Преводи на стихове от Николай Гумильов, Анна Ахматова, Осип Манделщам

                                                   Николай Гумильов и Анна Ахматова

Наскоро в интернет попаднах на акростиха на Николай Гумильов (1886-1921), написан за съпругата му Анна Ахматова (1889-1966). Веднага ми дойде вдъхновението да го преведа. Предизвикателството е, че трябва да се спазва акростихът. По-долу съм добавила оригинала на руски, както и прекрасния превод на Бойко Ламбовски на същото стихотворение.

Ангел легна в края на небето

Наклонил глава над стръмни бездни

Новият свят беше син, беззвезден.

Адът се таеше безответно.

Алената кръв роди смирение,

Хладните от страх ръце трептяха.

Може би тълпите пак съзряха

Ангелското свято отражение.

Тесен е светът! Ала в мечтите

Обич и тъга са в единение.

В полумрака ангелът разчита

Азбука за свойте откровения.

Превод: Гергина Дворецка

Следва оригиналът на Николай Гумильов

Ангел лёг у края небосклона.

Наклонившись, удивлялся безднам.

Новый мир был синим и беззвездным.

Ад молчал, не слышалось ни стона.

Алой крови робкое биение,

Хрупких рук испуг и содроганье.

Миру снов досталось в обладанье

Ангела святое отраженье.

Тесно в мире! Пусть живет, мечтая

О любви, о грусти и о тени,

В сумраке предвечном открывая

Азбуку своих же откровений.

А това е преводът на Бойко Ламбовски, който много харесвам:

Ангел се надвеси от небето.

Наклони към бездната главата.

Но светът бе мрачен, докъдето

адът беше обладал земята.

Алената кръв шуртеше долу.

Хрускаха невинни хорски кости.

Може би затуй като парола

ангелският взор дойде на гости.

Тясно е в света! Да поживее

облачният гост, да помечтае —

в сумрака на вечните идеи

азбуката своя да узнае!

След като преведох акростиха на Николай Гумильов за съпругата му Анна Ахматова, се зачетох в публикации за тяхната любов и открих това нейно стихотворение, което, според някои, е посветено на него. Не съм съвсем сигурна, но ето преводът, който направих:

След 23 години

Аз гася ритуалните свещи,

свърши мойта вълшебна вечер –

врагове, самозванци, предтечи,

и, уви, прокурорски речи,

отминават – оставаш ти.

Потанцувал на смъртния праг,

Зад дъжда, зад вихрушка и сняг,

Ти стоиш на безсмъртния бряг

И гласът ти през мрака лети.

Мойто име зовеш непрестанно

И повтаряш, повтаряш... „Анна!“

С мен отново говориш –„Ти“

Превод: Гергина Дворецка

И оригиналът на Анна Ахматова

Через 23 года

Я гашу те заветные свечи,

Мой окончен волшебный вечер, -

Палачи, самозванцы, предтечи

И, увы, прокурорские речи,

Все уходит - мне снишься ты.

Доплясавший свое пред ковчегом,

За дождем, за ветром, за снегом

Тень твоя над бессмертным брегом,

Голос твой из недр темноты.

И по имени - как неустанно

Вслух зовешь меня снова... "Анна!"

Говоришь мне, как прежде, - "Ты".

13 мая 1963. Комарово

Според съпруга ми Владимир Дворецки, стихотворението на Ахматова не е писано за Гумильов, който е разстрелян през 1921 г., а за Осип Манделщам (р. 1891 г.), кйто е починал в лагер в края на 1938 г. Манделщам се е възхищавал от Ахматова, посветил й е поне две стихотворения. Преведох едно от тях:

На Анна Ахматова

На черен ангел сред снега

ти днес за миг ми заприлича.

Как бих могъл да отрека,

че ти си толкова различна.

Като белязана от Бог,

с таланти надарена свише,

подхожда ти в църковна ниша

да предизвикваш свят възторг..

Ако духът на любовта

със земната любов се слее,

то нека пламъкът в кръвта

по бузите не се разлее

и мраморна студенина

да очертае като статуя

изяществото на плътта ти,

но с бузи без руменина.

Превод: Гергина Дворецка

И оригиналът на Осип Манделщам:

Анне Ахматовой

Как черный ангел на снегу,

Ты показалась мне сегодня,

И утаить я не могу,

Есть на тебе печать Господня.

Такая странная печать -

Как бы дарованная свыше

- Что, кажется, в церковной нише

Тебе назначено стоять.

Пускай нездешняя любовь

С любовью здешней будут слиты,

Пускай бушующая кровь

Не перейдет в твои ланиты

И пышный мрамор оттенит

Всю призрачность твоих лохмотий,

Всю наготу нежнейшей плоти,

Но не краснеющих ланит.

1 споделяне

Харесване

Коментар

Споделяне

Може би ще се случи...

Споделям още един откъс от книгата си „Откриването на Дагоберта“, издадена през 2012 г. във Военно издателство. Напоследък се случва да си спомям за Лисабон, а той се споменава и в този мой разказ.

МОЖЕ БИ ЩЕ СЕ СЛУЧИ...

         ...в Лисабон или Париж, в Брюксел, в Берлин, в Ню Йорк или Варшава... Тя ще седи край масата пред някакво кафене на оживена улица, ще преглежда разсеяно някакъв вестник, колкото да си дава вид, че прави нещо, докато чака... Ще се пита дали усеща някакво вълнение и откровено ще си отговаря, че май не... Хората наоколо ще говорят високо, ще се смеят... и от това тя ще се чувства добре... дори много добре... Ще си мисли, че дори и да чака напразно, си струва, щом се е потопила в този освежителен фреш от делнични разговори и смехове...

         После мъжът ще дойде. Ще се усмихне бодро, с енергично движение ще отдръпне стола срещу нея и ще седне... Ще я поздрави с Бoн диа (или бонжур, гутен морген, или гуд моонинг, или джиен добри)... Тя любезно ще му отговори...

Той ще се загледа в нея и ще й каже: „Сеньора (или Мадам, или Фрау, Мисиз или Пани)... Не сме се виждали отдавна... Изглеждате много добре!”

Тя ще му каже същото... Ще заговорят за онова, което всеки от двамата прави в момента... и инстинктивно няма да се осведомят взаимно как са съпругът/съпругата, децата...

След първата размяна на учтиви реплики всеки ще изучава ненатрапчиво чертите на другия... ще открива някакви промени, но, като по чудо, от паметта ще изплува образът, познат отпреди...       

Той ще се запита дали да й каже, ей така, почти на шега: „Знаете ли, Сеньора (или Мадам, или Фрау, Мисиз или Пани)... тогава бях почти влюбен във Вас. Може би наистина бях влюбен във Вас...” и няма да й го каже...

Тя ще се запита дали да му отговори, също почти на шега: „Мисля, че и аз бях малко влюбена във Вас!”, но няма да отговори нищо...

Ще продължат да разговарят за това как преди време животът ги е срещнал случайно и за кратко. И после всеки от тях, за кратко, си е спомнял за другия... Каква хубава идея, да се срещнат отново, за кратко!

Тя ще осъзнава, че е имало защо да си спомня за него... макар и за кратко... Той ще осъзнава същото...  Всъщност, може би не трябваше само любезно да се поздравят при тази среща след толкова време, а да се устремят един към друг, той да я прегърне, тя да се сгуши в ръцете му... Всеки от тях си отдъхва с облекчение, че не се е случило точно така... Човек не бива да обръща внимание на моментните си увлечения, просто сърцето ти отлита за малко нанякъде, рее се зашеметено в някакви висоти, където кислородът вече не достига... и после се връща опитомено там, където му е мястото. Случва се на всеки, на такива неща няма смисъл да се отдава значение.

         „Е, добре, вече трябва да тръгвам!” – казва той. Тя съжалява, че не е произнесла първа тези думи. Но си дава сметка, че по-скоро би казала: „А аз не искам да си тръгвам.” И знае, че той би й отговорил: „Впрочем, аз също...”

         ... и в този момент аз ще се отдалеча от мястото на срещата им, за да ги оставя да правят каквото намерят за добре.

Гергина Дворецка

Откъс от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г., 

Военно издателство

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

"Малко метеорология" от "Откриването на Дагоберта"

 

Споменах за този откъс от романа ми в разкази "Откриването на Дагоберта", издаден през 2012 г. във Военно издателство, по повод разказа на Георги Господинов "Да търсиш Карла в Лисабон" от сборника му "И всичко стана луна" с първо издание през 2013 г. Ако някой се поитересува в какъв контекст съм го споменала, може да прочете предишия текст в блога ми: Размисли по повод един конкурс  

Направих си лична страница в полския сайт iGoogle. Предпочетох полския вариант, за да поддържам и обогатявам знанията си по този език - учих го две години и нямам никакво намерение да го забравя.

         Обзаведох виртуалната си страница с всички възможни рубрики, които ме интересуват: он-лайн издания на полски вестници, репродукции на картини от Леонардо да Винчи, Ван Гог, Салвадор Дали и Едуард Хопър, снимки на котета, хороскоп, вицове, три вида виртуални речници, информация за полските имени дни и още доста неща, така че да се чувствам уютно на тази страница.

         Подбрах си старателно изображението, което стои най-отгоре. Измежду десетки варианти се спрях на снимки от Великата китайска стена, покрита със сняг. Изборът ми се оказа особено сполучлив, защото тези снимки се сменят четири пъти в различните периоди на денонощието:  в ранната сутрин, деня до обед, следобеда и вечерта.

         Накрая добавих и рубриката: Време. Можех да реша сама в кои градове по света ме интересува метеорологичната ситуация. На първо място избрах Варшава. Не само защото сайтът е полски, а и защото Варшава се оказа ключов град в живота ми. Неочаквано там открих една къща, която години наред, още от ранната ми младост, виждах във въображението си и бях убедена, че е само моя измислица, а изненадващо я разпознах на площада Ринек в полската столица. Но тази история съм я описала подробно в друга книга... И още - във Варшава преди година и половина попаднах, макар и за кратко, в ролята на студентка, защото съм привърженичка на ученето през целия живот - това също съм го описала в онази книга - а когато човек искрено се вживее в една роля, той напълно се слива с нея, така че аз се върнах в младостта си и като че ли животът ми тръгна отново от началната точка, когато човек завършва университет и оттук нататък всичко му предстои. Много важно място се оказа за мен Варшава.

         Следващият град в метеорологичната рубрика на моята лична интернет страница е, разбира се, София. Нужно ми е да знам какво ще бъде времето всеки ден, за да се обличам подходящо и т.н.

          Добавям... Страсбург. Защо Страсбург? Преди всичко, защото след седмица заминавам там, за да отразявам сесията на Европейския парламент. Но и по други причини. Когато преди пет години за първи път пристигнах в този град, си казах: „Е, хубаво, но не е като Париж!” По улиците се чуваше говор на различни езици - чужденци отвсякъде работят в представителствата на европейските институции. Често долавях руска реч - в Брюксел това е рядкост... Бих могла да кажа, че неусетно започнах да харесвам Страсбург заради многоезичието му... Но не е само заради това. Страсбург - защото е на границата с Германия и носи духа на нейната култура наравно с френската... а аз имам слабост и към Германия... И още - в Страсбург винаги спокойно са съжителствали католици и протестанти. Тук, влизайки ту в католически, ту в протестантски църкви, за пореден път почувствах, че ми е по-близък католицизмът - макар да не съм религиозна. Просто усещане, което долових за първи път в катедралата „Свети Петър” в Рим, а по-късно - и в Полша... Има и нещо съвсем лично. Кой знае защо, когато съм в Страсбург, понякога чувствам присъствието на майка си. Напълно необяснимо усещане, защото мама никога не е идвала в този град. Веднаж пък ми се стори, че видях на една от улиците моя починал братовчед Митко и наивно си казах: „А ако всъщност починалите просто отиват да живеят в друг град и можеш да ги срещнеш, стига да знаеш точно къде са заминали? Само че това е изключително трудно, защото градовете по света са много...” Глупави размишления. Но, да речем, Страсбург е градът, в който ми се струва, че бих срещнала мои близки и познати от други измерения... Затова искам да знам какво е времето там.

         Накрая допълвам метеорологичната си рубрика и с... Лисабон! Лисабон с дългата му палмова улица Aвенидa дa Либердад, с устието на река Тежу и паметника на португалските мореплаватели, и с кулата Белем... и с всичко онова, което сега изниква в паметта ми... Първото ми впечатление от Лисабон леко ме разочарова. Очаквах веднага да ме грабне неповторима атмосфера, а от летището до хотела ми покрай прозореца на таксито се нижеха съвсем обикновени сгради. После градът започна да се разтваря пред мен, като човек, когото опознаваш постепенно и скоро усещаш, че започваш много да го харесваш, а едва след като се разделите, разбираш, че, всъщност, онова, което изпитваш към него, е любов.

         Обичам Лисабон заради палмите, които ме карат да се чувствам на друг, далечен континент. Обичам го заради пъстроцветните му жители - в него ще срещнеш всички нюанси на черното и бялото и тази пъстрота на човешките лица ми е близка, вълнува ме, опиянява ме... Искам да знам какво е времето в Лисабон! Дали се задава дъжд и смуглите продавачи на сувенири прибират бързо дребната си стока от тротоарите, свиват я на вързоп и се втурват да се спасяват от първите капки... или ще грее слънце над хълмовете, по които малкото туристическо трамвайче разхожда любителите на необичайното из криволичещите тесни улички на стария квартал - трамвайчето минава толкова близо до фасадите на ниските къщи, че може да докоснеш прането, простряно под прозорците!...

         Днес, неделя, 28 февруари 2010 г., 21 часа... във Варшава температурата е 6 градуса, облачно е... но вероятно става за разходка. В кафенетата по улица „Нови швят” посетителите се наслаждават на часовете преди новата работна седмица... може би...

         ...по улицата тича красиво снежнобяло куче, силното му гъвкаво тяло се устремява към Ринек...

         По същото време в София е 8 градуса и също е облачно... Синът ни гледа по телевизията българския финал за Евровизия, пита ни дали ще гласуваме за някоя от песните, ние се колебаем... баща ми си прави чай... мисля дали съм купила достатъчно мартеници за утре.

         В Страсбург е 10 градуса, частична облачност. По улиците в този час едва ли са останали много хора - там е така, прибират се по домовете по-рано. Сградите на европейските институции заспиват, а в катедралата сенки от минали векове свирят беззвучно на орган...

         Учудващото е, че в момента температурата в Лисабон е почти същата, както и в Страсбург - 11 градуса. И също е облачно. Като че ли над цяла Европа има облаци... или поне в подбраните от мен градове... Мислено тръгвам към брега на река Тежу... там, откъдето в далечината се вижда голямата статуя на Христос, разперил ръцете си - същата, както в Рио де Жанейро, но по-малка...  отивам и още по-нататък, където реката се влива в океана... някога ще го прекося... но не сега, има време до тогава...

Гергина Дворецка

Откъс от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.

Военно издателство

 

 

 

Размисли по повод един конкурс

В студиото на програма "Христо Ботев" на БНР, от което се излъчваше авторското ми предаване "Младежта среща Европа", есента на 1992 г. Разглеждам произведения, посветени на Европа без граници, на участници във второто българско издание на едноименния конкурс, които съм поканила за събеседници. Автор на снимката е Кирил Георгиев, един от победителите през 1992 г.

Тези дни отново ми се обади приятелката ми Емилия Нечева, с която през 1991 и 1992 г. организирахме в БНТ и БНР Международния конкурс „Младежта среща Европа“ на Италианското радио и телевизия (RAI). Беше се въодушевила, че по нейна идея издирих от архивите си есето, с което Георги Господинов през 1991 г. стана един от петимата младежи, наградени с пътуване до Венеция от конкурса на БНР. Вярно е, че намерих не самия оригинал на есето, а неговия превод на италиански, защото колегите от RAI държаха да се запознаят с произведенията, отличени от журито във всяка страна, включила се в конкурса. Тогава между 26-те европейски страни участнички беше и България. Така обаче стана още по-интересно – на практика, намерих първия превод на чужд език на текст от Георги Господинов. Писах за това в блога си: Георги Господинов спечели първата си международна награда още през 1991 г.!

При последното ни чуване по телефона Еми вече беше ходила на Пролетния панаир на книгата пред НДК в деня, когато световноизвестният днес писател даваше автографи. Редила се беше на дългата опашка, но така и не дочакала автограф. Надяваше се това да стане все някога.

„Но знаеш ли колко силно впечатление ми направи Георги Господинов – коментираше възторжено приятелката ми. – Гледах го отдалече как разписва книгите. На всеки отделяше специално внимание, на всеки намираше какво да каже.“

Бих обяснила на Еми, че повечето автори правят така, за да печелят читатели, но тя продължаваше да говори въодушевено: „И ми хрумна още една идея: да направиш интервю с Георги Господинов и да го питаш какво се е променило за него от времето, когато спечели първия си международен конкурс и ти го заведе с другите наградени във Венеция, и сега!“

Тук вече реших да я прекъсна:

-                     Еми, ти май не си прочела внимателно онова, което написах преди дни в блога си. От един момент нататък Георги Господинов изобщо не искаше да споменава защо е бил във Венеция през есента на 1991 г.!

Припомням, че в своя „Естествен роман“ той отделя специално внимание на пребиваването си там, но описва повода да се намира в Италия така: „Не помня дали отбелязах дотук, че съм на европейска студентска среща. Но то е почти без значение.“  В откъса за Венеция в романа, разказва и за романтичното си запознанство с португалката Карла. Години по-късно в разказа си „Да търсиш Карла в Лисабон“, посветен изцяло на спомена за това романтично запознанство, подхвърля мимоходом за първото си излизане извън България, когато границите току-що са се отворили, Видял въпросната Карла „на една многолюдна младежка среща на италианския бряг на Адриатика“. Тук дори не споменава Венеция.

Гледах тези дни специалното предаване по БНТ 1 „Георги Господинов в убежището на времето“ и едно интервю с него в неделя сутринта по същата телевизия. Забелязах, че обича да говори за неслучилите се неща в живота, включително за наградите, които е очаквал, но не е получил, и в един момент се запитах: „Ами ако през 1991 г. журито ни не го беше определило като един от победителите в конкурса „Младежта среща Европа“? Веднага си отговорих, че той пак би станал известен писател, защото има не само талант, но и огромната амбиция да се наложи в литературата – от млад постоянно участва в конкурси, целенасочено върви към утвърждаването на името си.

Зададох си въпроса още по-откровено: „Ако знаеше, че след години Георги Господинов ще демонстрира пълно пренебрежение към международния конкурс, благодарение на който за първи път излезе извън България, би ли дала гласа си той да бъде сред наградените?“ И също толкова откровено си отговорих: Не, не бих гласувала за него.

Мъжът ми се пошегува, че би трябвало да озаглавя текста, който четете сега: „Защо ли заведох Георги Господинов във Венеция през 1991 г.?“ Аз пък се пошегувах, че това заглавие би било съвсем точно. Но шегата настрана, над 30 години по-късно си казвам, че определено на мястото на световноизвестния днес писател трябваше да бъде друг млад човек, който би се гордял, че е спечелил този конкурс. Конкурсът остави у много от участниците ярък спомен, дори и да не са били отличени с награда, а какво да говорим за голяма част от наградените! Вече съм споменавала в блога си за такива случаи. Ще добавя още един. Преди 2-3 години се запознах с талантливата пианистка Зорница Радионова, съпругата на виртуозния цигулар Йосиф Радионов. Тя се оказа сестра на Десислава Дамянова, която през 1991 г. спечели пътуване до Венеция заедно с Георги Господинов и още 3 момичета. Разбрах, че в семейството им винаги са си говорили с много топло чувство за конкурса „Младежта среща Европа“.

Нямам представа защо новият носител на „Букър“ през годините започна да го определя като „някакъв конкурс“ и не обича да обяснява как така веднага след падането на „желязната завеса“ се е озовал „на една многолюдна младежка среща на италианския бряг на Адриатика“. Срамно ли е да кажеш, че си попаднал там, защото си спечелил конкурс в конкуренция с пишещи младежи от цяла България? Странни са меандрите на авторовите емоции! И ако авторът се срамува да спомене за спечелването на конкурса, не е ли логично аз, като организатор на този конкурс, със задна дата да съжалявам, че на негово място не сме избрали друг младеж?

Тогава нямаше да имам повод да припомням, че Георги Господинов е един от първите наградени с пътуване до Венеция през 1991 г.! А може би това е обяснението за учудващото подценяване на тази награда от страна на все повече набиращия световна известност автор: откъде накъде Гергина ще си мисли, че има някакво участие в творческата му кариера! Организирала някакъв конкурс, после придружила победителите в него във Венеция!  

Защо ли обаче си мисля, че ако в очите на популярния автор бях останала само като журналистката, която е организирала един спечелен от него конкурс, щях да му бъда по-симпатична. Впоследствие обаче той разбра, че аз също съм автор на стихове и проза. Забелязала съм, че немалко изявяващи се на литературното поприще предпочитат да ме възприемат единствено като журналистката, отразяваща творческите им успехи, но не и като посестрима по перо. Естествено, от това написаното от мен няма да стане по-.лошо, нито написаното от тях ще стане по-хубаво.

Никога Господинов не ми е казвал, че е чел нещо от мен, само веднъж, преди години, ме попита, леко иронично: „Продължаваш ли да пишеш?“ Отговорих: „Да, продължавам.“ Май тогава бях издала сборника си с разкази „Откриването на Дагоберта“, на който и досега много държа. Доста от сюжетите в него са свързани с мои преживявания, докато бях журналистка в Българското национално радио. Там съм разказала и за конкурса „Младежта среща Европа“. Разказът за него написах през 2010 г. и той завършва така: „Сега се питам искам ли да срещна отново хората, за които разказах тук, и си отговарям откровено, че не. Нямам желание да ги видя остарели. Предпочитам да си остана с най-ранния спомен от „едно италианско лято”, в което като че ли нищо особено не се случи, а го помня вече 20 години.“

Интересно ми е, че като гледам напоследък интервютата на Господинов, откривам някои сходства. Оказва се, че той също намира за важни и запомнящи се моментите, в които като че ли нищо не се случва.  Докато четях наскоро разказа на Георги Господинов „Да търсиш Карла в Лисабон“ от сборника му "И всичко стана луна", открих още едно сходство: разказът завършва с това, че основният герой, съвпадащ с автора, няма желание да види как изглежда Карла 20 години по-късно. Усещам близък и начина, по който той описва разходките си из Лисабон в търсене на Карла. За илюстрация публикувам в блога си разказа „Малко метеорология“ от сборника ми „Откриването на Дагоберта.“ Слава Богу, че моята книга е издадена през 2012 г., а първото издание на „И всичко стана луна“ на Господинов излиза година по-късно, през 2013 г., т.е. няма как да бъда заподозряна, че аз съм се повлияла от него.

Видях го на живо наскоро на приема в посолството на Италия по повод националния празник на страната. Поздравих го за наградата му „Букър“ и за филма по БНТ 1. Не се сетих да го питам дали пази оригинала на есето си, с което спечели своето пътуване до Венеция през 1991 г. Бих го публикувала на сайта ни, така както негови стари учители извадиха от архива първото му публикувано стихотворение като третокласник. Но като знам, че не обича да говори за участието си в конкурса „Младежта среща Европа“, какъв смисъл имаше да му припомням за него. Естествено, няма да се вслушам и в предложението на приятелката ми Емилия Нечева да го интервюирам как се чувства 32 г. след награждаването му в този конкурс.   

На италианския прием преди три дни не сме разговаряли повече. Видях го в някакъв момент сред малка групичка от хора. С придобития си рефлекс на фоторепортер долових, че би се получила добра снимка, но не ми се влизаше в ролята на папарак.

Пак се замислих какво щеше да стане, ако вместо Георги Господинов бяхме наградили друг млад човек през 1991 г.. Нямаше да се появят няколкото страници в „Естествен роман“, посветени на пребиваването му във Венеция. Нямаше да се запознае там с португалката Карла и през следващите години да се вълнува от съдбата на нейната родина, както го е описал в разказа си „Да търсиш Карла в Лисабон“. Разбира се, и този негов разказ нямаше да се появи, защото ако не беше ходил на младежката среща във Венеция, нямаше там да се запознае с Карла и тя не би се превърнала в постоянен копнеж и творчески импулс за него. Е, какво толкова! Сигурно и без тези моменти от личната му и творческа биография щеше да е известен автор и носител на „Букър“.

Все ми се струва обаче, че животът му би бил емоционално по-беден без пътуването му до Венеция през 1991 г. Добре, че миналото може да се променя само във въображението ни.

С такава картичка, желаещите да се включат в Международния конкурс "Младежта среща Европа", организиран от Младежка редакция на БНР, можеха да израдят подкрепата си за Европа без граници. Нещо като младежки референдум за обединена Европа, който провеждаха колегите от Италианското радио и телевизия RAI, а ние пренесохме в България. Днес това може би изглежда твърде романтично и наивно, но преди 30-ина години въодушеви много младежи 

Още по темата в блога ми:

Георги Господинов спечели първата си международна награда още през 1991 г.!

Ветерани на конкурса „Младежта среща Европа“ 30 години по-късно

"Младежта среща Европа" - из историята на едно радиопредаване

 

     

Стихотворението ми „Жана д’Арк“ в превод на френски

Жана д'Арк на кладата, картина от 1843 г., автор: Херман Шилке (1803-1860 г.) 

На 30 май е годишнината от гибелта на Жана д’Арк. В историческите документи е отбелязано, че е изгорена на кладата на тази дата през 1431 г. в Руан.

Още в най-ранната си младост се възхищавах от френската национална героиня, но ме вълнуваха не толкова подвизите й на бойното поле, а трагичната й съдба – да бъде предадена. Когато попада в плен, кралят, когото реално тя възкачва на престола, не прави нищо, за да я спаси.

         Споделяла съм в блога си моето стихотворение за Жана д’Арк, написано на младини. Наскоро обаче го преведох на френски език, защото го включих в рецитала „Франкофонски музи“, който се състоя в галерия „Мисията“ на 15 май т.г. Повече информация за събитието има на сайта ни: "Франкофонски музи" - рецитал за 30 г. от членството на България във Франкофонията

Както споменах, стихотворението преведох самата аз. Не съм се старала да предам българския текст на френски в рими, както е в оригинала, ритъмът също на моменти се губи. Напоследък съм все по-голям привърженик на преводи, които са възможно най-близки до оригинала като мисъл, чувство и образност, но не намирам за задължително търсенето на рими на всяка цена. Четох едни нови български преводи на български на творби от голям гръцки поет, в които, за да се уйдурдисат рими, са правени такива врътки със стиха, че предпочетох всеизвестните преводи на Стефан Гечев, където рими няма, но пък стиховете се леят плавно и се възприемат с лекота.

Собственият ми превод на френски, който споделям по-долу, следва точно този принцип. 

Jeanne d’Arc

 

Mon roi bien-aimé, dormez-vous tranquillement

Fatigué par le poids des plaisirs mondains,

Ou même dans le lit vous bouchez vos oreilles

Pour ne pas entendre le crépitement d’un bûcher en flammes?

 

Vous dormez, Sire… Dormez, Sire ! Et votre sommeil

Efface ma dévotion et ma foi aveugle.

Je me demande qu’est-ce quelqu’un ressent,

En sacrifiant son guerrier fidèle?

 

Je me demande qu’est-ce qu’il fera au moment

Quand il aura de nouveau besoin de son aide

Mon plus grand malheur, Sirе, est que devant les gens,

J‘affronterai la mort votre nom sur mes lèvres.

 

Puisse la foule pense que je vous crois à mes côtés

Pour que ma mort soit moins dépourvue de sens.

Et après, Sire, pour plaire à la postérité,

Vous pousserez un soupir de chagrin sur mes cendres.

 

Превод от френски: Гергина Дворецка

Бях помолила за съвет преподавателката по френски език Вяра Любенова от Френската гиманзия „Ламартин“ в София (когато аз учих в нея, тя се казваше, кой знае защо, „Георги Кирков“) и искрено й се извинявам, че не се съобразих с всичките й препоръките, но се доверих повече на личното си усещане. Може и да съм сбъркала, но то си е за моя сметка.

Следва оригиналът на стихотворението:

       

ЖАНА Д’АРК

Мой любими кралю, спокойно ли спите,

уморен от поредната светска наслада,

или даже насън си държите ушите,

да не чуете пукот на пламнала клада?

Спите, Сир... Спете, Сир! А сънят Ви полека

мойта вяра и преданост сляпа зачерква.

Интересно, какво ли изпитва човека,

който верния воин принася във жертва?

Интересно, какво ще направи, когато

се наложи отново да моли: „Спаси ме!”

Най-жестоко е, Сир, че сега, пред тълпата,

гибелта ще посрещна със Вашето име –

 

нека всички помисля, че Вие сте с мене,

та смъртта ми поне да не бъде нелепа.

После, Сир, за пред бъдещите поколения,

ще въздъхнете скръбно над моята пепел.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

 

 Още по темата на сайта ни:

Гергина Дворецка на рецитала "Франкофонски музи"

 

 

Георги Господинов спечели първата си международна награда още през 1991 г.!

     

Тези дни ми звънна по телефона моята приятелка Емилия Нечева, с която през 1991 и 19992 г. организирахме, тя в БНТ, а аз – в БНР, международния конкурс „Младежта среща Европа“ на Италианското радио и телевизия (RAI). В този конкурс младежи до 25-годишна възраст от различни европейски страни бяха поканени да представят в художествена форма идеята си за Европа без граници. Наградата беше няколкодневно пътуване до Италия, а ние с Еми придружавахме българските победители.  

-                     Ти нали през 1991 г. заведе във Венеция Георги Господинов като победител в конкурса „Младежта среща Европа“? – попита ме тя.

-                     Заведох го, защото спечели конкурса, за което заслугата си беше изцяло негова.

-                     На мен ще ми е интересно да прочета есето, с което той е спечелил тогава.

Хубава идея! Реших да разровя архивите си от БНР, където работих 39 години. Знаех, че съм запазила поне част от конкурсните произведения, които ни изпращаха през 1991 и 1992 г. млади хора от цялата страна. Проблемът е, че до 2014 г., когато напуснах поради навършване на съответната възраст, ми се налагаше да сменя поне четири стаи в сградата на Радиото. Имаше вероятност при преместванията нещо от скъпоценните ми архиви да се е затрило.

Вчера с трепет разтворих папките с надпис „I giovani incontrano l’Europa” – това е автентичното заглавие на конкурса на италиански. То е изписанf и на фланелката, която виждате на първата снимка – всеки от екипа на конкурса получаваше такава. Както и предположих, материалите бяха разбъркани, липсваха, например, наградените есета от 1992 г., но това, с което през 1991 г. Георги Господинов стана един от победителите в конкурса на БНР, се оказа в наличност! Само че на италиански.

Ще дам още някои пояснения за Международния конкурс „Младежта среща Европа“. Победителите в него се определяха от жури в съответната страна, но накрая колегите ни от RAI искаха наградените литературни творби да им бъдат изпратени на италиански. Ето така в моя архив се беше озовала италианската версия на есето, с което през 1991 г. Георги Господинов спечели своя пръв международен конкурс! Впрочем, изглежда това е изобщо първият конкурс, който е печелил, защото наградата „Южна пролет“ му е присъдена през 1993 г.

 За съжаление, поне за момента не мога да открия оригинала на български, но нищо чудно след разравянето на още папки вкъщи и това да стане.

Любопитното е, че самият Георги Господинов не обича да говори за конкурса „Младежта среща Европа“. Всъщност, благодарение на него известният днес в цял свят писател за първи път излезе извън България и попадна в един от най-красивите европейски градове – Венеция. В своя „Естествен роман“ той отделя специално внимание на пребиваването си там, но описва повода да се намира в Италия така: „Не помня дали отбелязах дотук, че съм на европейска студентска среща. Но то е почти без значение.“ 

Да, във Венеция през 1991 г. имаше среща на младежи от различни страни, победители в осмото издание на вече споменатия международен конкурс. Сред тези победителите беше и самият Георги Господинов, заедно с 4 момичета от България. В архива си открих фотокопие (малко некачествено) на съобщението от RAI, с което се потвърждава, че от 20 до 27 септември същата година г-жа Дворецка и петимата млади българи ще бъдат приети и настанени в Йезоло. Името, което не се чете на фотокопието, е на Десислава Дамянова.

За Георги Господинов, както става ясно от откъса в „Естествен роман“, е било без значение по какви причини се е озовал в Италия тогава. Лично за мен обаче, като организатор на конкурса в БНР, беше от огромно значение, че за първи път български младежи имаха възможност да посетят свободно, без никакви формалности, страна зад доскорошната „желязна завеса“. Веднага след политическите промени в някогашния социалистически лагер, още през 1991 г., колегите от RAI отправиха покана към радиата и телевизиите на страни като България да се включат в международния конкурс, който ще вдъхнови младежите да си представят обединена Европа, а наградените получаваха възможността да пребивават в една от страните, които за повечето от живеещите при социализма бяха неосъществим блян.   

В интерес на истината, през първите десетина години след конкурса, Георги Господинов редовно се отзоваваше, когато го канех да участва в авторското ми предаване на европейска тематика, което от 1990 до 1997 г. носеше името на конкурса – „Младежта среща Европа“, после беше прекръстено от една директорка на „Европейски проекти“, а в края на почти четвъртвековното си съществуване, от 2011 до 2014 г. се излъчваше със заглавието, което винаги съм искала да носи – „Европа без граници“.

Естествено, че с нарастващата слава на Георги Господинов като писател, много се гордеех, че той е в някакъв смисъл наше откритие, журито на организирания от нас конкурс през 1991 г. първо беше забелязало дарбата му. Само че с времето Георги взе да отклонява поканите ми за участие в предаването. Казваше ми, че когато го представям като един от първите победители в конкурса „Младежта среща Европа“, му звучало като „първият човек“. Не знам какво обидно виждаше в определението „първият човек“, но се съобразих с аргумента му и престанах да го каня за събеседник.

През 2000 г. обаче, когато отбелязвахме 10-годишнината на предаването ми на пресконференция в БТА, Георги Господинов прие да присъства на нея и разказа какво е означавал конкурсът за него, поясни, че след пътуването си до Италия има три издадени дотогава книги и в две от тях Венеция присъства много осезателно, изказа се с благодарност към организаторите на конкурса. „За мен този конкурс в ранната 1991 г. беше романтичният период на нашата представа, представата на 20-годиини млади хора, за обединена Европа – прекалено сантиментална и наистина наивна.“ – каза Георги Господинов на пресконференцията в БТА през 2000 г. Припомни и две изречения от есето си „Аз и Европа без граници“, с което спечели наградата през 1991 г. и добави, че все още вярва в тях: „Когато се поставят граници в любовта, единственият начин да запазиш достойнството си е като се превърнеш в нарушител. Самото създаване на граница е достатъчна причина тя да бъде нарушена.“ И добави: „Така съм мислел тогава в някакви радикални младежки години. Сега знам, че е достатъчен самият процес на преодоляване или на отместване на границите. И границите, в крайна сметка, не са нещо лошо.“  

Включих част от тогавашното му изказване в предаването „Европа без граници“ на 13 август 2014 г., когато се връщах към моменти от историята това предаване. На аудиозаписа на сайта на БНР гласът на Господинов звучи от 16.45-та мин. нататък:  "Младежта среща Европа" - БНР    

С интерес препрочетох отново откъса за Италия в „Естествен роман“ и си припомних пребиваването ни в провинция Венето преди 32 години. Бяхме настанени в курортното градче Йезоло и за да стигнем до Венеция, всеки ден с младежите, които придружавах, се качвахме на корабче дотам. Интересното е, че имам ярък спомен как корабчето бавно приближава към прочутия площад Сан Марко, който буквално е нагазил във водата, а нямам конкретни спомени от разговорите, които съм водила с победителите в конкурса. Освен един – за португалското момиче, описано в „Естествен роман“! Преди отпътуването ни за летището Георги разказа, че цяла вечер са си говорили с една португалка (явно на английски) и тя писала нещо на португалски в тетрадката му. Подаде ми тетрадката. С познанията си по романски езици успях да разбера, че това са послания, изпълнени с копнеж и плам. Момичето като че ли го беше прегръщало чрез написаните думи, беше изразило на родния си език онова, което не е посмяло да каже на английски, а още по-малко – чрез езика на тялото си. Красива история, достойна за един известен днес в цял свят писател – макар че той я е описал по по-различен начин в книгата си.

Независимо как се отнася днес към конкурса „Младежта среща Европа“, благодарение на който за първи път получи международна награда и излезе извън България, хубавото е, че през годините Георги Господинов продължи да участва в конкурси. На тях всеки път се открояваше талантът му!

Не съм от хората, които са чели всичките му книги. Тук не е моментът да споделям и дали ги харесвам.

Най-искрено обаче се зарадвах на наградата му Букър. С мъжа ми Владимир Дворецки стояхме до късно през нощта срещу 24 май и тръпнехме в очакване, докато чухме, че победител е романът „Времеубежище“ на Георги Господинов, преведен на английски от Анджела Родел! 

Веднага направихме скрийншот на победния момент!

А по-долу може да прочетете първото произведение на Георги Господинов, получило награда в международен конкурс през 1991 г., и преведено на италиански от колегите от Италианска редакция на Радио България – есето му „Аз и Европа без граници“. Със сигурност това е първият превод на негова творба на чужд език!

 

Макар да знам италиански, не се наемам да преведа текста обратно на български, но поне изпълнявам молбата на приятелката ми Емилия Нечева, която пожела да го прочете, и ше го разбере.

Още по темата в блога ми:

Ветерани на конкурса „Младежта среща Европа“ 30 години по-късно

"Младежта среща Европа" - из историята на едно радиопредаване