неделя, 15 октомври 2017 г.

Автентичен ли е фолклорът, който възстановяваме?

На пръв поглед фолклорният концерт си беше съвсем наред. Изпълнителите бяха в народни носии, песните звучаха автентично. Що се отнася до народните танци, има известна условност. Никога не съм сигурна дали точно по този начин се е танцувало хорото на мегдана – с подреждане в редички, отделно мъже и жени, с разминавания, преплитания, смесвания на редичките т.н. Все си мисля, че нашенци просто са се хващали един до друг на хорото и това е било голяма емоция, защото е важно кой за кого ще се хване, и никакви сложни танцови прегрупирания не са правили на мегдана, само с мерак са си играли сложните и невероятно красиви стъпки на българските хора. Но нямам нищо против инвенциите на днешните хореографи, които успяват да превърнат някогашното българско хоро в съвременен спектакъл, силно въздействащ у нас и в чужбина.
Сепнах се за първи път по време на фолклорния концерт, за който разказвам, когато чух да се пее за „Егейското море“. Доколкото знам, в народните ни песни то се нарича Бяло море. После май чух да се пее и за „Северно море“, което никак не вярвам да е попадало в старите песни на българина, но да речем, че не съм чула добре. „Егейското море“ обаче се повтаряше неколкократно в текста.
Загледах се в костюмите на младите танцьорки и забелязах, че в коланите на престилките им са затъкнати дървени лъжици. Малко по-късно момите ги извадиха от коланите си и затракаха с тях като с кастанети. Моя позната, която е изучавала български фолклор, поясни, че с лъжици се играе във Варненско. Само че ние в момента се намирахме в Пиринско. Междувременно познатата ми мина и на темата за народните носии и уточни, че и те не приличали съвсем на онези, които са се носели някога по тези места, но пък и не били като конфекциите, които се шиели напоследък за народните състави.  


Тогава се замислих дали е достатъчно един фолклорен ансамбъл да играе просто някакви български ритми в някакви български носии и да пее песни със съвременни вметки в текстовете им. Не е ли по-нормално и полезно да се издирят характерните песни, танци и носии за конкретния район на България? Иначе всичко започваше да ми прилича на хумористичната сценка, която гледах преди години: мъж решава кръстословица и пита жена си: „Знаеш ли как е турски танц с пет букви, започва с „к“?“ „Кюмюр!“ – веднага отговаря жена му. „Ама кюмюрът не е танц!“ „Да, ама нали е турска дума!“ – обяснява жената. На нещо такова бях свидетел по време на описвания концерт: има някакво съвпадение, българско е, ама не е точното нещо.

На същата мисъл ме наведе и разглеждането на къщите, на чийто фон се провеждаше концертът. Бяха построени с пари по програма на Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. Отвън изглеждаха колоритно, разбрахме, че са правени по стара технология с камък, дърво и глина и доста напомняха някогашните български къщи, но самата вътрешна архитектура се отличаваше от онова, което бях виждала досега. Озадачиха ме тесните и изключително стръмни стълби. Стъпалата на една от тях бяха направени много оригинално: с отделно стъпало за всеки един от краката, сиреч – стъпаловидни стъпала, за да е по-лесно на човек да се качва и спуска по почти вертикалната стълба. Много оригинално дизайнерско решение, но не и автентично българско от стари времена.
Другото, с което ме шокира една от къщичките в този комплекс, строен с европейски пари, беше как таванът се опваше толкова ниско над леглото, че, лежейки, човек би се чувствал като на най-горната койка в подводница или в спално купе. Не дай си Боже някой да страда от клаустрофобия, или просто да не му се иска да спи буквално под дървен похлупак, защото това навява и други, стряскащи асоциации. Във всеки случай, в нито една запазена стара българска къща не съм виждала леглата да се поставят току под таванските греди.
И се питам, като претендираме, че възстановяваме нашенските традиции, търсим ли автентичността или ни е достатъчно да наподобяваме българското, както си го представяме ние.
На същите мисли наскоро ме наведе книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари Де Мео, която от месеци е изключително популярна. В нея се говори основно за българския корен, за истински българското, дошло от вековните традиции, но става дума и за Оренда – нематериална сила, в която вярвали прабългарите, а аз едва напоследък чувам и чета тук-там тази дума, няма я и в книгите на българските фолклористи. В същите книги само епизодично се говори за наричания, а те заемат основно място в „Стопанката на Господ“. За произведението на Розмари Де Мео, което тя е нарекла „сказание и требник на българската народна вяра“ ще пиша отделно, сега само ще спомена един обичай, за който прочетох там: как българките връзвали звънец на метлите си, за да прогонва звънът им лошото. За такъв обичай нито съм чула от баба си, нито съм го видяла другаде освен в книгата на Розмари Де Мео, но пък в интернет се натъкнах на възторжен отзив от една читателка, която публикуваше снимка на метлата си със завързано звънче, та да е, „както са правили бабите ни едно време“. Току-виж, станало масова мода да звъним с метлите си! А дали наистина така са правили бабите ни или става дума за авторизирана вариация на тема „някогашни традиции“ е трудно да се каже, защото никъде в „Стопанката на Господ“ не се посочва конкретното място, където е записан разказът за съответния обичай.  
Другояче е в книгите на големия ни фолклорист и основател на Етнографския музей в София Димитър Маринов. Наскоро успях да намеря томчето му с „Религиозни народни обичаи“ и се възхитих как този човек, в зората на българската наука след Освобождението е работил като истински учен: при пътуванията си по селата в издирване на запазени стари обичаи е описвал точно в кое селище коя баба какво му е разказала, правил е снимки с подробни пояснения. Например, споменавайки поредните номера на две от снимките на хлябове,  уточнява: „Първият хляб ми меси в с. Козар Белене баба Мича Илийчева, а втория – баба Дона Узун-Николова, с. Шипка.“
Като ще се връщаме към старите ни фолклорни традиции, нека да е, както го е правил етнографът Димитър Маринов и други като него, а не да вземем някакви български мотиви за колорит и да си доизмислим нещо, което да изглежда автентично, ама не е съвсем.  



  

Няма коментари:

Публикуване на коментар