вторник, 26 декември 2017 г.

Монашето от Каркасон


Много искам да разкажа за монашето от Каркасон. Наглед историята не е нищо особено, а е от онези, които наричаме поучителни.
Видях монашето миналата пролет, когато за първи път бяхме в Каркасон. Като всеки страстен почитател на Средновековието, обхождах с мъжа ми стария град с усещането за сбъдната мечта, когато погледът ми попадна на малка фигурка с приведена глава. Толкова се открояваше сред останалите сувенири, имитиращи средновековни скулптури, че спрях и се загледах към витрината. Малката фигурка привлече не само очите ми, а като че ли притегли към себе си душата ми, незнайно с какво. Дали защото лицето й не се виждаше, но беше ясно, че преживява нещо, а аз не знаех какво е и тази загадка ме заинтригува?


Мина ми през ума, че трябва да си купя този сувенир, но веднага прецених, че е направен от камък и сигурно тежи, а ние не обичаме да пълним куфарите си с тежки предмети, когато пътуваме от град на град.
На следващия ден отпътувахме от Каркасон, но фигурката на малкото монаше неочаквано за мен пусна коренче в паметта ми и изникваше там от време на време. Зарекох се, че ако отново отидем в Каркасон, непременно ще си го взема, защото мястото му е в нашия дом.
Случи се така, че през това лято с мъжа ми отново минахме през този град и, както става във филмите, в които героите имат шанса да преживеят една и съща случка, за да могат най-после да постъпят по правилния начин, пак минахме покрай същата витрина и сред останалите имитации на средновековни скулптури видяхме монашето с приведена глава.


Този път без никакво колебание влязохме в магазина и поискахме да купим загадъчната фигурка.    
-         Нямаме повече екземпляри от нея – каза ни младата продавачка.
-         Как нямате, като е на витрината? – възмутих се аз.
-         Само там я има, останалите бройки са изкупени – обясни продавачката.
-         Тогава ви моля да извадите тази от витрината!
-         Не мога. Както виждате, достъпът е невъзможен, много стока е натрупана там.
Жената беше права. Цяла стена от рафтове с каменни сувенири препречваше пътя към витрината.
Така ли щеше да приключи историята със загадъчното монаше? С поуката, че когато нещо притегли силно душата ти, не бива да го подминаваш, защото после ще е невъзможно да поправиш грешката си? Не ми се искаше краят да е такъв.
Продължихме разходката си из стария град и аз се вглеждах нетърпеливо във всяка витрина с надеждата да открия подобна фигурка, за съжаление – без успех. Докато изведнъж забелязах монашето в един магазин съвсем близо до реконструирания средновековен замък. То беше! Същото, с приведена глава и невидимо лице! Побързахме да влезем и да го купим.
-         Вече нямаме бройки от него – заяви продавачът.
Повтори се диалогът от предишния магазин: останала е само фигурката на витрината, но достъпът до нея е прекалено труден и не си струва усилието.
-                     Имаме голям избор от подобни сувенири, изберете си нещо друго – посъветва ме продавачът.
-                     Но аз искам точно него, другите не са ми интересни.
-                     Добре, мадам – смили се над мен продавачът. – Ще се обадя в склада и ще попитам дали е останала някоя бройка.
-                     Като виждате, че толкова се продава, поръчвайте да изработват повече бройки от него! – взех да давам съвети и аз.
-                     Да, мадам, истина е, че много го харесват – каза човекът и набра номера на склада.
Затаих дъх.
-                     Останала е една бройка, мадам! До половин час ще ни я донесат. Имате късмет!
Може поводът да изглежда дребен, но изживях такава радост, каквато носи всяко сбъднато желание, независимо какво е.
Не искахме да се отдалечаваме много от магазина и влязохме в най-близкия ресторант. Той се оказа “L’Ostal des troubadours”, един от най-старите в средновековен Каркасон, с изглед към крепостта. 


“Ostal” e дума на оксикатнски и означава “къща, хан“, така че обядвахме в „Хана на трубадурите“.
Там опитахме и прословутото местно ястие „касуле“ – зрял боб с наденица по специална старинна рецепта.


Ако не очаквахме да си получим от съседния магазин фигурката на монашето, едва ли щяхме да се отбием точно в “L’Ostal des troubadours”, защото в стария град има голям избор от заведения, но малко от тях са с толкова хубав изглед.


Щастливият край на историята е, че след като се наобядвахме и се отбихме отново в магазина за сувенири, поръчката от склада вече беше пристигнала.
Така монашето от Каркасон замина с нас за България. От това лято обитава едно ъгълче в домашната ни библиотека и сякаш винаги е било там. Все така е загадъчно и самовглъбено, но мога да го наблюдавам и дори да го докосвам, за да се убедя, че е истинско, а не само често спохождащ ме спомен, какъвто беше, след като го видях за първи път.

Обичам тази история, защото тя е доказателство, че животът понякога може да ни даде втори шанс да направим онова, което сърцето ни подсказва. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар