Женското и мъжкото писане

Вкъщи неведнъж сме си говорили за женското писане и инициатор на такива разговори винаги е мъжът ми. Според него, авторките умеят да улавят детайли от заобикалящия ни свят и душевни състояния, които са напълно неразпознаваеми за мъжете писатели. Това се дължи на женската проницателност и чувствителност. Естествено, на мен ми е приятно да слушам такива оценки за написаното от жени, самата аз споделям същото мнение.

За женското и мъжкото писане се замислих отново след един телефонен разговор с талантлив български писател, когото ценя. Говорехме за най-новата му книга и той ми каза, че много държи на женския образ в нея, защото в съвременната българска литература героините жени са пренебрегвани, почти отсъстват. Очакваше потвърждение от моя страна, но аз му отговорих:

„Не, нямам такова впечатление. Аз много чета женска литература, а в нея е пълно с образи на жени.“

Той мълчеше. Стори ми се, че съм го шокирала със самото понятие „женска литература“ и затова се поправих: „Чета доста авторки, а те описват предимно женски образи.“

В другия край на телефонната линия писателят все така мълчеше озадачен. Явно друго в думите му го беше сепнало. Изглежда искрено вярваше, че в съвременната българска литература няма достатъчно женски персонажи и беше изненадан, че аз не мисля така..

„Вие сигурно имате предвид книгите, написани от мъже. Може би там няма достатъчно женски образи.“ – започнах да се досещам.

„Да“ – потвърди той.

Замислих се колко ли съвременни романи или разкази от жени е прочел. А може би го интересуват предимно авторите мъже?

Този телефонен разговор ми припомни темата за женското и мъжкото писане - те си имат своите особености, макар че основното мерило за стойността на написаното си остава талантът на автора.

Не съм изчела всички книги на света и не претендирам за меродавно мнение, само ще направя някои сравнения, като се позовавам на собствения си опит като читател. Ще бъда откровена и критична.

Със сигурност в книги на жени не съм чела сцени на брутална жестокост. В мъжката проза такива сцени винаги предизвикват у мен вътрешна съпротива и трябва авторът много да ме е грабнал със стила си, за да продължа четенето по-нататък.

Това, което ме е отблъсквало у някои автори мъже, е цинизмът и вулгарността. В женското писане, дори и да ги има понякога, не са в толкова груб вид. Спомням си как в началото на 90-те, когато падна табуто над някои писатели, които не можехме да четем масово по време на социализма, си купих няколко книги на Чарлз Буковски – писател, за когото само бях чувала. Изживях истински стрес от стила му. Успях с триста зора да прочета докрая „Factotum (Момче за всичко)“, но, когато започнах „Жени“, почувствах, че не издържам повече и след първите десетина страници окончателно и завинаги зарязах и книгата, и автора. Не ми понесе. Както стомахът понякога безапелационно отхвърля определена храна.

Впрочем, не ми понесе и малкото френско сборниче с „порнографски текстове“ (Ecrits pornographiques) от Борис Виан, автор с далеч по-изискан стил от Буковски. Нито ми беше интересно да изчета дългата около 30 куплета поема за краставицата (със съответния недвусмислен подтекст), нито оцених остроумието му в пародията на поемата „Свобода“ от Пол Елюар, в която известният финал: Je suis né pour te connaître/ Pour te nommer/ Liberté („Роден съм, за да те позная/ и да те назовавам/ Свобода“) при Борис Виан е заменен с поанта, която се родее с някои рисунки в обществените клозети.

Може някой да каже, че с тези свои оценки приличам на префърцунена госпожа, затова веднага ще добавя, че не харесвам и прекалено розовеещата женска литература. Чиклитите предизвикват у мен аналогична реакция, както прозата на Чарлз Буковски и „порнографските текстове“ на Борис Виан, независимо от разликата в стиловете. 

Друго, което може да ме откаже от книгата на някой писател, са сюжетите, в които почти няма женско присъствие, както и дългите описания на мъжки разговори на маса. Възможно е читателите мъже да им се кефят. Мен рядко са успявали да ме заинтригуват. Понякога, преди да захвърля окончателно подобна книга, съм се питала: „Този автор мислел ли е, че ще го четат и жени?“ Но защо пък авторът да мисли за такива неща? Всеки пише каквото му е на сърцето, поне до момента, в който реши да пише така, че да стане много продаваем и тогава започва да преценява какво би се харесало на повече хора. Е, добре е писателите мъже да знаят, че описанията на разговори, каквито се водят само в мъжка компания, читателките обикновено ги прескачат.

Онова, заради което може да не дочета докрай женска книга, е усещането за самовлюбеност на авторката. Мога безпогрешно да разпозная с коя от своите героини се идентифицира пишещата по благоговението, с което я дарява с безброй качества. Най-често покрай въпросната „обаятелна“ героиня, в която авторката несъмнено вижда себе си, има други невзрачни женски персонажи, на чийто фон тя блести и към които не крие презрението си. Такава самовлюбеност у писателите мъже не съм откривала, или поне – не е била толкова ярко изразена. Не се сещам за герой, който да е описан от автора така, че всички останали персонажи да изглеждат до него като глупаци.

Нахвърлях само някои разлики, които съм откривала в прозата, написана от жени и от мъже. Естествено, има и прилики. Схематични образи съм срещала при автори и от двата пола. Същото се отнася и до неправдоподобните случки. Само че при авторите мъже нелогичните ситуации най-често показват неумение да се измисли нещо, което хем да е оригинално, хем да е реалистично, докато при авторките обикновено това е плод на чисто женски мечти („щом не може да ми се случи в действителност, защо пък да не го опиша и да си изживея мечтата като вече осъществена!“).

Многословието, което първосигнално може да се свърже предимно с женското писане, защото жените минаваме за по-бъбриви, всъщност често се среща и при авторите мъже. Явно, когато човек усети, че умее да си служи с думите, се увлича да демонстрира това свое умение - понякога за собствено удоволствие, което невинаги е споделено и от читателя.

Естествено, имам любими писатели и любими писателки. Признавам, че с голямо удоволствие чета книги, написани от жени, стига да не забележа особеностите, за които споменах по-горе. В крайна сметка, онова, което прави една творба в проза четивна, изглежда може да се изрази с кратката общовалидна формула, която съм чувала от преводача Андрей Манолов: „Да има хубава любовна история и чувство за хумор!“ Или поне един от тези два компонента!

Ако се върна към телефонния разговор с писателя, който неволно ме накара да се замисля за женското и мъжкото писане, той може би беше прав, че в съвременната българска литература няма достатъчно емблематични женски персонажи - като Йовковата Албена, като Рачостояновата Милкана. От друга страна, веднага се сещам за толкова интересни образи на жени, които съм откривала у съвременни български авторки. Не се наемам да ги изброявам тук, може би в друга публикация ще го направя.

Само че, за да се забележат тези интересни женски образи, човек все пак трябва да чете и проза, написана от жени, нали?