сряда, 26 юли 2017 г.

За отговорността и етиката на журналиста

Днес мисля не само за будещите отвращение прояви на непредизвикана с нещо агресия, а и за журналистическата професия. Цяла сутрин по различни телевизионни канали беше коментирано вчерашното възмутително нападение над колегата от БНТ Иво Никодимов. Самият той неведнъж се включи на живо по телефона в разговорите в студиото – поне аз го чух по две телевизии. Помислих си каква е отговорността на журналиста, който винаги трябва да бъде готов да даде информация от първа ръка, дори, когато самият той е потърпевш. Всеки друг би могъл да помоли да не бъде безпокоен в такъв момент – освен преживения стрес от нападението, днес му предстои лицева операция, която също е немалък стрес – и физически, и психически. И все пак Иво се включваше в ефир, разказваше със спокоен тон за станалото. Истински професионалист! Дано се върне час по-скоро като водещ!
Имах обаче и друг повод да се замисля за журналистическата професия. В един от коментарите по БНТ 1 във връзка с този случай една колежка, която много ценя, изтъкна колко добро впечатление й е направило това, че снощи в репортажите за нападението над Иво израненото му от побоя лице не е било показвано, звучал е само гласът му. Само че... по една от телевизиите (дали пък не беше БНТ 1?) предишния ден аз бях видяла снимка с изранените лица на двете бити нотариуски. Слава богу, по-късно по друга телевизия, същата новина беше показана като лицата на двете потърпевши бяха замъглени – явно, някой е реагирал срещу такова злепоставяне, при това става дума за жени. А малко ли обезобразени от побой лица на редови граждани сме гледали в телевизионни репортажи за инциденти от всякакъв характер? Кой от колегите, които ги снимаха отблизо, се е замислял, че никое човешко същество не заслужава да бъде показвано във вид, будещ съжаление и дори инстинктивна погнуса? Днес някой в телевизионното  студио поясни, че може би такива жестоки картини предизвикват отвращение от самото насилие, но кой би пожелал тази поука да бъде за сметка на неговото лично унижение?
Така си направих два извода за журналистиката: 1. Дори, когато е жертва на агресия, истинският журналист винаги остава на своя пост – той преодолява болката и е готов да дава информация за станалото. 2. В подобна драматична ситуация на журналиста му е спестена поне въпиещата недискретност той да бъде показван с видимите следи от агресия по тялото му. Колегите журналисти щадят човешкото му достойнство. Би било добре всяка жертва на подобен инцидент да се радва на тази привилегия в телевизионните репортажи. А и защо трябва да се показват такива гледки в телевизионни предавания? Май много често коментираме това, а ето, че преди два дни видях по телевизията обезобразението от побой лица на двете нотариуски. Ценете човешкото достойнство на всеки, а не избирателно, колеги!  



Няма коментари:

Публикуване на коментар