да забелязваме отсъствието на стари олющени постройки, изчезнали от обновяващия се градски пейзаж.   

И все пак от време на време се питам: кои бяха тези жени? Дали не са нечии любими баби или лели? Честно казано, точно в тази роля не успявам да си ги представя. Някак не съответства на впечатлението, които оставиха у мен. Но кой знае? 

Мержелеят се в паметта ми като парченца от мозайка, останалите части от която са изгубени.