За ползите от неуспеха

Споделям с вас разказа си „Просветление”, който е включен в книгата ми „Откриването на Дагоберта”. Споделям го, защото на всеки се случвало да се заеме с нещо с най-добри намерения и да претърпи провал. Време е да осъзнаем, че неуспехът не е нещо срамно, той е един от възможните изходи във всяка житейска ситуация. Нереално е винаги да побеждаваме. След неуспех можем просто да се поздравим с усилията, които сме положили, и да извлечем поуки за бъдещето. Написах този разказ преди 3 години, когато за първи път се включих в конкурса за генерален директор на БНР. Може би ще опиша и тазгодишното си участие, а може би не, защото много от нещата се повториха. Имаше обаче и разлики! Този път в даден момент от събеседването успях да заинтригувам журито и, без да съм сочена предварително за фаворит, накрая се оказах сред петимата най-добре представили се кандидати. Няма да ви подсказвам каква е поуката! Друга разлика, която учуди самата мен, е, че предишния път, докато се подготвях за конкурса и четях административни документи, изпитвах почти физическо страдание от сухотата на лексиката им. Понякога се чувствах като в омагьосаната гора от приказките, където чепати сухи клони се протягат към теб и искат да те наранят, да ти покажат, че не можеш да продължиш напред... Три години по-късно, преглеждайки такива документи, ги възприемах съвсем нормално, вече бях свикнала с подобни четива и се бях научила да вниквам в дебрите им. Това беше едно от вълнуващите ми тазгодишни преживявания, свързани с конкурса: усещането, че си опитомил враждебната омагьосана гора на административната лексика и тя кротко отстъпва, отваря ти пътеки, по които да я опознаеш...

Но сега се връщам към лятото на 2010 г.

            ПРОСВЕТЛЕНИЕ

         Първоначално, когато си припомняше тази история, я наричаше  „Фарсът”. Всъщност, нямаше никакво желание да описва този фарс. Три-четири пъти сядаше пред компютъра и още преди да напише първото изречение й ставаше толкова отегчително, че отиваше да свърши нещо друго. Но се беше заинатила да разкаже сюжета, в който се включи като главно действащо лице. Най-вече, за да потвърди истината, че в живота нещата се случват един път като трагедия, а после може да се повторят, но вече като фарс.

         Ако на младини някой й беше казал, че ще се кандидатира за генерален директор на Радиото, никога не би му повярвала. Административната кариера изобщо не я привличаше, никога не би се отказала от журналистиката заради изкачване по йерархическата стълбица.    След демократичните промени, когато генералните директори на медията започнаха да се избират чрез конкурс, през определени периоди изживяваше заедно с останалите колеги вълнението кой ще бъде следващият голям началник и винаги очакваше да се случи нещо по-добро. И по-доброто не се случваше. Хора, които с нищо не превъзхождаха по-голямата част от колегите й, освен с неимоверната си амбиция, заставаха начело на Радиото, властваха за три или повече години и си отиваха. Някои от тях се кандидатираха след време отново за високия пост - явно им се беше усладило.

         А всичко си вървеше по старому в държавната медия, независимо от промените в правителствата - вътрешните оценки за професионализъм, повишаванията в длъжност ставаха по напълно неведоми пътища, като печалба от лотарията.

         В някакъв момент на Христина й се стори, че това трябва да се промени. Преди 3 години за първи път й мина мисълта самата тя да участва в конкурса за генерален директор, но тогава бързо реши, че в живота има други, по-интересни неща от ангажиментите на администратора.  

         Последва още един мандат, през който почти нищо не се промени. И най-после Христина реши, че е дошло времето да се намеси в събитията. Процедурата беше достатъчно демократична и позволяваше на всеки да се кандидатира, стига да е имал достатъчен стаж в медията...

         Първоначално някои от колегите й се изненадаха от кандидатурата й, стъписаха се - през всичките години, откакто работеше в Радиото, бяха чували за нея какво ли не... Но постепенно прецениха всички плюсове и минуси... и откриха, че плюсовете май са повече. Каквото и да говореха за Христина, тя беше човек, с когото можеш да намериш общ език и да се надяваш, че ще те разбере.

         Настъпи периодът на еуфория преди конкурса, когато доста нейни колеги започнаха да се надяват, че наистина е възможно всичко да се промени. Спираха я, говореха й за проблемите си, съветваха я, пожелаваха й успех. Самата Христина излъчваше такава увереност в себе си, че и другите започваха все повече да й вярват. Най-после! Един от тях събира сили и... застава начело!

         Докато се подготвяше за конкурса, Христина мислеше как точно ще протече той. Предупреждаваха я, че процедурата е доста неприятна и тя си я представяше като откритите партийни събрания от социалистическо време: журито ще се опита да я разкъса с въпросите си, да я поставя натясно, нищо чудно да й припомни някои от долнопробните клевети, разпространявани по неин адрес, за да бъде елиминирана като професионална конкуренция - тези слухове се бяха оказвали през годините учудващо ефикасни. Но Христина се беше подготвила да отговори, че, в крайна сметка, човек се оказва по-силен от клеветите по негов адрес и нейната поява под прожекторите на конкурса доказва това - никой не би излязъл под толкова ярка светлина, ако се страхува, че ще му открият тъмни петна. „Живяла съм така, че никой не може да ме шантажира! - щеше да заяви Христина. - Човек не може да бъде шантажиран с клеветите по негов адрес! Клеветите са мъгла, която все някога се разсейва.”

         Подготвяше се за конкурса акуратно, както подхождаше към всичко, с което се заемаше. Четеше в интернет годишни отчети и административни документи, които със сухата си книжна лексика дращеха до кръв душата й. „Боже мой! С какво съм принудена да се занимавам!” Но никой не те кара да се занимаваш с това, Христина! Живей си кротко и спокойно и остави други да се оправят с администрацията! „Но не! - водеше своя вътрешен диалог Христина. - Този кух административен език е измислен, за да създаде на съвсем обикновени хора, достигнали до йерархичните височини, ореол на величие сред някакви словесни дебри, в които нормалният човек не може да намери себе си. И затова почти всеки новоназначен началник започва да се чувства като богоизбран и гледа покровителствено тези, които ръководи. Само че това вече не е модерно! - продължаваше Христина размишленията си, които искаше да изкаже и пред журито по време на конкурса. - През последните 3 години ми се случи да пътувам из Европа и не само из нея и да срещам хора, които ръководеха другите, но някак... съпричастно, без да демонстрират административно или каквото и да било друго превъзходство. И от това авторитетът им не страдаше. Искам да бъда като тях! Да казвам добра дума за всяко творческо усилие, да проявявам разбиране към всяка амбиция, защото няма нищо срамно в  амбициите, стига човек наистина да намира чрез тях себе си и да помага на другите.”

         - Всъщност, ти подсигури ли си и подкрепа извън Радиото? - питаха я добронамерени колеги. - Знаеш кой решава в действителност избора за генерален директор!

         - Времената трябва да са се променили! - заявяваше бодро Христина. - Вече живеем в Европейския съюз. Конкурсите трябва да зависят само от качествата на кандидатите!

         - Никога няма да бъде така! - предупреди я една от най-свободомислещите журналистки в Радиото.

         - Все някога трябва да стане така, а ако още не е, значи моето време не е дошло - каза Христина.

         Хората все така я спираха, за да разговарят с нея. Някои се самопрепоръчваха за този или онзи пост, подхвърляха и по някоя лоша дума за друг колега. Вече се опитваха да й влязат под кожата, да управляват чрез нея... Даде си сметка, че работата на началника е свързана и с такива моменти - да отбиваш набезите на кандидат-фаворити - и си помисли, че, ако не спечели конкурса, все пак ще има една радост: кандидат-фаворитите ще са страшно разочаровани, защото напразно са си хабили силите да я впечатлят. А ако заемеше високия пост, щеше дискретно, но категорично да им покаже, че не могат да я манипулират. Вероятно на пръв поглед създаваше погрешното впечатление, че е мекушава и податлива на влияния.

         „Ръката ми изглежда крехка, но никой не може да я направлява вместо мен - щеше да каже пред журито на конкурса. - Мисля, че на хората е нужна точно такава ръка, която не е твърда, но всъщност умее да подкрепя. Искам колегите ми да знаят, че могат да се опрат на мен във всеки момент!”

         Христина, разбира се, мислеше и какво ще стане, ако не заеме поста генерален директор. Нямаше да се изненада, ако възгласите „Осанна!” се превърнат в „Разпни я!” Класика! Но ако някои се нахвърлеха срещу нея с подигравки при евентуален неуспех, единственото, което щеше да си каже, беше библийската фраза: „Прости им, Господи, защото те не знаят какво вършат!”

         - Разбираш ли колко е истинска и трагична тази история с разпятието на Христос! - разсъждаваше Христина пред сина си. - Той е дошъл с мисията да прави добро на хората, а те са го разпънали на кръст.

         -  Не е нужно да си религиозен, за да бъдеш добър - каза синът й, като продължение на други свои размишления.

         - Не, не става дума за религия - обясни Христина. - На всеки човек може да се случи: иска да извърши нещо хубаво за другите, а те не разбират това и го смазват. Колко е тъжно - хората да не ти позволят да направиш нещо добро за тях.

         Всъщност, беше ли станала отново добра? През годините изпита толкова разочарования и огорчения, че понякога усещаше душата си потъмняла, отровена... отровна. Беше в състояние да отрови всеки, който се опита да я ухапе... А постепенно мракът в нея се беше разсеял. Кога стана това? Може би, когато разбра, че да мразиш е изтощително... че изпитваш много по-голяма лекота, когато простиш, но не само на думи, а със сърцето си. Само че до мъдростта на искрената прошка човек не стига веднага. Трябва да измине дълъг път през пустинята на ежедневните изпитания, за да разбере, че единственият извор, който може да го освежи и да го върне към живота, е опрощението, което дава на другите, дори ако са го измъчвали... И тогава слънцето, вместо да го изгаря и изпепелява, влиза в душата му, като в малък светилник, и грее оттам...

         „Искам да дам на повече хора от светлата енергия, която нося в мен.” - мислеше Христина.

         Конкурсният ден най-после настъпи.

         Нямаше словесно противоборство, никой не я нападна с думи. Просто нямаха желание да я слушат. Случи се така, че от всички кандидати за генерален директор на Радиото нея изслушаха последна. Журито беше уморено. А и сред колегите й вече се шушукаше, че отдавна е ясно кой ще спечели този конкурс - досегашният генерален директор.  Впоследствие шушуканията излязоха верни.  Събеседването с Христина се оказваше безсмислено и формално. 

         Христина усети това. Беше отчайващо. Добре, че през годините на изпитания свикна да мобилизира вътрешните си сили при всякакви обстоятелства. Започна да говори и се стараеше да гледа очите на хората пред нея. Интересно й стана в кой момент ще успее да ги заинтригува... От време на време се усмихваха иронично или й правеха забележка, че използва като ключови думи „хора, знания, творчество”, а всъщност става въпрос за „развитие на човешките ресурси”... или подхвърляха заядлива реплика, но не като стрела, а като детска хартиена фунийка, издухана през тънка тръбичка - удря те, но не боли. Само знаеш, че в детската игра, щом фунийката те е застигнала, вече се водиш убит.

         Така и стана. Беше убита, макар и „наужким”, като на игра. Когато накрая журито гласува за всеки от кандидатите, Христина се оказа сред тримата, които не получиха нито един глас. Не се изненада. Още в края на събеседването с нея една от участничките в гласуването беше й заявила любезно:

         -За мен беше удоволствие да ви слушам... но управленството е нещо съвсем друго.

         - Управленецът трябва да има преди всичко сърце! - й беше отговорила Христина.

          Членката на журито само усмихнато повдигна рамене и Христина още тогава разбра, че няма никакъв шанс.

         - Прекалено високо си вдигнала летвата - успокои я мъжът й. - Било е по-добре да се направят, че не са те забелязали.

         - Всичко беше толкова пародийно, че дори не мога да кажа за това жури: „Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат!” - засмя се Христина.

         - В конкретния случай е по-подходяща друга библейска фраза - каза мъжът й – „Вкупом съгрешиха и вкупом излишни станаха.”  

         И така, всичко приключи.

         От следващия ден Христина се зае с досегашната си работа. Продължи да прави радиопредавания, изпълняваше редакторските си задължения.

         Реши да опише случилото се на конкурса в разказ под заглавие „Фарсът”. Да, получи се фарс. Беше очаквала драматичен словесен сблъсък, а се натъкна на апатия, ирония, пренебрежение... Изобщо нямаше желание да увековечава тази история, но реши, че тя може да бъде полезна. Нека хората знаят, че винаги си заслужава да предизвикаш съдбата... Всъщност, заслужаваше ли си? Имаше ли право да препоръчва на някого: излез от инертността, опитай ти да решаваш нещата, онези, които те ръководят, често с нищо не те превъзхождат... А евентуалният неуспех? Христина беше предварително подготвенаь и за неуспеха, но, когато той стана факт, можеше да признае, че е доста противен на вкус. Конкурсът за генерален директор на Радиото привлече общественото внимание и направи сгромолясването й още по-видимо. От време на време се сещаше за свои познати, които в момента откровено тържествуват...

         Но Христина всеки ден отиваше бодро на работа. Ако някой й подхвърлеше нещо за конкурса, отговаряше ентусиазирано: „Все още нещата не са приключили! Продължаваме напред!” - каквото и да означаваше това. Къде напред? Какво не беше приключило? 

         - Каква я мислехме, каква стана... - споделяха омърлушено някои колеги.

         - Нищо, нищо! Продължаваме! Не сме приключили! - повтаряше Христина.

         - Не знам, но всичко си остава по старому! - неохотно подхвърляше някой.

         - Все някога ще има промяна и при нас! - усмихваше се Христина.

         - Да, но животът ни мина...

         - Така е - признаваше Христина. - Аз нали затова се опитах да направя нещо по-различно...

         - Е, да, ама... - продължението беше ясно.

         - Е, да, ама... - повтаряше като ехо Христина, но нещо я караше да допълни: - Ама си заслужаваше! Просто продължаваме напред!

         Себе си ли залъгваше? Разбира се, че не. Вече беше наясно, че наистина поне още 3 години в Радиото всичко ще остане по старому. Само че не искаше колегите й да мислят така. И те като че ли преставаха да мислят така - виждаха я усмихната и изпълнена с енергия, както изобщо не би трябвало да изглежда един пропаднал на конкурс човек, значи може би действително винаги оставаше надежда...

         Мислеше за това и днес, докато пътуваше с автобуса към Радиото. Ето, отново отиваше на работа, все едно че нищо не се е случвало. А се беше случило. Какво точно? Един провал - откровено констатира в себе си Христина. Констатира го без болка. Учуди се, защото би било логично да се чувства психически смазана - много от познатите й очакваха точно това и в първите дни след конкурса я гледаха съчувствено или злорадо, в зависимост от отношението си към нея... а после, когато тя им се усмихнеше, откриваше в очите им изненада. Какво ги изненадваше? Като че ли виждат призрак! - засмя се вътрешно Христина. Не, не точно призрак... Потърси по-точно сравнение. Всъщност, познатите й се изненадваха, сякаш виждат... възкръснал човек... умрял и после, по чудо, възкръснал.

         Тялото й се полюшна леко, докато автобусът минаваше покрай една малка градинка... и Христина изпита странното усещане, че духът й се възправя нагоре... само че се възправяше не като безплътна субстанция, а като... голям бял каменен стълб... не беше точно стълб... Да, досети се... вътрешният й поглед успя да различи разперените настрани ръце на огромната статуя, която беше виждала в туристическите справочници за един далечен латиноамерикански град. За няколко мига на Христина се стори, че духът й се възправя като тази огромна бяла статуя, символизираща разпятие, а, реално, излъчваща сила. По мощните й каменни рамене Христина видя да се претъркулват като малки елфчета познатите й - съчувстващи или злоради - някои успяваха да се закрепят, на други им се завиваше свят и политаха надолу...  „Аз ли съм тази статуя? -запита се Христина - Не е ли светотатство да се възприемам така?” Не, нямаше грях в това. Беше някаква самоуспокоителна илюзия, защитна реакция на психиката й, за да се справи с житейското поражение, да се почувства отново силна... 

         Слизайки на спирката, се опита да отгатне в кой момент й се стори, че духът й се възправя като тази световноизвестна статуя... Беше каприз на въображението, но й стана любопитно да го анализира. Видението се появи... точно когато автобусът минаваше покрай онази градинка... Не, нищо символично нямаше в градинката, заемаща почти изцяло малък площад... в площада също нямаше нищо символично. Впрочем, как се казваше този площад? А, да, „Папа Йоан Павел II”... Боже мой!

         „Е, какво означава това? - разсъждаваше Христина, докато вървеше към Радиото. - Означава, че всеки трябва да се чувства възвисен, когато е искал да направи нещо добро, макар и да не е успял. Но какво, че за утешение виждам себе си като огромна каменна фигура, излъчваща мощ? Кого го грее това? На кого може да помогне една статуя, колкото и величествена да изглежда?”

         Още веднаж обхвана с вътрешния си поглед статуята в далечния латиноамерикански град... ръцете, повдигнати за разпятие, но не безпомощни, а силни... Не, не беше истина, че тази статуя не помага. В действителност, самите й очертания зареждаха с енергия...

         „Ти може да бъдеш упование, дори ако си само символ, защото всички знаят кой си. Но аз съм обикновен човек и бих искала да давам светлина и вътрешна сила на хората по друг начин. Само че не се сещам как.” - каза мислено Христина.

         А огромната статуя на Христос, разпънат на кръст, а всъщност - разтворил ръце, за да прегърне и защити целия свят, се усмихна в мислите й.