30-годишната ми европейска мечта

На 20 юли т.г. се навършиха 30 г. от първото излъчване на европейското ми предаване по програма „Христо Ботев“ на БНР. Първоначално то се наричаше „Младежта среща Европа“, после „Европейски проекти“, а през последните 3 г., преди да напусна Радиото – „Европа без граници“. Предаването го няма вече близо 6 г. в националния ефир, но аз продължавам почти за всяка негова годишнина да пиша на теми, свързани с Европа. През лятото на 2020 г. нямах вдъхновение да го направя на самата дата, 20 юли. Тогава Европейския съвет беше забуксувал при приемането на следващата 7-гошишната финансова рамка (ах, този бюрократичен език!). По същото време бяха започнали и протестите в София срещу правителството на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев, така че оставих европейските си размисли за друг момент.

За историята на предаването си съм разказвала и по-рано. Ще припомня само, че идеята за него ми дойде през лятото на 1990 г. по една случайност. Като водеща на младежки предавания по програма „Хр. Ботев“ бях командирована в Италия, за да отразя събитие от поредното издание на конкурса „Младежта среща Европа“ на Италианското радио и телевизия – RAI. Изборът да пътувам точно аз беше предопределен от факта, че бях единственият журналист от тогавашната Младежка редакция в БНР, който знае и западни езици, освен задължителния за нашето поколение руски. На събитието преводачи на български нямаше.

Когато през юни 1990 г. излетях от София за Рим, България се цепеше на „леви“ и „десни“. Доминиралата в продължение на близо 45 г. Българска комунистическа партия, вече се беше преименувала на БСП и беше спечелила първите демократични парламентарни избори, но никак не се чувстваше комфортно след победата си. Настъпи време, когато само куражлиите заявяваха открито, че са социалисти (бивши комунисти!). И ето че в този момент се озовах в Италия и се запознах с организаторите на един конкурс, в който младежи от различни страни бяха приканвани да изразят чрез художествен текст, рисунка или снимка представата си за една Европа без граници.

Можете ли да си представите какъв свеж полъх за душата ми беше да се откъсна от тревогата си за политически разделена България и за доскоро политически разделена Европа и да хвърля поглед към бъдещето, където разделение на „леви и десни“, на „социалистически лагер и капиталисти зад Желязната завеса“ няма да има. Мечтата ми за обединена Европа се роди в Рим като любов от пръв поглед през лятото на 1990 г.! Бях благодарна на организаторите на конкурса, че още в първите месеци след политическите промени в Източна Европа са поканили и представители на радиа и телевизии от страните в тази част на континента да участват в европейския младежки конкурс.

При връщането си в София споделих с ръководството на редакцията ни, че искам да правя авторско предаване, което да носи заглавието на конкурса и още през юли то стана факт! Първите години се излъчваше един път месечно, после стана седмично.

Като сигнал на предаването ми звучеше песента на Тото Кутуньо “Insieme” („Заедно“), след което поздравявах слушателите: „Здравейте, млади европейци!“ Колко подигравки отнесох от колеги през първите години - какви са тия европейци, които поздравявам, но аз вече имах своята мечта за обединена Европа и не ме притесняваха насмешките.

Щастлива съм, че тази моя мечта се роди от един конкурс за художествено пресъздаване на темата „Европа без граници“ и завинаги остана у мен с романтичен ореол. По-късно, когато България подаде молба за членство в Европейския съюз, когато започнаха преговорите и се „отваряха и затваряха глави“ от бъдещия договор за присъединяване на страната ни към ЕС, бюрократичният брюкселски жаргон малко отрезви романтичната ми европейска нагласа, но проследявайки като журналистка преговорния процес, се чувствах като част от значимите събития за България.

Чудно ли е, че по онова време оставих на много заден план писането на стихове? Аз виждах как пред очите ми се осъществява европейската ми мечта! Само по себе си това беше едно вълнуващо стихотворение!

През 2007 г. България стана пълноправен член на ЕС, но някои българи май и досега не могат да свикнат с мисълта, че сме част от Европа.

30 години след раждането на европейската ми мечта страната ни отново е разделена, този път на „протестиращи“ и „гербери“ – както сме определяни всички ние, които не харесваме начина, по който се правят протестите през лятото на 2020 г. Отново разцепление, отново непримиримост, както през 1990 г. И отново някои биха ме подигравали, ако все още водех европейското си предаване по БНР и се обърнех към слушателите със: „Здравейте, драги европейци!“ Какви европейци, бе! Долу Бойко! Долу Гешев! Ууууу! Давайте яйцата! Давайте скапаните домати и тоалетната  хартия да ги мятаме по институциите! Имаме право да протестираме!

В интерес на истината, някои от протестиращите носят по време на изявите си знамето на ЕС, но мен ме е срам то да се появява над боклука от размазани хранителни продукти, мятани в екстаз като израз на гняв срещу „системата“.  Също в интерес на истината, хора, които критикуват този вид протести, се подиграват на европейското знаме. То не е ценност за тях.

И защо ли при това поредно разделение на нацията ни пиша за моята 30-годишна европейска мечта? Защото, скъпи европейци – поне доколкото сте останали в обичната ми Родина, тази моя европейска мечта е още жива!

Когато през лятото на 1990 г. се влюбих в идеята за обединена Европа, за мен най-важното беше, че след падането на Желязната завеса, континентът ни няма да бъде разделен на два враждуващи лагера, а хората ще могат да пътуват безпроблемно от една в друга европейска страна. Това постепенно ставаше реалност! През 2020 г. здравни причини наложиха временно затваряне на европейски граници, а същевременно други много сериозни проблеми разединяват самия Европейски съюз. Но аз се връщам към началото на неговото създаване, когато през април 1951 г. е учредена Европейската общност за въглища и стомана – най-ранният предшественик на днешния ЕС. Инициатори са Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия. Идеята е въглищата и стоманата, които са основни суровини във военната промишленост, да са под общ контрол, за да не може никоя от страните учредителки да се въоръжава тайно от другите. За да няма повече войни в Европа!

Представяте ли си, скъпи европейци, които не се присмивате на това мое обръщение към вас, какво е означавало за вековни врагове като Франция и Германия само 6 години след края на жестоката Втора световна война, в която за пореден път са воювали една срещу друга, да надмогнат омразата и болката и да се обединят в името на една мирна и по-щастлива Европа!

Мисля си за това днес, когато България е разделена на протестиращи и неприемащи техните форми на протест. Възможно ли е да се обединим в името на една мирна и по-щастлива България? Иска ми се да вярвам, че е възможно, щом вече се е случвало и друг път в историята на Европа!

 За илюстрация към този мой текст използвам снимката, която ми направи колежката Цвета Николова на 17 септември 2014 г. след излъчването на последното ми предаване „Европа без граници“ по програма "Христо Ботев" на БНР. Усмивката ми като че ли е малко наивна, но цветето в ръцете ми е символ на оптимизъм.