Преводът на поезия като танц

Преводът на поезия е доста по-тънка работа отколкото на проза, особено когато става дума за класически стих с ритъм и рими. Неведнъж съм си мислила, че превеждането на едно стихотворение е като танц, в който оригиналът на чуждия език е водещата фигура, а преводачът трябва да следва всяко движение и настроение на партньора си. В зависимост от това как го следва, се получават различни танци.

Ако преводът е съвсем близко до оригинала е като валс, в който двамата танцьори през цялото време са плътно един до друг.

Често обаче се получават раздалечавания и преводът заприличва на аржентинско танго – при него на моменти танцьорите са разделени, но емоцията на танца ги събира отново. При превода на поезия раздалечаването става, когато е практически невъзможно метафора от оригинала да бъде буквално транспонирана на български и се търси вариант, който да изразява най-точно смисъла й. Невинаги е възможно да се спази и броят на сричките във всеки стих, особено ако се превежда от синтетичен език с падежи като руския на аналитичен език с предлози като българския.

Някои преводи пък са по-скоро поетични вариации по оригинала – нещо от него може да се различи, но като цяло е авторизирана интерпретация на преводача. Такъв превод ми прилича на самба: има някакъв общ ритъм и танцьорите изпълняват едни и същи движения, но всеки е някак сам за себе  си.

Много харесвам самбата, но в нейната танцова, а не в преводаческата й версия. А от другите „танци“ на поетичните преводи за най-съвършен намирам валса, но и майсторски изпълненото аржентинското танго буди възхищението ми.

Неприятно е, когато преводачът нескопосано уйдурдисва рими,  както неумел танцьор настъпва по краката партньора си, или добавя ненужни думички за пълнеж, за да догони ритъма на оригинала.

Много тънка работа е преводът на поезия. И много ясно си личи кой е добър поетичен партньор на автора. Естествено, и на отличните танцьори не всеки танц им се получава перфектно. Така е и с отличните преводачи.