Поетесата, която не запомних с добро

Често съм се питала в кой момент за вече починал човек може да кажем не само хубаво, а и нещо, което го показва в не особено добра светлина. Веднага след смъртта му това изглежда някак некрасиво, но колко години трябва да минат, за да се вдигне ембаргото над лошите спомени за него?

Учудих се, че когато преди дни почина Жорж Ганчев, наред с милите думи се появиха и доста нелицеприятни коментари за личността му от хора, които са го познавали. Явно зависи от човека. Нестандартното поведение на Жорж приживе беше последвано от нестандартно отношение към него след смъртта му. Това обаче ме накара да потърся повече информация за фразата, която вече възприемаме като правило: „За мъртвите или добро, или нищо.“ В интернет открих, че тази фраза е била произнесена от древногръцкия политик и поет Хилон от Спарта и в целостта си гласи: „За мъртвите или добро, или нищо, освен истината.“

Успокоих се, защото онова, което ще разкажа, е самата истина.

Наскоро моя приятелка – творец с многостранен талант и крехка душа – ми се обади по телефона, за да ме покани на литературна вечер по случай кръглата годишнина от рождението на поетеса, починала преди няколко години. Без изобщо да се замисля, изстрелях, че на събитие, посветено на тази поетеса, никога не бих отишла, защото съм запазила изключително неприятен спомен от личния си контакт с нея. Приятелката ми занемя – нито беше очаквала такава реакция от моя страна, нито можеше да повярва, че въпросната авторка на нежна лирика е способна да остави у някого лоши впечатления като човек. А аз се замислих за пореден път кога имаме моралното право да споделяме публично неприятни спомени за някой починал. Както вече споменах по-горе, разбра се, че това е възможно по всяко време.

Случката с поетесата, за която искам да разкажа, има предистория.

През 70-е и 80-е години на миналия век бях едно от популярните имена в младата българска поезия. Тогава се подписвах като Гергина Иванова. Още като ученичка мои стихове редовно излизаха във вестник „Средношколско знаме“ и в списание „Родна реч“. В редакцията на списанието ме оценяваха високо като автор и една година преди да завърша гимназия ме бяха определили да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. След завършването ми обаче институтът обяви нулева година за България и продължих образованието си в Софийския университет. Като студентка започнах да публикувам стихове във в. „Пулс“, в. „Литературен фронт“, в. „Стършел“.

В отдел „Поезия“ на „Литературен фронт“ поетът Димитър Василев, който харесваше стиховете ми, реши, че заслужавам да ми бъде направено специално представяне на страниците на вестника от някой утвърден творец. Спря се на въпросната поетеса и тя беше приела да напише няколко реда за мен.

Представянето ми, което излезе в броя от 13 февруари 1975 г., започваше с думите: „След малко вие ще знаете за Гергина Иванова толкова, колкото зная и аз: че е млада, че превзема сега първите стъпки земя от територията на поезията.“

Поетесата грешеше. По онова време много хора, интересуващи се от поезия, знаеха за мен. Уверих се в това още на първата студентска бригада, когато мои колеги от специалността „Българска филология“ ме търсеха, за да говорим и да споделят впечатленията си от публикациите ми в „Родна реч“ и „Средношколско знаме“.

По-нататък в представянето поетесата поясняваше, че е прочела стиховете ми „с до голяма степен удовлетворени изисквания и с едно доброжелателно очакване“, защото името ми можело и да се загуби сред многото дебютанти. Накрая пожелаваше евентуалните бъдещи срещи с написаното от мен да „донесат категоричност на сполуките и собствено поетично лице на младата авторка“.  

В края на тази публикация споделям трите стихотворения, въз основа на които поетесата беше направила колебливите си изводи за творческите ми възможности. Истината е, че има хора, които ги помнят и досега, дори ме издириха във Фейсбук, за да ми го кажат – за което най-искрено им благодаря. У въпросната утвърдена поетеса обаче тези стихове не бяха вдъхнали кой знае какви надежди в таланта ми.     

Не това представяне „с половин уста“ обаче е неприятният ми спомен от нея, то беше само прелюдия към него.

След като излезе публикацията в „Литературен фронт“, Димитър Василев ме посъветва да направя следващата крачка и да занеса свои стихове на поетесата в авторитетното тогава списание „Септември“, където тя работеше. Приех съвета, занесох й цикъл нови стихотворения и така в редакцията на списанието се осъществи единственият ми разговор лице в лице с тази поетеса.

Тя започна с думите:

-                     След голямата радост от излизането на стиховети ви в „Литературен фронт“ идва едно голямо разочарование!   

Каза ми го с такава наслада, като че ли произнасяше нещо изключително хубаво. След това започна да громи едно по едно стихотворенията ми. Бях така смаяна от ставащото, че само я слушах. Когато обаче ми обясни, че в една строфа си личи недобро владеене на граматичните форми, най-после реагирах. Заявих, че поне в граматическите си познания съм сигурна, а и наскоро съм взела с отличие изпита си по българска граматика. Поетесата възприе със сарказъм този мой наивен аргумент и остана непоколебима:

-                     Въпреки отлично взетия изпит, тук сте използвали грешна граматична форма.

Изуми ме удоволствието, с което ми говореше през цялото време. Наслаждаваше се.

И досега не знам защо го направи. Аз бях отишла при нея като при литературен авторитет, със сигурност съм изглеждала плаха и притеснена. Не разбирам с какво предизвиках у нея вулкана от думи, които ме смазаха. Дори да не е вярвала в поетичния ми талант, така ли трябваше да разговаря с мен? Та тя имаше дъщеря горе-долу на моята възраст, щеше ли да й бъде приятно някоя мастита дама да говори така на нейното дете?

Когато се прибрах вкъщи, сложих оплютите от поетесата стихове в папка и повече не ги погледнах. Същото направих и със спомена за единствената ми лична среща с тази поетеса. Но както някоя забутана папка може неочаквано да изникне пак пред очите ни, така се случва понякога и с неприятния спомен. Последния път това стана по повод поканата да присъствам на литературна вечер за кръглата годишнина на вече починалата поетеса. Никога не бих й отдала такава почит, макар че е оставила хубави стихотворения.

За илюстрация на този мой текст използвам снимка от Родопите. Всеки да я тълкува, както иска.

Иначе имаше период от време в младостта ми, когато много добре ме познаваха в поетичните среди, въпреки съмненията на поканената да ме представи на страниците на „Литературен фронт“. Пиша стихове и досега, но още от младини постоянно поставях журналистиката преди поезията и, в крайна сметка, е нормално да съм по-известна като журналистка, а не като поетеса. В моята вече зряла възраст се чувствам удовлетворена, че винаги съм правила и говорила онова, което ми е било на сърце и рядко съм уязвявала някого умишлено – трябва да ме е възмутил твърде много, за да ме предизвика да бъда саркастична. Затова безпричинната смазваща ехидност ми е непонятна и я намирам за недостойна.

Разказах тази случка, защото в даден момент заседна в гърлото ми като камъче, което трябваше да изплюя. Ако някой се усъмни дали всичко се е случило, както го описвам, ще му отговоря, че така съм го почувствала. Със сигурност, ако поетесата беше проявила човешка топлота при разговора ни, щях да споделя с гордост, че една известна по онова време авторка е била добра с мен. Само че не стана така. Тя изживя докрай удоволствието да възтържествува над едно момиче, на което по възраст би могла да бъде майка. И пак стигам до занимаващия ме от години въпрос: замисляме ли се какъв спомен ще оставим у хората, с които инцидентно ни среща животът?

Толкова за тази поетеса, която не запомних с добро. Други хора сигурно я помнят по различен начин, но познавам и един събрат по перо, който също се беше почувствал дълбоко засегнат от творчески разговор с нея. Дори нямам желание да напиша името й тук, но то все пак ще се види на сканираната страница с представянето ми във в. „Литературен фронт“ от 13 февруари 1975 г.   

По-надолу са трите стихотворения, които бяха накарали въпросната поетеса да се колебае имам ли бъдеще като автор. Включих ги в стихосбирката си „Човекът, когото си чакал“, която излезе след 9-годишно прележаване в издателство „Хр.Г.Данов“, Пловдив, през 1990 г., а през 2007 г.  излязоха и в сборника ми с избрани стихове „Сняг и нежност“, „Издателско ателие Аб”.

ГРОТЕСКА

Весело-сиво е утрото

с вятър по голите клони...

Има ли нещо пропуснато,

нещо от мен недогонено?

Хубаво беше суетното

яркозелено начало:

Мене обичаше цветето,

в чуждия двор разцъфтяло,

мене възпяваха птиците,

пазени в чуждата клетка,

и водоскоците, плиснали

струи край чужда пътека...

Мене... Едно допълнение

В този триумф неоспорен –

че от нещата спечелени

нито едно не бе мое.

Има ли време пропуснато?

Има ли миг недогонен?

Весело-сиво е утрото

с вятър по голите клони...

                         ГЛЪТКА

                        Навярно там останах, при чешмата.

                        Полюшнаха се плочите мухлясали,

                        минутите потекоха обратно,

                        а мирисът на мента спря в косата ми.

                       Под клепките, отронило жарта си,

                       замря полето, сляпо от умора...

                       И само по несвикналите пръсти

                       една червена капка се разтвори.

                       Отпих. Върху лозниците преплетени

                       полегна сянката ми преобърната.

                       А селянките гледаха ръцете ми

                       и с погледи безшумно ги превързваха.

                        ” ” ”

                      Баба ми се моли пред прозореца.

                      Малката икона е сменена.

                      Баба гледа как минават хората

                      и се моли някому. За мене.

                     Тя не знае всичко, от което

                     трябва в този свят да ме предпази.

                     Не разбира що за колелета

                     най-умело биха ме прегазили.

                     Но със пламенно присвити устни

                     тя се моли и ме благославя,

                     неспособна даже да допусне,

                     че и аз умея да ранявам,

                    че и моите изящни пръсти,

                    трогващи, когато са пребити,

                    вероятно нещо са разкъсали

                    и си заслужават синините.

      Шест години по-късно добавям продължението на тази история - за срещата ми с Дъщерята на поетесата

Жената, която танцуваше в Милано

Жената, която танцуваше в Милано, не бях аз, макар че с мъжа ми рядко пропускаме възможност за танци. През август 2015 г. бяхме на Световното изложение, което се провеждаше там. Още с пристигането си побързахме да се разходим пеш из града, въпреки умората от пътуването. Успяхме да стигнем чак до замъка на фамилията Сфорца, Castello Sforzesco, който се намираше не особено далече от хотела ни.

Обиколихме вътрешните дворове, разгледахме някои от постоянните и временни изложби.

После седнахме да си починем в парка зад замъка, близо до дансинг на открито. Свиреше музика, имаше доста танцуващи двойки. Бяха хора на средна и по-напреднала възраст. Явно не се познаваха помежду си, защото обикновено след края на танца си кимваха любезно и се отдалечаваха в различни посоки. Със сигурност се забавляваха.  

В един момент забелязах на дансинга жена на около 40, която изглежда не се забавляваше. Въртеше се шеметно в ръцете на партньора си, който едвам я удържаше. Не той, а тя водеше танца, отмяташе глава назад, както правят щастливите жени, когато танцуват с любимия си. Само че обикновено жените в такива случаи се усмихват лъчезарно. Тази жена не само не се усмихваше, тя излъчваше отчаяние. А танцът като че ли нямаше край. Музиката не спираше. Жената продължаваше да отмята глава назад, да завърта мъжа до себе си във вихър, който би могъл да изглежда страстен, но не беше, защото тя през цялото време нито веднъж не погледна партньора си.

Във въображението си жената танцуваше с някой друг. В неговите ръце би искала да извива снагата си и да отмята щастливо глава назад... На тази открита сцена в парка тя беше намерила негов случаен заместник и се опитваше да изживее с него онова, за което е мечтала да й се случи с Истинския. Правеше всичко точно както си го е представяла в мечтите си. Но усещането за щастие не идваше, защото въпреки усилията си, не успяваше да се самозаблуди, че мъжът до нея е желаният, Той.

Споменах, че жената, която танцуваше в Милано, не бях аз. А може би някога съм била? И може би всяка жена в даден етап от живота си е била като нея. Опитвала се е да намери заместител на истинската любов, но въпреки старанията да се самозаблуди, че всичко е точно, както трябва да бъде, сърцето й е знаело, че това не е Той и щастливата усмивка така й не се е появявала на лицето й. Щастието в любовта трудно си имитира.

Онова, което също няма да забравя от случката на дансинга в парка, беше поведението на мъжа, който по случайност се беше оказал партньор  на шеметно танцуващата жена. Той със сигурност разбираше, че тя изживява нещо повече от танц, че се опитва да превърне в реалност неосъществената си мечта за страстна любов с някой друг. Би могъл просто да спре да танцува, да намери някакво извинение и да се оттегли, но той я оставяше тя да се мята в ръцете му, да го увлича в лудешки пируети по дансинга. Гледаше я не със съчувствие, а с искрено човешко разбиране и дълбока тъга. Остана с жената до финала на музикалното изпълнение, поклони й се и се отдалечи. Тя тръгна след него, може би за да му благодари или да го помоли за още един танц, но той се смеси с групата мъже край откритата сцена и погледът му й каза: „Аз бях дотук.“  

Вече 4 години тази случка не излиза от паметта ми и накрая реших да я опиша. Бях направила и снимки по време на онзи танц в Милано, но не можах да ги открия във фотоархива си. Така е по-добре. Не е нужно жената, която танцуваше в Милано, да бъде свързвана с конкретен образ. Реших да илюстрирам този текст със снимка как танцуваме с мъжа ми на един мой рожден ден в домашна обстановка. Снимката е направена от сина ни през 2016 г., когато с Владо отпразнувахме 33 години щастлив брак.

Иска ми се да вярвам, че жената, която видях в парка до Castello Sforzesco през лятото на ЕКСПО 2015 г., сега има възможност да танцува с голямата си любов. Не на дансинг за случайно срещнали се партньори, а сред уюта на семейната им кухня.    

На снимката: Владимир Дворецки до Castello Sforzesco, вляво е паркът с дансинга на открито 

Бира

На младини не ценях бирата, но в някогашната Младежка редакция на БНР се забавлявахме да пишем стихове по меню: за ястия и напитки. Та така навремето написах стихотворението си, което реших да споделя в летния ден: 

Бира

Ако в мене напира пак копнежът нелеп,
вдигам халбата бира и си мисля за теб.

Не размахвам рапира, нито траурен креп.
Пия хладната бира и си мисля за теб.

В тази бира намирам свой спасителен шлеп.
Свършвам халбата бира и не мисля за теб.

Гергина Иванова/Дворецка

Стихотворението включих в стихосбирката си „Шарени думи“, 1996 г., 

изд. „Литавра“

Надбягване с лятото

Юли препусна, отлитна.

Август припряно потропва.

Хващам на август юздите,

да обуздая галопа му.

По-кротко, август, не бързай!

В тръс преминавай през жегите!

Вие, жребците отвързани,

все към финала ни теглите.

Идва и той, неизбежно.

Но не препускай, когато

искаме миг безметежност

в сладкия шемет на лятото!

Гергина Дворецка

1.08.2019 г.

Българи на почивка в Италия 2019 г.

От 26 юни до 3 юли с Владимир Дворецки бяхме на почивка в италианските области Пулия и Базиликата. Отдавна искахме да посетим колоритното градче Алберобелло в Пулия, където има най-много трули - каменни къщички с конусовидни покриви. През тази година обаче се добави още една магнетична дестинация в тази част на Италия - град Матера, който се намира в съседната на Пулия Базиликата, и е Европейска столица на културата за 2019 г. заедно с Пловдив. Посетихме и други градове в тези две области като съчетавахме екскурзиите с плажа на курорта "Аргонавти", където бяхме настанени. Имаме много за разказване и много снимки.

Както и през предишни години обаче, междувременно констатирахме някои особеностите в поведението на наши сънародници, избрали да летуват в Италия. В тази публикация ще стане дума за тях. Първата ми идея беше да я озаглавя „Мърморещи българи на почивка в Италия“, но в крайна сметка те се оказаха малцина, затова не искам да обобщавам. Малцина, но на моменти ме накараха да се почувствам неловко, че съм в българска група.

 Почивката ни беше организирана отлично от агенция „Абакс“, на наше разположение бяха двама всеотдайни и начетени екскурзоводи – Петя Борисова и Георги Атанасов - и всичко започна многообещаващо. След кацането на самолета ни на летището в Бари бяхме разпределени по автобусите, които ни извозиха до съответните хотели. На нас с Владо ни се стори забавно, че полетът от София продължи час и нещо, а пътуването до хотелите отне повече от два часа, но такива са особеностите на различните транспортни средства. Оказа се обаче, че не всички от групата ни са се забавлявали, а дори доста са се изнервили.

Автобусът ни остави пред старата рецепция на курорта „Аргонавти“, която беше заключена. Екскурзоводката Петя ни обясни, че тази рецепция се използва само за регистрация на новопристигнали групи и затова не работи непрекъснато, но всеки момент ще дойде служител да ни посрещне. Тогава един от групата ни надигна възмутен глас: „Как ще ни карат да чакаме, на какво прилича това?“

Само минута след като нашенецът се разгневи и продължаваше да дудне, пред нас спря една от откритите коли за придвижване из комплекса и от нея пъргаво слезе млад усмихнат италианец, с перфектно чиста бяла риза. Изненадах се не само от бързината, с която служителят се беше отзовал на обаждането на екскурзоводката ни, а и от изключително спретнатия му вид, учудващ в тукашната лятна жега. Помислих си дали на възмутения нашенец му е станало неудобно заради бързата първосигнална реакция да възроптае шумно срещу тукашното обслужване, но не можах да го различа в групата, та да видя изражението му. Истината е, че заради него на мен ми стана неловко.

Но това не е всичко, както се казва в рекламите. Настаняването ни в курорта стана удивително бързо, като се има предвид, че групата ни беше над 50 човека. Ние с Владо харесахме малкото апартаментче, което щяхме да обитаваме една седмица, и в приповдигнато настроение се отправихме към ресторанта за вечеря. Екскурзоводката ни беше обяснила, че трябва да изберем маса, на която ще се храним по време на целия си престой в курорта, като ни предупреди, че масите за българската група се намират на открито, непосредствено пред остъклената част на ресторанта. Разбрахме предварително, че всяка маса е за 10 човека и така по-големи компании могат да се хранят заедно.

С Владо си харесахме крайната маса вляво, защото беше най-близо до криволичещия ръкав на изкуственото езеро и имаше изглед към отсрещната поляна с разцъфнали храсти.

Скоро при нас се настани друга семейна двойка. После екскурзоводката доведе майка с момиче в тийнейджърска възраст, а след това още една майка със син тийнейджър. На последните два стола седнаха две жени в по-напреднала възраст. Стана ми приятно, че се събрахме хора от толкова различни поколения – общуването в такива компании винаги ми се е струвало приятно и взаимно обогатяващо. Затова се сепнах, когато екскурзоводката Петя заяви на висок глас на мъжа от другата семейна двойка: „Не, не може да ви се даде допълнителна маса. Всички са за по 10 човека!“ Тогава се разбра, че въпросният мъж се е възмутил колко много хора ще се храним заедно и е настоял да му се осигурят други условия.

След като чу категоричния отговор „Не!“, нашенецът започна шумно да се възмущава, че му е тясно сред толкова много народ, не може да си движи ръцете с приборите, по-притеснен не се бил чувствал дори в столовата на пионерските лагери. Със сътрапезниците ни взехме да се споглеждаме, почувствахме се виновни, че правим калабалък на масата и пречим на мъжа да му бъде комфортно.

„Ще трябва да се храним на смени!“ – продължаваше да мърмори той.

Владо отзивчиво съобщи, че ние с него ставаме рано, така че на закуска ще сме сред първите.

„Ние също ставаме рано!“ – сряза го недоволният.

Ставаше ми все по-неудобно, буквално исках да стана от масата преди края на вечерята.

„И гледайте къде само са ни настанили! – не спираше недоволният – На последния ред маси пред прозорците!“

Явно държеше да намира нови и нови поводи, за да роптае, вместо да се зарадва от факта, че италианските домакини са настанили българската група в откритата част на ресторанта, а не вътре.

„А това, което най-много ме възмущава, е, че никой друг не ме подкрепи! – не спираше да сипе огън и жупел недоволният. – Българска работа! Търпим всичко, траем си!“

Ето това вече не можах да изтърпя.

-                     Защо да ви подкрепям, когато не мисля като вас? – извисих глас за изненада на роптаещия. – На мен не ми е тясно на тази маса.

Той спря да се възмущава, но аз не можех да се успокоя. Не му ли беше ясно, че накара всички да почувстваме неудобство, че му пречим да се разполага, както би искал.

След като приключихме с десерта, подканих Владо да си тръгваме и, когато станах от стола си, заявих на недоволстващия:

-         Дано повече да не се засека на тази маса с вас!

-         Това си е ваш проблем – примирително подхвърли той.

-                     Не, ваш проблем е! – повиших отново тон. – Лично аз нямам нищо против да се храня на маса за 10 човека.

Хората наоколо се обърнаха сепнато към мен. Май накрая скандалджийката щях да изляза аз, а не този, който дуднеше през цялата вечер, че му било тясно. Както и да е.

През следващите дни все пак се случваше да се засечем с него и жена му на закуска или вечеря. Заварваха ни как оживено си говорим с останалите хора на масата и определено им ставаше чоглаво. Понякога правеха опити да се включат в разговора ни. Лично аз не им обръщах внимание. След като някой ме е накарал да се почувствам излишна някъде, за мен излишният става той и просто не го забелязвам. Без да искам обаче ставах свидетел на някой и друг коментар на възмущаващия се мъж след екскурзия из околността: „Е, какво е Локоротондо? Същото го има и в Гърция?“

Ей това са някои нашенци! Недоволни и дуднещи навсякъде. Особено ако имат самочувствието, че са си позволили екскурзия малко по-далече от Гърция и държат да покажат, че щом са заплатили такъв "лукс", всичко трябва да е според техните изисквания. 

Хубавото е, че с останалите, с които общата маса ни събра, се чувствахме много добре, когато бяхме заедно. А келнерите ни носеха вино всеки път, когато им давахме знак, и никога не ни напомняха, че това е третата или четвъртата бутилка, която поръчваме. И можехме да си вземаме колкото порции си искаме от прекрасните местни ястия. 

Всичко това го казвам, за да стане ясно, че освен красивите градчета, които можахме да видим в Пулия и Базиликата, имахме и чудесни италиански домакини, които ни обслужваха любезно и се погрижиха да се чувстваме добре.

За съжаление, винаги ще се намерят и нашенски мърморковци. Убедена съм, че при истински конфликт, когато трябва да застанат срещу някой голям началник, ще бъдат по-ниски от тревата, но ако им се удаде възможност да покажат „мускули“ по време на почивка, особено в чужбина, няма да пропуснат случая да се представят за бунтари и смелчаци, да демонстрират самочувствие. Има ги и затова реших да опиша някои техни изпълнения, защото трябва да ни светне червената лампа с въпроса до какво точно ни води тяхното мърморене и развихряне на бури в чаша вода.

А за местата, които посетихме в Италия това лято, предстои да разказвам с удоволствие.

    

 Вечер в курорта "Аргонавти", област Базиликата

     

За френските приеми по случай 14 юли

Вчера Фейсбук ми припомни мои снимки от приеми във Френското посолство в София по случай националния празник на страната. Помислих си дали да не споделя някои от тях, но би трябвало да поясня, че от миналата година вече не ме канят на този прием. Тъй като това не ме интересува особено, реших изобщо да не пиша нищо на тази тема. По-късно обаче попаднах в интернет на коментари на други българи франкофони, които споделяха, че също не са били поканени на приема, макар че са превели по 50-60 книги от френски автори на български език. Затова прецених, че е добре да кажа все пак няколко думи по въпроса.

Любопитното е, че отпадането ми от списъка с гостите за 14 юли съвпадна с номинацията ми през 2018 г. за наградата „Трофеи на Франкофонията“ в категорията „Журналистика“. Тя се дава в 5 категории от посланиците на франкофонските страни в България. Тогава наградата я получи друг колега, който не пише точно за Франкофонията, а коментира политиката на Франция. Аз пък, като „компенсация“ за моята номинация, отпаднах от списъка на поканените за френския национален празник. Истината е, че сайтът ни www.evropaworld.eu още от създаването си през 2015 г. има рубрика Francophonie. В нея публикуваме информации на френски език, които могат да бъдат прочетени на сайта и на български. Отделно от това фондацията ни „Европа и светът“ редовно организира франкофонски събития – през 2018 г. заедно с посолството на Кралство Мароко направихме две вечери на мароканската поезия, в които един от работните езици беше френският.

През 2019 г. пак бях номинирана за същата награда, но този път я получи една съвсем млада журналистка. А аз отново не бях поканена на приема във Френското посолство. Пиша този текст не с огорчение, а от солидарност с други франкофони, които за пореден път вчера се питаха по какви критерии се подбират поканените за 14 юли. Че защо да ме канят мен? Аз и бездруго ще продължавам да популяризирам френския език и култура, както съм го правила винаги. Нали затова през 2006 г. бях удостоена с Ордена на Академичните палми – третото по значимост отличие на Франция. Оттогава чувствам като свой морален дълг да работя за франкофонията при всички обстоятелства.

На тържеството за 14 юли  явно с предимство са гости, които може и само да са минали покрай франкофонията (виждала съм много такива на приемите през предишни години), но пък заради този жест на внимание към тях току-виж се заинтересували повече от Франция. А ние, които сме посветили живота си на френския език и култура, нямаме нужда от допълнителни стимули, защото вече сме спечелени за каузата и ще й бъдем верни докрай. 
Това, което пиша, ще заинтригува малко хора, тъй като сред приятелите ми в социалните мрежи малцина владеят френски. Просто този език вече е отстъпил позициите си на английския, испанския и др. Защо ли?

                                На приема за 14 юли в София през 2016 г.

След избора за шефове на БНР и БНТ 2019

Когато се провеждаше конкурсът за генерален директор на БНР, бяхме с мъжа ми на почивка в Италия. Там научихме за избора на Светослав Костов. Честно казано, стана ми приятно. Познавам го много бегло, никога не съм работила с него, но, като страничен наблюдател, харесах онова, което направи с Радио София през директорския си мандат. Виждала съм директно в интернет да се излъчват предавания на тази програма. Ето това трябваше да направи Валери Тодоров през втория си мандат 2010-2013 г. – да даде възможност за такова видеоизлъчване на стойностни радиопредавания от всяка програма на БНР, а не да създава специално интернет видеорадио Бинар с цел да сложи за негов директор своя фаворитка в напреднала възраст и без никакви качества за ръководител.

Като споменах за възрастта, веднага уточнявам - изобщо не смятам възрастта за порок. Самата аз съм вече на години и си ги нося с достойнство. В случая с фаворитката на Валери Тодоров възмутителното беше, че на нея натрупаният дългогодишен житейски опит ни най-малко не й беше осигурил умението да ръководи хора. Тя действаше по-скоро като дресьор: „Але, хоп! Пляскам с камшика - скачайте!“

За съжаление, същия дресьорски прийом съм забелязвала и у някои хора, назначени прекалено рано за началници. Интересното е, че се проявява особено силно при млади жени. Затова с безпокойство приех факта, че новият шеф на БНР още с поемането на поста е назначил за директор на Радио София една съвсем млада дама. Повтарям, възрастта не е порок, но си мисля колко опитни колеги има в тази програма на БНР. Съвсем нормално е те да се надяват на професионално развитие. Вместо това един човек, който тепърва ще навлиза в професията, става техен ръководител. Имала съм опит с такива изненадващо повишени млади колежки. Трудно им е да устоят на изкушението от позициите на по-високия си пост да „набиват канчето“ на журналисти с по-голям трудов стаж от техния. Не искам да бъда предубедена по отношение на новата директорка на Радио София, но си оставам с безпокойството.

Във всеки случай, изпитвам лично удовлетворение, че „маститите“ кандидати Александър Велев и Валери Тодоров не получиха нито един глас на конкурса. Време ви е да се оттеглите окончателно от битката за власт в БНР, господа! По два мандата са ви достатъчни. Не съм видяла някой от предишните генерални директори на БНТ да се състезава за трети мандат. Хайде малко озаптете амбициите си да се разпореждате с държавни пари и се насочете към частни инициативи! Ако сте добри мениджъри, за каквите се смятате, би трябвало да успеете и в лични начинания, без държавни субсидии, както е в обществените медии.  

А що се отнася до БНТ – преди 2 г. гледах изслушванията за генерални директори. Тогава ми хареса представянето на Емил Кошлуков. Това лято не успях да проследя конкурса. Мога само да кажа, че си оставам с едно наум, защото Кошлуков все пак беше част от екипа на Каменаров, който буквално срина бюджета на БНТ и е добре, че по съвсем различни причини, беше принуден да подаде оставка, иначе телевизията щеше да затъне още повече.

Пожелавам успех на новоизбраните началници на БНР и БНТ. Ще ми бъде интересно накъде ще поведат обществените медии.