Вчера започнах да пиша в блога какви колебания имах, преди да дам романа си „Искрено
ваша“ в издателство. Едното ми колебание беше свързано с темата за взаимоотношенията
в Радиото. Помислих си дали няма да шокират някого. Накрая реших, че читателите
вече са свикнали на какво ли не. Ще уточня, че случките, които описвам, са
съвсем истински, но персонажите, естествено, са с променени имена, някои от тях
са обобщени образи, т.е. събират в себе си чертите на повече хора.
Имах
и други колебания.
В
романа ми става дума за франкофилията на някои от главните герои. Започнах да
уча френски език още на 5-годишна възраст, завърших френска гимназия и втора
специалност „Френска филология“ в Софийския университет. Без никакво преувеличение
и поза, мога да кажа, че френската култура е част от мен. Неслучайно изписвам
Франкофония с главна буква. В зрялата си възраст отдадох много сили, за да я
популяризирам в България. Само че за мен франкофилията не означава да се приема
безкритично всеки човек, само защото е французин. Аз обичам и сънародниците си,
но това не ми пречи да ги оценявам обективно, както оценявам, без да се
самолаская, и самата себе си. Съвсем нормално е за мен да се отнасям така към
представителите на всяка друга нацията, дори ако много ценя историята и
културата й. Харесвам чувството за достойнство на французите и също като тях
държа на собственото си достойнство. Казано направо, работейки за
Франкофонията, ми се е случвало да влизам в конфликт с някои французи. Интересното
е, че в такива случаи доста български колеги заставаха срещу мен и ме
обвиняваха в липса на дипломатичност. Като представители на по-малка нация, като
че ли на повечето от нас е вродено да изпитват страхопочитание пред големите,
уважавани държави, макар че в тези държави се ражда какъв ли не народ.
Описала съм такива ситуации в романа си. Намирам,
че е добре да се говори за перипетиите при общуването в международен екип. Колебанието
ми, след като погледнах на книгата си отстрани, идваше от въпроса дали на
читателите ще е интересна онази част, в която разказвам за една асоциация на
журналисти франкофони. Също напълно автентична, не плод на художествена измислица.
За мен тази част от романа е важна. Защото след промените, започнали
след ноември 1989 г. гражданските организации се нароиха – някои, за да
усвояват пари по чуждестранни програми, а други – за каквато става дума в
книгата ми – с най-безкористното желание да върши полезни дела без никаква
материална облага. Показателно е, че дори едно сдружение, създадено с порива да
бъде нещо ново и изпълнено със смисъл, може в един момент да прояви всички симптоми
от близкото минало – формалност, инертност, готовност да се козирува на
по-висшестоящите, другарски съд над този, който си позволява по-смела позиция. В крайна сметка отново всичко се свежда до това кой стои начело на една общност. Той задава основния тон в нея. Така
че епизодът за асоциацията на журналистите франкофони остана в романа ми.
А
иначе аз и досега продължавам да работя за Франкофонията и благодарение на нея
се срещам с интересни личности от цял свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар