В очакване на: новото
правителство, новия генерален директор на БНР, утрешното ми радиопредаване и...
на месец юни, си припомням за отмора един мой отдавнашен разказ, който няма
нищо общо нито с политика, нито с професионални вълнения.
ЮНСКИ СПОМЕН
/от книгата „Откриването
на Дагоберта”/
Всяка година през юни Латина си
спомня... един свой измислен спомен!
Беше го измислила най-неочаквано преди
много, много години, когато се готвеше за кандидатстудентските изпити в
Софийския университет. Прекарваше по цели дни в четене и развиване на теми,
понякога ходеше на частни уроци по български език при една възрастна
преподавателка. Латина не се тревожеше за предстоящата сесия и запази от този
кандидатстудентски период хубаво, ведро чувство.
Една привечер, след като прецени, че е чела достатъчно и
реши да си почине, отиде да смени водата на цветята във вазата. Разсеяно се
погледна в огледалото над мивката. Видя се замислена и може би малко тъжна, за
миг отражението й просветна в седефено... И тогава най-неочаквано въображението
й нарисува нещо, което Латина и досега винаги си спомня, когато настъпи месец
юни.
Представи си, че налива вода не на
мивката в софийската им кухня, а от чешмата в някакъв двор в малък провинциален
град. Не знаеше кой е градът и никога не се опита да разбере. Чешмата се намираше
под голямо дърво, което засенчваше целия двор. Край ниската ограда към улицата
растяха рехави храсти. И там, откъм улицата, някой погледна към Латина и тя се
видя през неговите очи: замислена и може би малко тъжна, с лице, просветващо в
седефено под привечерната сянка на голямото дърво... Човекът, който се загледа
в Латина, спря пред оградата - явно бързаше занякъде, но неволно спря... Латина
наливаше вода на чешмата и усети, че някой я гледа, но не извърна очи към него,
за да види кой е... Може би неин познат, с когото са се виждали често и взаимно
не са се забелязвали, докато в една юнска привечер, минавайки покрай техния
двор, погледът му разсеяно е попаднал на Латина - замислено-седефена и малко
тъжна - и неочаквано за самия себе си се е взрял в нея по-дълго.
Латина наливаше вода на мивката в
софийската кухня, но знаеше, че всъщност е в малък двор в незнаен провинциален
град, където някакъв минувач, може би неин далечен познат, случайно я беше
открил за себе си в юнската вечер. Чувстваше, че той не може да откъсне очи от
нея и се пита: „Това ли е Латина?... Такава ли била Латина?” А тя усеща, че я
гледа, но не обръща очи към него, за да разбере кой е...
Водата в лейката прелива, Латина тръгва
към другия край на малкия двор, за да полее лехите с латинки, а човекът зад
оградата отминава по пътя си.
В юнската привечер преди много, много
години, когато въображението й нарисува тази случка, Латина се развълнува. Беше
вълнение, напомнящо... аромат на люляк. Точно този аромат я караше да се
вълнува така.
На следващия ден продължи да се готви
за кандидатстудентските си изпити, а привечер отново отиде в кухнята да смени
водата на цветята във вазата... и случката се повтори. Тя наливаше вода на
чешмата в същия малък двор някъде в провинцията, край ниската ограда откъм
улицата отново мина нейният познат и отново, както вчера, се спря, за да
погледа Латина, замислена и малко тъжна, с лице, проблясващо в седефено под
сянката на голямото дърво... Само че предишния път той я забеляза случайно,
вървейки покрай техния двор, а сега беше дошъл нарочно, за да види Латина - как
налива вода на чешмата, а после отива да полее лехите с латинки... И Латина
отново не обърна очи към него, за да разбере кой е, само усещаше, че е там и я
гледа.
И това се повтаряше много пъти привечер
през някогашния юни, когато Латина, току-що завършила гимназия, скоро щеше да
стане студентка. И оттогава всяка година
през юни си спомня тази измислена случка, останала в паметта й по-ярка от
други, истински спомени.
И никога не съжали, че не обърна очи,
за да разбере кой я гледа като омаян през оградата. И никога не пожела той да
прекрачи прага на двора и да влезе при нея...
И никога не го забрави...
