"Хеда Габлер" на Хенрик Ибсен в новаторската постановка на Тимофей Кулябин

                                 Преди началото на премиерата на 31 май 2025 г.

Чудно нещо! От месеци се говореше и пишеше за авангардната постановка на „Хеда Габлер“ от Хенрек Ибсен на режисьора Тимофей Кулябин – за замисъла, за сложната техническа реализация, а вече минаха две представления и не намирам в медиите никакъв обстоен анализ за творческия резултат от новаторските усилия! У мен обаче той предизвика много размисли и ще ги споделя от позицията на зрител. На 31 май, с Владимир Дворецки бяхме на премиерата й в Народния театър „Иван Вазов“. Впечатляващ спектакъл! Действието се развива не само на сцената, а и на различни локации около театъра - чрез стрийминг на два екрана наблюдаваме актьорите по улиците, в кафене, в галерия, хотел и т.н. Така камерната обстановка в творбата на Ибсен се разширява и обхваща града. Зрителят може да види онова, което персонажите преразказват, и дори събития, за които не става дума в пиесата, но те доразвиват сюжета – като представянето на книгата, възстановена от Теа и Ян Тесман след самоубийството на автора й, Давид Левборг. Включването на киноелементи в постановката дават възможност да се проследят отблизо лицата на персонажите и емоционалното им състояние. Резултатът е силно въздействащ.

Сигурно отзивът ми щеше да бъде още по-възторжен, ако веднага след премиерата не бях решила да си припомня самата пиеса на Ибсен (в превод от норвежки на Гергана Мей). Добре, че не го направих, преди да гледам спектакъла, иначе постоянно щях да правя сравнения и да откривам разминавания, а така го възприех като самостоятелен творчески новаторски продукт, който до голяма степен ми хареса. Да, стана ми забавно, че действието е пренесено в съвремието ни и Хеда Габлер е родена през 1990 г., че е преуспяващ в България художник акционист с престижни изяви в чужбина. Забавно беше и че някои имена са побългарени:  г-жа Теа Елвстед е станала Теа Ралева, почитателката на Хеда, която я преследва по улицата за автограф (няма я в оригиналната пиеса), също е с българско име. Имената на останалите действащи лица са почти като в оригинала. Не ми стана ясно само защо Юрген Тесман е станал Ян Тесман, а Айлерт Льовборг – Давид Левбoрг. Каква е била целта на тази промяна?

Това обаче са дребни детайли. Внесени са други далеч по-съществени промени. На първо място в образа на Хеда Тесман, по баща Габлер. Имах големи очаквания от Радина Кърджилова в нейната роля. Хеда е сложен, богат на нюанси образ. Силен, непокорен характер, тя е пряма, понякога умишлено нетактична. Вечно отегчена от света, който я заобикаля, обича да доминира над другите, да въздейства върху съдбите им. У нея обаче го има и външното лустро на светска дама, до което прибягва, когато усети, че е прекалила със словесната си грубост. Тогава може да демонстрира любезност и съпричастност и очевидно го прави умело, защото околните подминават ехидността и злобните й реплики, подвластни на чара й. Във версията на режисьора Тимофей Кулябин нейният образ е станал едноизмерен. Наблегнато е единствено на отегчението й от всичко, на хапливия й език и изключителната студенина. В този вариант главната героиня по никакъв начин не можеше да събуди и капка симпатия у мен, като зрител. Има и друга режисьорска промяна в нейния образ – акцентирано е много силно върху обсебеността й от смъртта, нещо, което е по-деликатно загатнато в пиесата. В оригинала самоубийството й е шокиращо. То е предизвикано от внезапното стечение на много обстоятелства: смъртта на Льовборг, към когото тя очевидно е изпитвала по-силно чувство, отколкото е показвала, перспективата да бъде разпитвана от полицията и да зависи от добрата воля на съдията Брак дали ще издаде нейното непряко съучастие в станалия фатален инцидент. Добавя се и усещането, че остава на заден план за мъжа си, който е амбициран да възстанови заедно с Теа унищожения ръкопис на Льовборг. Притисната от обстоятелствата, тя не се поколебава да избере смъртта. Точно това прави от Хеда Габлер еталон за силна и свободолюбива жена. В трактовката на Кулябин каквото и да беше или не се беше случило, Хеда щеше да се самоубие, защото си го е решила една година по-рано и целенасочено върви към самоунищожението си. А това олекотява образа й до психопат, овладян от суицидни мисли.

Друг ощетен, а на моменти и незаслужено опошлен образ в тази постановка е на Айлерт/Давид Льовборг. При Ибсен той е искрено благодарен на Теа за помощта й при написването на новата му книга, която нарича без колебание тяхно общо дело, и ако иска да се разделят завинаги, то е от чувството за вина и срам, че е изгубил ръкописа на тази книга. Чувства се недостоен да бъде до жената, която му е била опора. В постановката на Кулябин Айлерт/Давид се отнася изключително грубо към Теа, когато й заявява, че няма вече да са заедно, подтекстът е, че никога не я е ценял и че вече не му е нужна. Дори я замерва с обувката си, за да я прогони, а когато Теа проплаква, че тази книга е като погубено дете, той започва да се гърчи, легнал по корем на сцената, хленчейки подигравателно „Мамо, мамо!“. Жестока гавра с влюбената жена. И нищо общо с автентичния герой на Ибсен, който може и да е подвластен на алкохола, но е почтен и чувствителен човек. Не мога да имам упреци към играта на актьора Иван Юруков, изпълнител на тази роля, защото трактовката е на режисьора. Затова пък Дарин Ангелов е далеч по-чаровен от Ибсеновия Юрген/Ян Тесман, описан като „среден на ръст, с младежки вид, леко пълен, с открито кръгло лице и доволно изражение“. Външността на нашия актьор е много по-привлекателна. Освен това при Ибсен младият Тесман е простодушен, леко наивен, което не може да се каже за Ян на Дарин Ангелов. Той придава на образа повече дълбочина и духовни нюанси. Има един момент в пиесата, когато Юрген/Ян изпада в детинска еуфория, щом чува от Хеда, че е унищожила ръкописа на Льовборг, защото не е искала той да засенчи съпруга й. За Юрген това е доказателство за нейната любов. В постановката на Кулябин героят поглежда в упор жена си и изстрелва въпроса каква е тая любов, която той досега не е усетил (няма го в пиесата). В този случай режисьорската редакция на образа ми допада.

Блестящ е и Деян Донков като Брак (в оригинала той е съдия, а при Кулягин - заместник-министър на правосъдието). По независимост на духа и манипулативност той прилича на Хеда и общуването помежду им е по-скоро противоборство между две силни личности, замаскирано като елегантен флирт. В това противоборство Брак е сигурен, че ще бъде победител, но Хеда му се изплъзва, като напуска без колебание живота. Негова е и последната реплика в пиесата на Ибсен: „Но, всемогъщи Боже... хората не правят така!“. За съжаление, не чух тази реплика в спектакъла на Кулябин, но може и да съм я пропуснала, защото вниманието ми се раздвояваше между ставащото на сцената и на екраните.

Юлия Тесман на Бойка Велкова напълно се покрива с представите ми за Ибсеновата героиня – жена скромна, но с вътрешно достойнство, всеотдайна към племенника си и приемаща екстравагантното държание на жена му единствено от огромна обич към него.

Ще се спра специално на Теа. В постановката на Кулябин тя почти през цялото време е в сянката на Хеда, над която блести ореолът на фатална жена. В гениалния текст на Ибсен обаче истинската покорителка на сърцата е скромната, подценяваща себе си Теа. „Аз съм евтина“ – чистосърдечно споделя тя пред Хеда. И все пак точно Теа е била любима на младия Тесман, преди да се ожени за дъщерята на генерал Габлер. Очевидно той е горд, че е спечелил състезанието с многобройните си съперници за ръката на толкова престижна дама, но накрая без никакво колебание я поверява на ухажващия я Брак, за да се отдаде изцяло на работата с Теа по възстановяване на унищожената книга на Льовборг. Самият той я нарича възторжено своя вдъхновителка пред Хеда, която добре осъзнава, че подценяваната от нея жена е имала важна роля в живота на единствения мъж, съм когото самата тя не е безразлична. Крехката Теа, нямаща никакви амбиции да въздейства върху живота на другите, постига без никакво усилие онова, към което властната Хеда се стреми с цялото си същество. Оставам със следното впечатление: Кулябин е влюбен в образа на Хеда и поставя на моменти Теа в унизително положение, докато Ибсен се е възхищавал от силата на Хеда, но тайно е бил влюбен в Теа, в която убедително се превъплъщава Ана Пападопулу. В крайна сметка тя печели нетърсеното от нея двуборство с генералската дъщеря.

Напълно омаловажен в постановката е образът на прислужницата Берта (Албена Ставрева), на която май гласът изобщо не се чу, а в пиесата на Ибсен има немалко реплики. Вярно е, че те са предимно обявяване на идващите гости, но тя е персонаж със своя история. В началото на първо действие става ясно, че от години работи за семейство Тесман и сега ще бъде в услуга на Юрген и жена му. Тревожи се дали ще й угоди, което показва косвено какво е въздействието на Хеда върху околните. Очевидно тази героиня се е сторила абсолютно незначителна за режисьора и той е предпочел да сведе участието й до безмълвна фигурантка. За сметка на това на двата екрана се прожектират кадри с герои, които само се споменават в оригинала: болната леля Рина, съпругът на Теа, който (по Кулябин) е тръгнал след нея и я открива в хотелската й стая. Логиката на Ибсеновия герой не предполага такова пътуване. Съпругата му го описва като човек, който обича най-вече себе си и може би малко двамата си синове. Тя реално го е напуснала, защото не усеща никаква духовна близост помежду им. Но в живота хората поднасят и изненади, та защо пък достолепният околийски управител Елстед да не хукне след жената, която поддържа домакинството в дома му?

Не ми хареса обаче творческата измислица на режисьора (показана на екрана), че след смъртта на Льовборг Юрген/Ян Тесман и Теа са възстановили книгата му по запазените записки и я представят пред публика като своя творба. На задната корица се виждат само техните две снимки и имена и никакво споменаване на починалия истински автор или поне вдъхновител на произведението. Това отново излиза извън логиката на персонажите. Вярно е, отначало Юрген/Ян Тесман откровено признава пред Хеда, че е изпитал завист към колегата си заради оригиналната му идея – напълно човешка реакция, но бързо се опомня и се самоупреква заради пробягналото у него некрасиво чувство. И той, и Теа са почтени хора и едва ли биха си присвоили чуждо творчество.

Независимо от несъотвествията, които откривам в тази постановка, горещо препоръчвам на почитателите на театъра да я видят. Тя е смела, авангардна, съчетава класиката с модерното. Невинаги съвременният прочит на класиците ще удовлетвори всеки.

                           Аплодисменти за актьорите в края на премиерата на 31 май 2025 г.
Снимките в публикацията са на Владимир Дворецки. Не са технически перфектни, защото са правени със смартфон, а не с професионален фотоапарат

Първият роман на Красимир Димовски със заслужено голямо отличие

 

От купчината книги, които са ми харесали и искам да пиша за тях, избирам „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ от Красимир Димовски (изд. „Хермес“, 2024). Спирам се на нея, защото спечели Националната литературна награда за роман на годината „13 века България“ 2025, и бих искала да споделя защо смятам това отличие за напълно заслужено. Без колебание мога да кажа, че това е една от най-оригинално написаните книги, които съм чела!

Красимир Димовски ме заплени още със сборника си разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ (изд. „Хермес“, 2021). Тогава си казах, че са рядкост авторите като него, които така съвършено се превъплъщават в детски персонажи, т.е. говорят от името на деца. Мнозина в литературата са се пробвали да го докарат на детски гласец, но изпод думите и разсъжденията им обикновено прозира някоя пораснала момендрага или мустакат чичко. Приличат на актьори, които са се облекли в късички дрешки, за да се правят на деца, но си личи, че не са им по мярка. При Димовски няма и следа от това. В разказите му от този сборник чуваш истински деца, с цялата им очарователна наивност и неосъзната мъдрост.

Оказва се, че писателят може да говори с различни гласове и никога да не звучи фалшиво. В „Тезеят в своя лабиринт“ повествованието се води от главния герой, когото наричат Тезея, защото с един челен удар е убил мулето си. Тезеят е надарен с физическа сила, в училище дори буквите не е могъл да научи и вероятно за околните изглежда като примитив, но е природно интелигентен и с чувствителна душа. Разказът му е уникално съчетание от необразованост и поезия и ефектът е невероятен. Всяко изречение ми въздействаше като стих, който обаче нерядко ме и разсмиваше, заради невероятните словесни комбинации. Още в началото стилът му ме грабна: „Тишините взеха да се сгъстяват, вдъхнах ги няколко пъти и се напълних. Тия тишини ми преобърнаха животът“. (Стана ми симпатичен Тезеят и защото понякога използва пълен член там, където не му е мястото. Баба ми по майчина линия е родена в Троян и тамошните ми роднини говорят така: „Вървя си по пътят“, „Аз съм на телефонът“.) И още един откъс от предпоследната част на романа: „Времето минаваше. Но тоя път върху мене, та ме омачка.“ Четеш уж нещо съвсем обикновено, а изведнъж те пресреща неочаквана метафора. На такива изненади се натъквах през цялото време. Понякога се улавях, че следя не само сюжета, а и в какви непредвидими словесни съчетания ще облече мислите си Тезеят. Признавам, мислех си, че в даден момент повествованието ще поеме друг персонаж, защото никак не ми се вижда лесно авторът да издържи в този причудлив, хем простодушен, хем върховно поетичен стил. Но не! Тезеят си остана единственият разказвач до края на романа.   

Отделих толкова внимание на стила, защото той е първото, което ме очарова в този роман. Стилът е дрехата на едно литературно произведение, а нали „по дрехите посрещат“... А по ума изпращат! И веднага ще добавя, че „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ е една много умно измислена история. Авторът е осъвременил и побългарил мита за Тезей, който убива чудовището с глава на бик и тяло на човек -Минотавъра. В извършването на подвига героят е подпомогнат от влюбената в него принцеса Ариадна, която му разкрива как, развивайки кълбо прежда, ще може да достигне до Минотавъра през лабиринта, където той се подвизавал, и следвайки нишката, да се върне обратно. В романа тези персонажи са творчески пресътворени от автора и сюжетът следва по-различна линия от познатия мит. Тезеят на Димовски, както вече споменах, е първичен, но симпатичен, Минотавърът се появява в образа на бандита Бичето - трафикант на проститутки за Гърция, а прекрасната Ариадна е цигуларка, която със свиренето си кара хората да се чувстват по-добри. Всъщност, нейната музика е „нишката на Ариадна“, преминаваща през цялата книга. Самата героиня има и други имена – Ариана (за повечето хора е по-лесно да я назовават като познатата марка бира), Смилен – по името на нейната осиновителка, учителката Смиленина – най-авторитетният човек за Тезея. Както и да я наричат обаче, където и да отиде, ефектът от музиката й е един и същ – кара човека да се извиси духом, а понякога дори тялото му да се издигне над земята.

От мита за Тезей знаем, че Ариадна е била влюбена в него. В романа на Димовски тя изглежда влюбена в Бичето, т.е. в Минотавъра. Може би защото иска да просветли мрачната му душа. Но как да направиш добър някого, който мисли, че добротата е слабост и иска да удържи злобата в себе си? А може би добро и зло винаги съжителстват заедно и правят едно Дозло?  - размишлява Тезеят.

Неговият лабиринт започва от родното му село между планините Могила и Могилчица, преминава през близкия град и достига чак до Германия все в търсене на Ариана и нейната музика. Оказва се, че навсякъде, където е минала, тя е оставила светли, но и драматични спомени, усещане за неуловимост и загадка. Рядко съм срещала толкова талантливо създаден образ като нейния – сякаш изваян от светлина и акварелни багри, ефирен и същевременно напълно земен.

След вече споменатия по-горе сборник с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ (2021) и трите новели в „Ловецът на русалки“ (2022) „Тезеят в своя лабиринт“ (2024) е първият роман на Красимир Димовски. Възхитително е как в този свой дебют в жанра успява с такава вещина да води и преплита сюжетните линии, да създава съспенс. През цялото време се питах ще успее ли Тезеят да настигне своята любима. А дали тя все пак не е влюбена в него, макар че в даден момент го предава и той едва не губи живота си? В пета част, озаглавена „Спасителката и смъртта“,  като че ли открих доказателство за нейната любов. Но какъв е този Дневник на една П, който откриваме още в подзаглавието? Тезеят го намира случайно и постоянно го носи със себе си, но тъй като е неграмотен, не може да разбере какво пише в него. Само че и за грамотните той се оказва голяма загадка. Всеки се опитва да отгатне какво значи П. и всяко от тълкуванията изглежда логично.

Димовски е пресътворил майсторски не само мита за преминаването на Тезей през лабиринта, а и пътуването на Малкия принц сред различни планети, всяка от които има своите необикновени обитатели. Краткото описание на живота им е сам по себе си миниатюрна притча. Тези планети изникват някак изневиделица на моменти в първата част на романа и са обозначени с цветове: Сива, Светлокафява, Зелена, Черна, Жълта, Червена, Кафява, Лешникова, Пъстра, Тъмнокафява, Кехлибарена и т.н. Отначало се запитах дали това не е малко самоцелно, но не е. Към края на книгата става ясно, че същите планети обича да рисува Ариана. А защо цветовете им са такива? Близко е до ума, но ще разберете сами, когато прочетете „Тезеят в своя лабиринт“!    

Аз ще добавя само, че се възхитих от умелото вплитане на темата за очите. Тезеят така и не успява да види очите на любимата си Ариадна-Ариана-Смилен. Дори при краткото им физическо съприкосновение тя е с гръб към него и не среща погледа й. Накрая обаче успява да види очите на нейната дъщеричка. И по тях разбира кой е баща й.

В произведенията на Красимир Димовски винаги ме е пленявала появата на малко момиче, което е хем реално, хем някак магично същество. Така той отново и отново поставя въпроса: А ако Бог е момиче?  

Преклонението си пред женското начало авторът е предал чрез образа на Ариана, създаден с много любов. Останалите женски персонажи в романа са описани със симпатия и топлота, макар че повечето от тях са комични: баба Параскева, на която „младостът се е запечатала в очите й“, погребала петима съпрузи, Пауна – „много надута отпред, ама вечно е като парче зима и посред лятото, бая е презрителна“, Пощаджийката –„средно учена е, средно млада, средна наглед, пък и средно задомена - мъжът й ту го има, ту не.“, Петракиева – кметицата, която „пришълците“ мутри завързват на кръста над селската църква. Отново алюзия, че може би Спасителят е жена. Много реалистично са представени самите пришълци - мутри, аверите на Бичето, които всяват страх в селото.

Всеки детайл в книгата носи скрит смисъл. Когато Тезеят отива в пещерата, обитавана от Бичето, и очаква да намери там мъртвото му тяло, не открива нищо. Както гробницата, в която е положен мъртвият Христос, се оказва празна, защото той е възкръснал. Дали по същия начин не възкръсва и Злото и остава неизтребимо?

Най-драматичен и същевременно забавен за мен си остава образът на разказвача – Тезеят. В родината му очевидно не го ценят особено, но в чужбина спечелва уважение. Един от любимите ми откъси в романа е, когато германецът, който го е наел на работа, иска да го задържи: „Херът обаче продължи: Ама ти, вика, си с душа на одисей. Очакваше, види се, да се заинтересувам кой е този човек, но аз само попитах кога е живял, а Детлев присви очи и каза: Винаги.“ Развълнува ме този отговор! Колко е красиво, че духът на Одисей е винаги жив.

Много мъдрост има в „Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ и като читател съм изключително доволна, че тя беше отличена с престижната награда. Поздравления за Красимир Димовски! Пожелавам му повече читатели да се насладят на неговата необикновена книга и ги съветвам да не пропускат нито една страница, защото  всеки детайл в нея е важен.

 

 

Делнично любовно стихотворение

 

                                      

Вчера за момент попаднах в стихотворение на Жак Превер. Може би в „Хиляди, хиляди години не биха ми стигнали/ да разкажа онзи миг вечност...“ или още по точно – в стихотворението, в което поетът гледа от автобуса как жени слизат на спирка „Амстердам“ и „Внезапно през стъклото/ видях една, /която не се бе качила./ Седнала сама, изглеждаше, че се усмихва./ На мига усетих, че страшно много я харесвам,/ но в същия миг открих, че е жена ми./ Бях доволен.“ 

За такъв прекрасен миг, когато една напълно делнична случка ти разкрива за пореден път какво щастие е да споделяш живота си с човек, когото обичаш, написах моето „Делнично любовно стихотворение“, което посвещавам на любимия ми съпруг Владимир Дворецки:

Колко те обичам

вървящ усмихнато към мен,

понесъл две торби с продукти!

Щастлив, че си подсигурил

добре семейната вечеря!

Какво ли бих била без теб!

 

Снимката на Владимир Дворецки в публикацията не е буквална илюстрация на стихотворението. Направена е при откриването на една италианска изложба на сцена „Централни хали“, 28.03.2025 г., но посещението на културни събития също е основна част от нашия делник!

Честит небесен рожден ден на Фани Чоджумова!

 

На снимката Фани Чоджумова е в Белград на връщане от международен младежки семинар в Австрия през лятото на 1988 г., в който участваха със съпруга ми Владимир Дворецки

На днешния ден, 2 март, се навършват 73 години от рождението на талантливата журналистка Фани Чоджумова. Изпитах огромна скръб, научавайки наскоро от известната преподавателка и преводачка Виолета Цонева, че тя е починала на 6 ноември 2023 г. С Фани работихме заедно в Младежка редакция на Българското национално радио над 15 години – от 1975 до началото на 90-те и съм я запомнила като сърдечен, отзивчив човек, неправещ компромиси със себе си, винаги със собствено мнение, което не се страхуваше да изрази публично. Благодарна съм на Виолета, че ме свърза със сестрата на Фани – художничката Ема Вертерова, която живее и твори в Габрово, както и със сина на моята колежка и приятелка – Илин Чоджумов. От тях научих някои детайли за живота и професионалния й път през времето, когато вече не работеше в БНР. Няколко години е била част от екипа на радио „Тангра“, а после е преминала в печатните медии – вестниците „Континент“, „Българска армия“, „Новинар“.

Озаглавих спомените си "Цвете за Фани Чоджумова". Развълнувах се от реакциите на споделеното от мен за нея! Мнозина от онези, които са я познавали, в коментарите си изразиха не само болката си от тъжната вест, но разказаха накратко с какво са запомнили тази ярка личност в българската журналистика. Така към спомените ми се добавиха още словесни цветя. Реших да ги събера в букет и да й ги поднеса на рождената й дата 2 март. 

Започвам от най-близките й хора:

Синът й Илин Чоджумов: „Такава беше мама - непоколебима, неотстъпваща на милиметър от принципите си, вечно готова да помогне и да влиза в битки в името на истината. Не обичаше течението и се носеше срещу него в по-голямата част от живота си. Вече повече от година сме без нея. Светла й памет!“

Сестра й Ема Вертерова: „Обичах силата на характера и непримиримостта на сестра ми Фани. Обичам те, Фанка! Душата ти намери покой.“

Милена Димитрова, която като студентка сътрудничеше в Младежка редакция на БНР: „Фани Чоджумова беше различна от младите журналисти, мислеше извън калъпа и само с добро я почитам.“

Иван Такев: „Светла й памет на Фани Вертер Чоджумова, част от славната Младежка редакция на БНР! Пред очите ми е пълната редакционна стая. Фани седеше до теб на бюрото, а пред вас седеше Емил Рафаилов. Славни времена.“

Николай Кръстев: „Бог да я прости! Помня гласа й от вечерните новини на „Хоризонт“ и после нейните публикации в „Новинар“.“

Елена Тарашева: „Помня Фани с много добро чувство. Единственият човек, който отиде да интервюира майка ми и я попита каква връзка има с мен. Повечето правеха обратното – аз се мержелеех в ореола на майка си. Светъл път на добрата й душа!“

Случаят е следният: в началото на 80-те Фани е командирована в Шумен, където търси съдействие в районната радиостанция. По същото време Елена сътрудничи там като репортер. Майка й е известната и обичана в целия град д-р Елка Тарашева, акушер-гинеколог. Фани отива да я интервюира и споделя с нея, че в Радио Шумен се е запознала с журналистка със същата фамилия. Колко окриляващо е било за един млад човек, правещ първите си стъпки в журналистиката, да бъде запомнен от някого при краткотрайна делова среща!

Стоян Сираков: „Бог да я прости! Никой не е разбрал (за кончината й). Ужасно. Аз също работих с нея в „Новинар“... Беше много ценен човек!“

Иван Тодоров: „Бог да я прости Фани Чоджумова, която не познавах лично, но познавах гласа й. А и фамилията й не може да бъде забравена.“

Светлана Трифоновска: „Светла да е паметта й на Фани! Работих с нея в „Новинар“ в един отдел.“

Къдринка Къдринова: „Колко тъжно... И аз познавах Фани от младежките ми години, но отдавна загубих контакт с нея... Светъл човек! Да й е светло и сега... Поклон.“

Донка Ганева: „Боже, Фани... Бяхме съседки през два етажа... Бог да я прости!“

Надя Стамболиева: „Бог да я прости! Не знаех, че си е отишла! Мир и светлина на душата й!“

Елеонора Маркова за, както я определя, „прекрасното момиче Фани“: „Преди три години и половина стана дума за нея в Торонто. Българската консулка е една млада дама, неуморна да популяризира страната ни в Канада (става дума за Велислава Панова, която е работила като журналистка). Седейки на сладка приказка, тя ме попита дали познавам Фани. Връхлетяха ме мили спомени. Оказа се, че са работили в „Новинар“. Сподели колко е била отзивчива и колко е помагала. Толкова прекрасни думи за нея! Цвете за Фани!“

Владо Йончев: „Не знаех, че е починала. Най-хубавият глас, който съм чувал някога. С нейния глас бяха сигналите на OFFRoad radio, когато го имаше. Вечна й памет! Седяхме един срещу друг в „Новинар“.“

Лидия Гълъбова: „Познавах я бегло при моето периодично пребиваване в програмите „Христо Ботев“ и „Хоризонт“. Съвестен журналист! Които са малко днес, а в оредяващите редици се настаняват лица, при които критериите за морал и качества не са на първо място. Да е светло на душата й!"

Ани Петрова: „Светлина на душата й! Фани беше единственият колега, който дойде с мене на разпита с полицаите по така наречения случай „бомба в метрото“. (Тогава екип от „Новинар“ сложи пакет в метрото, за да провери колко бързо ще реагира полицията)

Георги Славчев, поет: „Прекрасен човек и журналист! Слушал съм я многократно и с удоволствие по радиото.“

И обобщаващи думи, отново от сестра й Ема Вертерова: „Проблемът й беше, че е отдадена на това, за което е призвана, семейна черта...“

     Тъжна констатация, която казва много. Всеотдайността ти да се превърне в твой проблем! Сигурно по тази причина след пенсионирането си Фани вече не с занимаваше с журналистика. Тя, непримиримата борбена душа, си тръгна тихо от този свят. Но не бива да бъде забравена!

В интернет вече може да бъде намерена кратка статия в Уикипедия за нея - Фани Чоджумова.

         Още веднъж изказвам сърдечната си благодарност на Виолета Цонева, която ме свърза с най-близките хора на Фани!

На днешния ден Виолета написа: „Днес е денят на Фани, утре – на татко й, след това – моят. Риби. Три дни празници на живота и на следите, оставени от рождениците. Фани и татко й бяха журналисти от началото до края на живота си, с присъствие в радиоефира, ежедневниците и периодиката. От Вертер Хлебаров чух за първи път името на изкуствоведката Ружа Маринска, а в дома на родителите на Ема и Фани видях за първи път картина на Георги Ковачев-Гришата. Изобразително изкуство в семейството творяха майката на Ема и Фани, Стоянка, и Ема. Там винаги се чуваше пишеща машина и се усещаше тютюнев дим. Дом на творци.“ 

През последните седмици неведнъж се чухме по телефона с Ема Вертерова. В гласа й долавям нотки от гласа на Фани и ми става много мило. Мили са ми и житейските подробности, които Ема ми разказва. Самата тя е родена в София, но по-малката й сестра се ражда в Русе, защото баща им, журналистът Вертер Хлебаров, е изпратен като кореспондент за военните медии. После се преместват в неговия роден град Севлиево, а оттам – във Владая, където изчакват да бъде построен апартаментът им на някогашния булевард „Волгоград“, днес „Васил Левски“. Фани учи до седми клас в 11-о училище, а после в 35-о, известно тогава като Руското училище. Дипломира се по специалността българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От Ема научих, че като 7-8-годишна Фани е ходила на уроци по цигулка при г-н Бехтеров, който живеел на първия етаж в тяхната кооперация. Не я привличало свиренето, все с нежелание посещавала уроците и накрая се отказала. Заявила, че всичко си знае и няма нужда да се учи да свири. Още като дете е проявявала силния си характер!

През всички тези дни, откакто научих за кончината на Фани, тя като че ли стана още по-жива в спомените ми. Все си я представям, сякаш беше вчера, как влиза в редакцията, бърза към бюрото си и се навежда към мен конфиденциално с въпроса: „Търсиха ли ме от щаба!?“. „Щабът“ беше нейното семейство: майка й и съпругът й Анри, по онова време студент в днешния НАТФИЗ, които се грижеха за бебето Илинчо. Скоро след като го роди, Фани се върна на работа в Радиото. Наистина беше изключително отдадена на професията си, но духом оставаше при най-скъпите на сърцето й хора!

Такава я помни цялото ни семейство.

Винаги ще те обичаме, скъпа Фани!  

        

Чезнещите имена в културния ни живот

 

Отдавна мисля за хора, които приживе са били популярни в културните среди - писатели, поети, журналисти, а след кончината им почти никаква следа не остава от тях във всемогъщото Интернет пространство. Ако те няма в него, все едно че не си съществувал. Не всичко от тяхното присъствие на този свят е заличено, затова използвах в заглавието думата чезнещи, а не изчезнали. Тук-там се мярка по нещо, свързано с тях, някакво споменаване мимоходом, но трябва специално да го търсиш и дълго да се взираш. Това ме изпълва с огромна тъга.

Съвсем наскоро преживях шок, когато научих случайно, че на 6 ноември 2023 г. е починала моята скъпа приятелка и колежка Фани Чоджумова, а никъде в социалните мрежи нямаше информация, че тя вече не е сред нас. Заех се, доколкото ми е по силите, да запълня тази празнота, но случаят с Фани не е единичен.

Под поста ми за нея във Фейсбук колегата журналист Иван Тодоров написа: „...Почти по същото време е починала и колежката ми от списание "Вик" Иванка Николова. Работила във вестник "Орбита", вестник "АБВ", преводачка от английски. Трудихме се заедно на вестникарската нива десетина години. Накрая си е отишла, без ред да извести за края й. С много усилия и упорство разбрах за възможно най-лошото. Недопустими - ала само на думи, са тия неща в гилдията ни. На практика става друго... Ако е рекъл Господ - ще сторя необходимото. Поменете я и всички вие -- колеги, които сте я познавали. Иванка Николова!“  

Самата аз съм се сещала и за други имена, които заслужават да бъдат поменавани не само от най-близките им. Изненадвала съм се, че търсачката в Гугъл не ми показва почти нищо за тях. Неотдавна научих, че е починал, и то доста отдавна, съученикът ми от по-горен випуск в софийската 9-а Френска гимназия Валентин Робов. Оказа се, че в Интернет не може да се открие нито датата на смъртта му, нито някаква поне кратка биографична справка за него. На сайта „Моята библиотека“ пише само, че е „писател-прозаик, известен най-вече като хуморист“. В графата „Биография“ е отбелязана единствено годината на раждане - 1949, но не и месторождение. На този сайт е представен с повестта си „Полет с велосипед“, издадена през 1988 г. в Профиздат, и с разказа си „Врата към земята“ от 1981 г. На сайта „Книжен пазар“ може да се намери повестта му „Наркоза“, издателство „Георги Бакалов“, 1987 г., а на сайта „Антикварна книжарница“ – сборникът му с разкази „Воден печат“, издателство „Варна“, 1983 г. и книгата му „Преводачката на мълчание“, Военно издателство, 1989 г. Фигурира и като автор в 3-4 сборника с разкази.

Валентин Робов е бил споменат от писателката Весела Люцканова в интервю за вестник „Блиц“ през 2013 г. като един от талантливите писатели, отишли си рано от този свят. Изредила ги е така: „Виктор Пасков, Валентин Пламенов, Росен Босев, Валентин Робов, Валентин Данов (очевидно става дума за Валентин Даневски). Явно тогава писателката се е заблудила и Вальо Робов е бил още жив, защото попаднах на реплика от сина му: „Госпожо Люцканова, аз съм синът на Валентин Робов и също се казвам Валентин Робов, и за ваше разочарование и двамата с баща ми сме живи и здрави“. Естествено, Весела е добър човек и със сигурност не би се разочаровала, а от сърце би се зарадвала, че сепе объркала и тогава писателят е бил още жив. За съжаление, вече не е така. 

С Валентин Робов през ученическите години известно време работихме заедно в редколегията на „Младежки плам“ – вестникът на Френската гимназия, която по онова време се наричаше „Георги Кирков“, а сега е “Ламартин“. Гимназиалният ни вестник излизаше 4 пъти годишно и се печаташе в Профиздат. Вальо беше 5 години по-голям от мен и заедно със своя съученик и връстник, известният днес поет Георги Борисов, въвеждаше мен и други по-млади автори от гимназията в спецификата на печатната медия. Това, впрочем, беше единственият период, когато се занимавах с издаването на вестник, защото още като студентка се посветих на радиожурналистиката. Валентин Робов се ползваше се с голяма популярност в гимназията и в младежките литературни среди. Още повече, че беше „потомствен хуморист“, син на Емил Робов, който понастоящем фигурира в Интернет с повече издадени романи от сина си.

След завършване на гимназията пътищата ни отново се срещнаха. В началото на 90-те ми попадна издаваният от него хумористичен вестник „Интрига“, със забавното подзаглавие „Орган на БИК“, като абревиатурата БИК означаваше „Българска интригантска коалиция“, а под заглавието се мъдреше мотото: „Интриганти от всички страни, обединявайте се!“. Имаше и заигравка с разпространителите на слухове. Изобщо – майтапи! Незабавно издирих Вальо Робов и го поканих за редовен участник в авторското ми предаване по програма „Христо Ботев“ Радиоклуб на ексцентрика. Друг постоянен събеседник в това мое предаване беше актьорът Веселин Ранков. Много приятни спомени съм запазила оттогава.

В „Интрига“ работеше и съпругата на Вальо Робов, Вера, която пък предложи на мен и мъжа ми да ни представи във вестника по повод 9-годишнината на брака ни, т.е. било е през 1992 г. В тон с изданието подбрахме наша майтапчийска снимка, направена в Ахтопол, където бяхме на сватбено пътешествие през лято на 1983 г.

Гергина и Владимир Дворецки в Ахтопол, юли 1983 г. Снимка: семеен архив

От в. „Интрига“ няма и следа в Интернет, нито пък се намира събрана на едно място по-пълна информация за живота и творчеството на Валентин Робов. Аз обаче не се наемам да запълня тази празнота. Подготвяйки скорошните си публикации за Фани Чоджумова, съм в постоянна връзка с нейните най-близки хора – сина й Илин и сестра й Ема. С близките на Валентин Робов нямам контакти, а и не виждам смисъл да ги търся. Не сме били приятели, както с Фани. Отношенията ни винаги бяха от делово естество. Бих се радвала обаче, ако роднините му подготвят статия за него в Уикипедия, както е направено за гореспоменатия по-горе Георги Борисов и за друг талантлив наш съученик от Френската гимназия Валентин Пламенов, който почина през 2003 г.

Спомням си за още един възпитаник на Френската гимназия, който работеше в културната сфера и почина преди година-две, но името му трудно може да се намери сред информационния поток – Васил Стоев. В училище се изявяваше като поет, а впоследствие – като театрален критик, защото завърши ВИТИЗ, днес НАТФИЗ. Той беше от випуска на Валентин Робов и Георги Борисов. В гимназията сме се засичали на сбирките на поетите всеки понеделник в редакцията на вестник „Средношколско знаме“. През студентските години стана член на Кабинета на младите студенти „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом на културата, но не си спомням да е идвал редовно на сбирките ни, срещали сме се инцидентно там. За моя изненада след доста години ме беше открил във Фейсбук и ми изпрати покана за виртуално приятелство, която приех. Така имах възможност да прочета в профила му на два-три пъти негови написани с изключително топло чувство спомени за Виктор Пасков, Велизар Николов, Емил Симеонов, с които го е свързвала дългогодишна творческа дружба. Подготвяйки настоящата публикация, открих и една негова статия за покойния професор Юлиан Вучков. За самия Васил Стоев липсва синтезирана справка кога и къде е роден, както и кратка творческа биография. Сложното в неговия случай е, че има художник и музикант със същото име и търсачката в Гугъл подава информация предимно за тях.   

Не ми е в натюрела да отправям призиви, но ще отправя едно послание. Нека не забравяме стойностните хора, които са си тръгнали от този свят. Тук става дума предимно за дейци на културата, но се отнася и за хора, работили в различни сфери. Нека разказваме с какво сме ги запомнили, за да не изчезне споменът за тях като капка вода в пустинен пясък!       

Цвете за Фани Чоджумова

 

Отляво надясно: Фани Чоджумова, Владимир и Гергина Дворецка  Снимка: семеен архив

Бяхме на гости с Владимир Дворецки у известната преподавателка и преводачка Виолета Цонева. Тя ни прочете свой задълбочен анализ на книга от известна финландска писателка – възхитихме се от прецизността й, от отговорното отношение към всеки детайл от авторския текст. После се потопихме в историята на семейството й, в спомените за нейния съпруг Боян Николаев и неговата майка Леда Милева.

Нищо не предвещаваше онова, което предстоеше да научим. В един момент Виолета пожела да ни покаже картините по стените наоколо. Те бяха безчет, като в художествена галерия. Посочвайки към едно оригинално модернистично платно, поясни: „То е на една художничка от Габрово. Тя живее там от години, но е от София. Ема!“. В този момент си спомних, че сестрата на моята колежка и приятелка, журналистката Фани Чоджумова, е художничка, живее в Габрово, където се е омъжила, и в творчеството си се изявява като Ема, макар че рожденото й име е по-дълго. Веднага изказах на глас предположението си. „Да, това е сестрата на Фани – потвърди Виолета и добави – Фани почина преди две години!“

Шокът беше толкова силен, че можах да произнеса само: „Как? Фани Чоджумова?“. Виолета потвърди.

Първото нещо, което изникна в паметта ми, беше колко много Фани обичаше своята племенница Златина, дъщерята на Ема. Често намираше повод да спомене за нея: „Златинка е истинска габровка и говори по габровски: „Лельо, ти си загубИна (вместо загубЕна)!“ После си спомних колко свежо чувство за хумор имаше Фани. Сетих се за една случка, която ми е разказвала. Някакъв ухажор я поканил на танц и конфиденциално я попитал: „Фани, ти девствена ли си?“ „Много!“ – отговорила Фани на изумително нетактичния въпрос.

Споделяйки спонтанно този спомен, се разсмях, с което очевидно озадачих Виолета, затова добавих: „Хубаво е, ако оставиш спомени, които развеселяват“.

Само че когато се прибрахме с мъжа ми вкъщи и осмислихме, че Фани вече я няма, сърцето ми така се стегна, че два дни ми бяха нужни да събера сили и да споделя във Фейсбук жестоката вест. Накрая го направих. Оказа се, че никой от колегите журналисти, които реагираха на поста ми, не бяха подозирали, също като мен, за кончината на Фани. Дори се питали какво ли е станало с нея, без да предполагат най-лошото. Потърсих в Интернет. Не намерих никакво съобщение, че тази талантлива журналистка е починала!       

С Фани, която по онова време се подписваше с бащината си фамилия Хлебарова, работихме заедно в Младежка редакция на Българското национално радио от май 1975-а, когато бях назначена за стажант-редактор, до началото на 90-те, когато тя напусна Радиото. След това не сме поддържали връзка, виждали сме се инцидентно. За последно е била част от екипа на вече закрития вестник „Новинар“.

Реших да събера повече информация за Фани от периода, когато професионалните ни пътища се разделиха. Дължа огромна благодарност отново на Виолета Цонева, която веднага се свърза със сестрата на Фани и уточни датата на кончината: 6 ноември 2023 г. Вили помогна и да установим контакт със сина на Фани Илин Чоджумов. От него научих, че след напускането на БНР майка му е работила няколко години в Радио Тангра, след което се е насочила към печатни издания.

В споделената база данни (сводния каталог) на български библиотеки COBISS може да се намерят 167 нейни статии и интервюта, които Фани е взела с видни български юристи и общественици от 1997 до 2015 г., докато е работила във вестниците "Континент", "Българска армия" и най-вече "Новинар".

Мъжът ми откри и електронен вариант на статия, в която се съобщава за дело за клевета, което Волен Сидеров е завел срещу Фани, и е спечелено от нея, благодарение на адвокат Александър Кашъмов: Сидеров загуби дело от журналистка на „Новинар”. Такова дело е водил срещу нея и Дидо Дънката – спомни си адвокат Кашъмов. Тоест Фани Чоджумова беше журналист със своя позиция, която не се колебаеше да изрази открито, без да се плаши от последиците.

Така си я спомня журналистката Милена Димитрова, която под поста ми във Фейсбук за кончината на Фани Чоджумова написа:

„Отлично я помня, както цялото воинство в Младежката редакция на БНР! Пристъпвах като плаха студентка-сътрудничка при властелини на микрофона като тебе, Гергина, като Кристин Христов, Христо Пеев, Емил Рафаилов, Стефан Радованов, Роза Дамянова, Фани и още хора по петнайсетината бюра в голямата стая, а в съседство - шефката Роксандра Апостолова! Фани Чоджумова беше различна от младите журналисти, мислеше извън калъпа и само с добро я почитам. Мир на праха й, а тебе, Гергина, те окуражавам да пишеш за нея и за онова време, което не беше чак толкова лошо. То си беше ера от нашия живот, при това пълна с колоритни фигури“.

И така, връщам се към личните си спомени за Фани и за „онова време“. Безспорно, Фани беше една от най-колоритните фигури в Младежка редакция на БНР от втората половина на 70-те и 80-те години! Висока, слаба, стройна, винаги ефектно облечена! Чудех се на смелостта й да се появява в дрехи с необичайна кройка и изненадващи, но подбрани с вкус, цветови съчетания. При социализма на всяко излизане извън общоприетото се гледаше с изненада, дори с подозрение. Фани не се тревожеше от това. Винаги излъчваше увереност и лично достойнство. Беше по-малката дъщеря на журналиста и писател Вертер Хлебаров, бивш царски офицер и герой от втората фаза на Втората световна война. Чрез баща си още от ранна възраст беше попаднала в журналистическите среди и познаваше доста от по-възрастните ни колеги. С това е свързана една от многобройните весели случки, които ми е разказвала:

 В Младежка редакция звъни телефонът близо до бюрото на Фани. Тя се обажда и чува мъжки глас. Струва й се, че разпознава журналиста от Военна редакция Йосиф Дарев и възкликва: „Чичо Йоско, ти ли си?“ Чува отговор: „Не, чичо ти Владков е на телефона!“. Оказва се, че разговаря лично с тогавашния генерален директор на БНР.

Фани не изпитваше никакво неудобство от неловката ситуация, в която се беше озовала, и често припомняше през смях тази история. Обичаше да се шегува, включително и със себе си. Веднъж се обърна към мен, както си седеше на бюрото до моето, и ме попита загрижено: „Гиге, какво ще се правим с таз наша хубост?“ Загледах я изненадано, защото нито аз, нито тя се имахме за големи красавици, а Фани продължи: „Щото то бива, бива хубост, ама чак като нашата!“. И двете се разсмяхме.

Незабравими са за мен и лафовете й от морските ни преживявания. През 70-те имаше практика по двама журналисти и един звукорежисьор от БНР да бъдат командировани за две седмици в студиото на Международния младежки център в Приморско, за да подготвят радиопрограми за летуващите. Естествено, журналистите от Младежка редакция бяха с предимство. Беше хем работа, хем летен курорт. Две лета съм била в такава командировка с Фани. Когато след сутрешното радиопредаване отивахме на плажа и се впускахме сред вълните, тя започваше да се тюхка: „Ох, Гиге, таз наша мъка никъде я няма! Такава битка с вълните! Мъка!“, и през смях се втурваше към следващата вълна. А когато морето биваше спокойно, обявяваше, че ще ми демонстрира водна гимнастика и по-специално коронния номер „вапор“, но той не беше като „вампора“ от „Бай Ганьо в банята“ с бурно пляскане с крака във водата, а въртене на тялото, докато краката са на дъното.

Не само такива забавни случки обаче правят Фани скъпа на сърцето ми. Тя беше много добра приятелка. Винаги се стараеше да изтъкне публично какво знам и мога. Пред група млади французи, летуващи в ММЦ Приморско, ме похвали, че знам френски. Те се скупчиха около мен, с което доста ме притесниха, защото бях завършила с отличие софийската Френска гимназия, но по онова време нямах никакви контакти с французи и инстинктивно се замислих дали френският, който съм научила, е същият, който говорят във Франция. Но оцених желанието на Фани да им съобщи, че съм франкофонка. Друг път, вече в София, беше поканила в редакцията млади поети, с които щеше да прави интервю, и, както разговаряше с тях, им съобщи: „И нашата колежка Гергина също е поетеса! Гергина Иванова!“ Тогава все още се представях с името на баща си – Иванова, и бях позната в литературните среди. Фани не пропусна да отбележи този факт.

Най-големият си жест към мен Фани направи през 1989 г., когато се проведе поредният Световен фестивал на младежта и студентите в Северна Корея. По традиция такива събития се отразяваха от журналисти от Младежка редакция на БНР. Тогавашната ни главна редакторка Роксандра Апостолова избра екипа, който ще пътува до Пхенян. Без никакъв свян включи в него себе си и зам.-главната редакторка Станка Койчева. Фани Чоджумова имаше ресор международни младежки отношения и също, съвсем естествено, стана част от екипа. Като условие се поставяше и владеенето на чужди езици. Аз, както вече споменах, бях завършила Френска гимназия с втори език испански и задължителния руски, а по-късно посещавах курсове по английски в Алианса, така че се справях и с този език. Роксандра Апостолова обаче толкова ме ненавиждаше, че и през ум не би й минало да ме покани в екипа. Той беше попълнен от колегата от нашата редакция Георги Коцев и журналиста Владимир Танев, също от програма „Христо Ботев“.  Само че през същото лято на 1989 г. в Париж щеше да се проведе голяма младежка среща по повод 200-годишнината от приемането на Декларацията за правата на човека и гражданина. От ЦК на Комсомола (ДКМС) организираха група от млади хора на изкуството и култура, които да участват в честванията. Фани, която поддържаше връзка с международния отдел на ЦК на ДКМС, научавайки за сформирането на тази група, ме беше препоръчала за нея, изтъквайки качествата ми като журналистка и езиците, които знам. От международния отдел ме познаваха добре и бяха приели предложението й.

Бедна ви е фантазията какво се стовари върху главите ни, когато главната редакторка Роксандра Апостолова научи, че ще пътувам с младежката културна делегация до Париж. Тя спешно ме извика в кабинета си заедно с Фани и Любомир Кючуков от международния отдел на ЦК на Комсомола и започна яростно да ме громи, като заклеймяваше Фани, че ме е препоръчала, и Любомир Кючуков, че се е съгласил с препоръката й. Толкова бесня, че престанах да слушам какво сипеше по мой адрес, само наблюдавах как Любо Кючуков гледа съсредоточено, но непоколебимо в пода. Роксандра не постигна резултата, който очакваше – да бъда отписана от младежката делегация за Париж. Осъзнавайки безсилието си, накрая тя се обърна към мен и изтрещя: „А ти, Гергина, си такова нищожество!“. И до днес помня колко жалка беше в неконтролируемата си омраза към мен.

Чест прави на Фани Чоджумова, че в нито един момент от словесните атаки на самозабравилата се началничка не се поколеба, не се разкая пред нея, че ме е предложила за участие в престижното международно събитие. Така през август 1989 г. заминах за Париж с група, в която бяха таланти като Йълдъз Ибрахимова, Теодосий Спасов, както и бъдещи известни в публичното пространство хора като Росен Карадимов, Юрий Борисов и др.

Без да следвам хронологичен ред, стигам до най-личните си спомени с Фани Чоджумова. Когато все още носеше бащината си фамилия Хлебарова, сме си говорили за смяната на фамилното име, след като жената се омъжи. Тогава Фани беше категорична, че винаги ще си бъде Хлебарова, с аргумента: „Не ме е раждал мъжът ми, та да приемам неговата фамилия!“. Но когато срещна своята голяма любов Анри Чоджумов, коренно промени мнението си. Впрочем, двамата с Анри се запознаха у нас на моя рожден ден, 21 януари 1980 г. Една друга колежка от редакцията беше довела непознатия за нас млад студент от ВИТИЗ (днес НАТФИЗ), който на тръгване ми каза: „Радвам се, че у вас срещнах един невероятен човек!“. Очевидно е имал предвид Фани. Любовта им пламна толкова стихийно, че по-малко от месец по-късно, на 19 февруари, те сключиха граждански брак. Кумуваха им Лили и Петър Маринкови. Вечерта след подписването имах честта и удоволствието да бъда на сватбената вечеря в ресторант „Панорама“ на някогашния хотел „София“ срещу Народното събрание в съвсем тесен кръг: младоженците, кумовете и аз. Фани и Анри плуваха в сиянието на споделената си любов, а Пешо Маринков забавляваше компанията с уникалните си тематични стихове: „Булка булчинска рокля облича, но не за да обича, а за да се съблича.“, „Брат преследва брата с брадва, но не зарад сватба, а заради самата брадва!“. После се изправяше от стола си и оглеждаше целия ресторант. Попитах го защо, а той поясни: „Искам да видя имат ли патриотичен блясък в очите!“. Напомням, датата беше 19 февруари, когато честваме годишнината от обесването на Левски.  

След сватбата Фани заяви, че ще смени фамилията си на Чоджумова. Напомних й предишния й аргумент, че мъжът й не я е раждал, но тя вече мислеше по друг начин. Погледна ме чаровно и ми обясни: „Да, но ние вече сме едно семейство с Анри!“.

Нещата при тях се развиваха със светкавична бързина. В края на октомври Фани роди сина им Илин. Помня, че когато го видях за първи път като съвсем малко бебенце, ме порази удивителната му прилика с бащата на Анри, Илия Чоджумов, уважаваният дългогодишен директор на театъра в Плевен, когото бях видяла на подписването. Както се казва, детето се беше родило с името си.

Така само в рамките на една година Фани стана съпруга и майка. Христо Пеев, който през 1980 г. все още ни беше зам.-главен редактор, ми говореше за това с възхищение: „Виждаш ли Фани какво направи! Вече има и съпруг, и дете!“. Съгласих се с него, че беше постигнала голямото щастие!

Помня с колко любов се отнасяше Фани към Анри и Илинчо, с какво вълнение разказваше за актьорските изяви на съпруга си и за първите изречения на сина им.

Когато две години по-късно самата аз срещнах голямата си любов Владимир Дворецки и Фани го видя за първи път, му даде най-точната оценка, валидна и досега: „Много чист човек! Душата му е като на длан!“.

Радвам се, че в семейния ни архив намерих една снимка, на която ни има тримата. Част от нея сложих в началото на публикацията, а тук я помествам цялата.

 Запечатан е момент от култовото предаване "Хоризонт на вълните на младостта", което понякога се излъчваше извън студиото. В случая сме в една от залите на партера на НДК. В гръб е водещият Стефан Радованов, който интервюира актьора Стефан Данаилов. Вляво на преден план е сътрудничката на предаването Рената Велчева. В горния ляв ъгъл отляво надясно: Фани Чоджумова, Владимир Дворецки и моя милост. Светло да им е на онези, които вече не са сред нас! Извинявам се за състоянието на снимката. Така я намерих сред други документи. Ориентирах се за приблизителната дата на събитието: ноември 1984 г., защото си спомням, че много скоро след това предаване, в началото на декември, разбрах, че съм бременна, а в началото на август 1985 г. се роди синът ни Богдан.

Журналистическата работа често срещаше Фани и с мъжа ми. През 1988 г. и двамата бяха на международен семинар в Австрия. По пътя с автобус на връщане оттам са се снимали в Белград. Добавям тази тяхна снимка.

В началото на 90-те след политическите промени, имаше промени и в Младежка редакция на БНР. Роксандра Апостолова беше набързо пенсионирана. Зам.-главната редакторка Станка Койчева сама напусна БНР и замина като прислужница в Италия. Върна се скоропостижно, защото едва ли й е било приятно да изпълнява чужди нареждания. Впоследствие се чу за нея, че е станала лелка в детска градина и че е продавала плодове на сергия в някакво картално пазарче. Но тези жени не са ми интересни, те са само епизодични персонажи в разказа ми за една наистина ярка личност, каквато беше Фани Чоджумова.

При промените, които засегнаха и нашата Младежка редакция в началото на 90-а година, част от колегите ни бяха поканени да отидат в „Хоризонт“. Аз също получих такова предложение, но винаги ми е харесвало да работя в програмата за култура и образование „Христо Ботев“. Фани предпочете новинарската програма. После, както се разбра, е отишла в Радио Тангра.

Има още един епизод, който показва недвусмислено какъв човек беше Фани. В даден момент през 90-те тя се появи в редакцията ни, защото си търсеше работа. Отиде да разговаря с новата ни главна редакторка Розита Попова и тя й беше показала плановете за предаванията ни. След срещата с нея Фани се отби при мен и ми каза без заобикалки: „Гиге, видях какво правите и не ми е интересно. Няма да се върна тук!“. За пореден път в живота си тя, която в този момент си търсеше работно място, отказваше да направи компромис със себе си и в името на осигурената заплата да се занимава с нещо, което не я задоволява творчески.

Вече се беше насочила към актуалните проблеми на деня, не се колебаеше да влезе в словесни, а и в правни битки! Такава беше  Фани Чоджумова!

За последно я видях през лятото на 2015 г., пак благодарение на нейната отзивчивост и желание винаги да помогне. Водехме дело за наследствен имот в квартал Витоша – доста обширна незастроена площ с дървета и храсти. Сънаследниците ни искаха да докажат, че не сме стъпвали в имота, което не беше вярно. Майка ми държеше на него, постоянно ходехме там на излет, канехме и приятели. Сред гостите ни в „ранчото“, както го наричаше майка ми, са били и Фани и Анри. Мъжът ми беше работил известно време с Фани във в. „Новинар“ и чрез колегите там се свърза с нея. Тя веднага се съгласи да дойде в съда като свидетел. Трогнах се от нейната готовност - все пак не бяхме поддържали връзка от години. Тогава си поговорихме за последен път. С изненада научих, че тя, страстната пушачка, напълно е отказала цигарите. Станало след едно нейно тежко боледуване от грип, след който вече изобщо не й се пушело. Не можех да се начудя. Някога ми беше описвала колко обожава мириса на цигари. Дотолкова, че вечер си слагала върху възглавницата кичур от косата си, напоен с цигарен дим, за да вдишва аромата. И ето че беше сложила край на пушенето.

Известно време след като се отзова на молбата ни да бъде наш свидетел и спечелихме делото в съда, мъжът ми беше срещнал случайно Фани на улицата. Похвалила му се, че има внук и била изключително щастлива.

Със спомена за това нейно щастие свързвах мислите си за нея през изминалите десетина години, докато не ме застигна съкрушителната вест, че Фани вече я няма от 6 ноември 2023 г. И отново стигам до извода, който съм написала при друг случай, когато също с огромно закъснение научих за кончината на моя съученичка и състудентка: Хората от миналото ни са като звездното небе нощем. Ти си мислиш, че някоя звезда все още свети, защото ти изпраща светлината на спомена, а тя всъщност може вече да е угаснала. Голяма празнина се отваря, ако разбереш, че е така.

Отдавна се канех да пиша за Фани Чоджумова. Реших, че днешният ден, който се пада Задушница, е подходящ да споделя разказа си за нея. Не го озаглавявам „спомен“, а цвете, каквото Фани безспорно заслужава.

Може би е твърде дълго написаното от мен. Който иска, ще го прочете. Бих писала още, но като че ли виждам Фани до мен с шеговита усмивка да ми казва: „Е, Гиге, те нашите приказки край нямат!“ Затова сега спирам дотук, а който от познавалите Фани Чоджумова има желание също да разкаже за нея, ще има сигурен читател в мое лице.

Фани не бива да бъде забравена!