понеделник, 10 юли 2017 г.

Спорният паметник пред НДК в спомените ми

Случи се така, че лично присъствах на откриването на паметника „1300 години България“ през 1981 г. По това време бях журналистка в Младежка редакция на БНР, но нямах ангажимент да отразявам събитието - то не се водеше като „младежко“, а като общонационално и колеги от други редакции имаха задачата да подготвят информациите за него. Бях там по своя инициатива, защото живея в този квартал и с градинката, където изникна този паметник, ме свързваха мои много ранни спомени.
Като малка, докато живеехме на ул. „6 септември“ 26, баба ми ме водеше на разходка в тази градинка. После, когато се преместихме на друг адрес, близо до бившата Втора мъжка гимназия (сега 22-о училище), и ме приеха във Френската гимназия, всяка сутрин прекосявах същата градинка на път за училище. Минавах и покрай мемориала на загиналите български войници през Първата световна война. Помня и досега трите огромни стени с изписани от горе до долу имена. След толкова години си мисля, че ако станалото шаблонно определение „внушителен паметник“ има точен и реален еквивалент, то това бяха тези три огромни стени с хиляди имена. Колко опростена форма и колко въздействащ символ – многобройните паднали воини, уж прашинки във вихрушката на историята, се възправяха след смъртта си върху мощните каменни блокове и излъчваха сила и непоклатимост!
Никога построеният по-късно на тяхно място паметник „1300 години България“ не е предизвиквал у мен такова усещане, макар че май ги превъзхождаше по височина. Покрай полемиките около този паметник някой уточняваше, че плочите с войнишките имена не са били бутнати заради него, а са се намирали малко по-навътре в градинката, но това не е толкова важно. Заради изграждащия се в края на 70-те години на миналия век НДК трябваше да бъде освободен терен и доста околни постройки бяха съборени.
И се връщам на откриването на паметника в един слънчев ден на 1981 г. Имаше доста хора, повечето - официални лица, не обърнах внимание кои са. Случи се така, че се намирах в по-предните редици на множеството и докато вървяха тържествените речи, чух как някой изкоментира на висок глас колко е грозен този паметник. Хората около него се засмяха. Това ме изуми, защото човекът, който определи творбата пред очите ни като грозна, никак не се притесняваше да го заяви открито и думите му срещнаха явно одобрение. Разсъждавайки и днес върху тази случка, си мисля, че за да прояви такава откровеност, той трябва да е бил някой от официалните лица на събитието, защото по онова време „простосмъртните“ не биха рискували да изрекат критиките си публично и да си навлекат ненужни неприятности – тогава бяхме свикнали да споделяме подобни мисли в тесен кръг или с „езоповски език“.
Честно казано, на мен паметникът „1300 години България“ по време на откриването му не ми се видя грозен, но естетиката му ме остави равнодушна. Още с появата му обаче бяха измислени карикатурни определения за него: „Отварачка за консерви“ и още едно – с подигравателно еротичен подтекст. Тоест, този паметник, който и досега предизвиква полемики, си беше спорен от деня на откриването му.     
Още през първите години от своето съществуване той се оказа и опасен в буквалния смисъл на думата – освен че започнаха да падат плочи от него, необяснимото за мен творческо решение да има огромна дупка в подножието му криеше опасност някой по невнимание да се приближи твърде много до ръба й и да падне от голяма височина. Когато разхождах бебето си в количка из градинката пред НДК през 1985 г., дори се чу, че едно детенце пропълзяло по плочите към ръба на дупката и политнало надолу.  После, когато синът ми проходи, се стараех да го държа далече от това място.   
Паметникът започна да ми се вижда грозен през следващите години, когато все повече се разпадаше. Вярно е, че никой не се погрижи да поправи разрушенията, да му възвърне първоначалния вид, но може би това беше израз на вътрешната съпротива у мнозинството срещу този паметник. Да, пътят ми редовно минаваше покрай него и виждах какво му се случва, но го констатираха само очите ми, а сърцето ми никога не трепна от съчувствие. Приличаше ми на човек, който остарява некрасиво, но намирах остаряването за неизбежно. Ако някого години наред го е боляло за този паметник, да се е борил за поддържането му! Лично на мен и през ум не ми е минало да защитавам творба, която винаги ме е оставяла безразлична.
Разбира се, изпитвам уважение към скулптора проф. Валентин Старчев, но точно това негово произведение не ме е въодушевявало никога, а явно не въодушевява и много други хора, макар че си има и фенове. Тези фенове станаха особено активни, откакто започна демонтажът на паметника. Дори миналата нощ някои от тях са подпалили крана, който извършваше демонтажа. Слава Богу, нямаше пострадали!
Чуха се мнения, че онова, което е останало от паметника, би трябвало да бъде запазено като свидетелство за социалистическото ни минало и дори да го показваме на чуждестранните гости, когато България поеме Председателството на Съвета на ЕС. Мисля, че това би струвало много по-скъпо от самия демонтаж на останките. Защо ли? Защото ще трябва да се издаде в голям тираж една обемна брошура, в която да обясняваме на чужденците типичната за онези времена история на стърчащите в небето железарии: как в цялата страна се предприема грандиозно строителство по повод 1300-годишнината на българската държава през 1981 г., как за издигането на този конкретен паметник се прави вътрешен конкурс, в който са поканени да участват само трима скулптори: арх. Валентин Старчев, Величко Минеков и Борис Гондов. Как обществеността така и не е видяла предложенията на другите двама творци и е трябвало да приеме като даденост варианта на победителя в конкурса проф. Старчев. Как за своя проект той получава сума, с която по онова време могат да се купят няколко апартамента. Как в паметника проф. Старчев е използвал скулптурни фигури, които вече е направил за други обекти: статуята „Работник леяр“, която стоеше най-отгоре на паметника „1300 г. България“, е създадена още през 1976 г. за културен дом на металурга и в момента се намира в двора на министерството на външните работи, а скулптурната композиция на майката, държаща убития си син, е изработена през 1978 г. за Партизанския мемориал в Плевен. По този начин, както се казва, с подръчни средства, скулпторът сглобява своята творба-победител в конкурса. После в информационната брошура трябва да се обясни на чужденците как, за да бъде открит навреме паметникът, е била претупана набързо работата по сглобяването му и това се е отразило на техническото му изпълнение - скоро от него са започнали да падат отделни части и още оттогава е началото на разпада, на който са свидетели днес.
Лично аз си мисля, че е по-добре да си спестим пред чужденците дългите обяснения защо тази полуразрушена конструкция е на толкова видно място в София и най-нормалното е тя просто да се махне оттам.  
По принцип съм против разрушаването на паметници, но все пак зависи как изглеждат. Паметниците се слагат на обществени места и е важно да предизвикват одобрението на повече хора. Ако се правят само за тънки познавачи на изкуството, по-добре е те да им се възхищават в обособени за експерти пространства.  
А ако искаме да покажем по време на Председателството нещо, сътворено по повод 1300-годишнината на България, самият НДК е добър пример – вътрешното му оформление говори ясно за онзи период.  


  


Няма коментари:

Публикуване на коментар