Спомени от Лондон преди Брекзит

С мъжа ми бяхме в Лондон през март миналата година. Казвахме си на шега, че искаме да го видим преди да мине референдумът за членството на Великобритания в Европейския съюз, но бяхме почти сигурни, че този референдум нищо няма да промени. През четирите прекарани дни в Лондон обаче започнахме леко да се разколебаваме относно невъзможността за промяна. По телевизиите непрекъснато вървяха дебати за референдума и усещането за накланящи се везни, ту в едната - ту в другата посока, вече не ни вдъхваше стопроцентова увереност за бъдещата цялост на ЕС.

Разбира се, ние бяхме отишли в Лондон не за да гледаме телевизия, а за да се разхождаме, и го правехме до изнемога. По време на една от разходките по Оксфорд стрийт попаднахме на уличен референдум. Не точно за членството в Евросъюза, аз за поредния етап от кметските избори, в които се беше включил отново и тогавашният кмет на Лондон Борис Джонсън – открит поддръжник на излизането от ЕС. На тротоара имаше голяма прозрачна кутия, разделена на две части и на всяка от тях беше залепена по една снимка – на едната разпознах Борис Джонсън с характерната му небрежна прическа, а на другата – непознат за мен негов съперник в надпреварата за кметския пост. 

Двама млади мъже спираха минувачите и ги караха да пуснат синя топчица в онази част на кутията, на която е снимката на фаворита им. Ние също бяхме поканени да направим избора си. Нямах никакво отношение към нито един от двамата. Мъжът ми обясни, че не сме лондончани и нямаме право да даваме мнение по въпроса. Аргументът ни беше приет, макар и с леко разочарование, защото явно въпросът беше да става шоу. Загледах се в резултатите от импровизирания уличен референдум и за моя изненада открих, че топчиците за Борис Джонсън са значително повече. Отначало намерих обяснение в подбора на самите снимки – евроскептичният лондонски кмет изглеждаше симпатичен, а опонентът му -  доста строг и скучен. После си помислих: ами ако все пак не е въпрос само кой как изглежда на снимката? Когато през юни 2016 г. референдумът във Великобритания недвусмислено показа превес, макар и лек – на желаещите за излизане от ЕС, вече ми стана ясно, че импровизираното гласуване със сини топчици на тротоара на Оксфорт стрийт е било предвестник на този резултат.

През месеците след решението за Брекзит чухме за неочаквано надигнала се вълна от нетолерантност и ксенофобия във Великобритания. Изглеждаше ми странно на фона на спомените ми от краткотрайния ни престой в Лондон през пролетта на 2016 г. Малко преди да попаднем на „гласуването“ със сини топчици вниманието ни беше привлякла колоритна тройка от странно облечени хора: двама от тях - с трика в цветовете на дъгата и чорапи в крещящи цветове, а третият – в син надуваем костюм, в който приличаше на балон. 

Носеха касетофон, надут на макс, подскачаха по улицата и понякога се кълчеха. Никой обаче не реагира зле на предизвикателното им поведение. Хората по-скоро не им обръщаха внимание. Проследихме ги накъде са се запътили в този вид и те ни отведоха пред ВВС. Там застанаха насред голямата площадка пред входа и продължиха да надуват касетофона, да подскачат и танцуват. Никой не излезе да ги изгони.

         И друг спомен от онова наше кратко пребиваване в британската столица преди година: край Темза, близо до гигантското виенско колело, известно като Окото на Лондон, се натъкнахме на няколко павилиона, в които се продаваха екзотични ястия от цял свят и имаше немалко желаещи да ги опитат... 

         Затова се изненадах на новините за изблици на нетолерантност, избухнали след Брекзит. Поне моите повърхностни впечатления са, че лондончани приемат какви ли не културни традиции и сексуални ориентации… Само че има едно важно уточнение – изблиците на нетолерантност след Брекзит били към хора от Източна Европа. Дори имало един убит поляк… Британците май така и не можаха да свикнат с източневропейците, все им се привиждаше, че ще искаме да им завладеем острова и да им се възползваме от придобивките. Колко страх браха, че след приемането на България и Румъния в ЕС нашенци ще им нахлуят масово на територията! А сега се чудят кой ще им бере ягодите след Брекзит…

         Но в момента предпочитам да не се задълбочавам в тези мисли, а се връщам към спомените си отпреди една година, когато решението за Брекзит още не беше декларирано.

Лондон ни изненада с хубаво време! Половината от четирите дни, в които бяхме там, се оказаха слънчеви. Пролетта се усещаше. В парковете бяха нацъфтели нарциси и бели минзухари. От цветовете на настъпващата пролет преобладаваха зеленият - тревата, жълтият - нарцисите и тук-там разцъфналите храсти, белият и розовият - по някои дръвчета.

В огромния Хайд парк не се отбихме до мястото на ораторите, където всеки може да се изкаже, затова пък се наслушахме на различни птичи говори. Една патица, докато плуваше в езерото и ни наблюдаваше как вървим по брега, издаваше накъсани звуци като морзова азбука. Какво ли ни каза?
Естествено, най-гласовити бяха гаргите - обикновено ги виждахме все на видно място, кацнали на върха на някое още голо дърво, грачеха въодушевено. 

Някои птици пък ни говореха беззвучно - като дебелите патици, които патраво се приближаваха съвсем наблизо и подсказваха, че очакват да ги почерпим с нещо. Мълчалива беше и една странна птица, която гордо обикаляше около скулптурата "Арката" на Хенри Мур, като че ли беше нейна собственост. 

Губеха се в шума наоколо и гласчетата на зелените папагали, които прелитаха от време на време и, когато кацаха по дърветата, се сливаха с тях, защото клоните и стволовете са покрити със зелен мъх... 
За първи път в Лондон чух глас на лебед и отначало не можах да повярвам - звучи като хъркане! Дали оттам не е дошъл изразът "лебедова песен", заради аналогията с предсмъртни хрипове?... И дали излизането на Великобритания от ЕС не е началото на неговата лебедова песен?

Ех, Брекзит, Брекзит защо пак ми напомняш за себе си и се опитваш да помрачиш хубавите ми спомени от Лондон преди година…

"Сляпата Вайша" и нощта на "Оскарите" 2017

Отдавна вече не си купувам всички книги на Георги Господинов и не приемам априори за хубаво всичко написано от преекспонирани в публичното пространство автори, но разказът „Сляпата Вайша" ми хареса. Държа да споделя това свое мнение, защото прочетох из Фейсбук някои негативни оценки за литературната основа на филма. Въпрос на вкус. Лично аз намирам, че този кратък разказ е много добре написан. Харесва ми отвореният му финал, допада ми играта на думи в посланието, че нищо в настоящето не е могло „да събере очите“ на Вайша, т.е. нищо в днешния ден не е успявало да й се стори дотолкова впечатляващо и стойностно, че да не гледа само в миналото и в бъдещето. Филмът на Теодор Ушев се отличаваше от останалите номинации със самобитността си – тя може и да не допада на всички, но прави впечатление. Музиката на Никола Груев-Котарашки буквално ме омагьоса.

Много исках „Сляпата Вайша“ да спечели. Затова заседнах снощи пред телевизора още от 23 ч., за да видя и предварителните разговори със звездите, и цялата церемония по награждаването. С голямо удоволствие изгледах една от атракциите на вечерта - как случайни посетители от туристически автобус, които очакваха да влязат в музея с костюми от популярни филми, бяха въведени в залата със знаменитостите и успяха да се ръкуват и да се снимат с някои от тях.

След като разбрах, че „Вайша“ си остана само с номинацията, се почувствах уморена и отидох да спя. Така се оказа, че съм пропуснала другата голяма атракция – напълно непредвидена и доста неприятна, за разлика от нагласената с туристите: объркването на наградата за най-добър филм. После гледах видеозаписа на този конфуз. Изненадана съм,  че организаторите толкова късно реагираха на недоразумението: целият екип на „Ла ла ленд“ излезе на сцената, прегръщаха се, поздравяваха се, докато в крайна сметка се оказа, че победител е филмът „Лунна светлина“. Спомням си, че преди години такова объркване стана при обявяването на някаква мис на голям международен конкурс за красота – излезе девойката пред всички, разплакана от радост, получи си короната, но малко след това водещият се извини за грешката си и короната беше преместена върху главата на друга хубавица. Подобни неща обаче в Холивуд не бяха ставали. В случая с „Оскарите“ снощи явно вината не беше на водещия Джими Кимъл, а на обявилите наградата актьори Фей Дънауей и Уорън Бийти. Впрочем, Фей Дънауей отначало изобщо не я разпознах на видеозаписа. Както беше трудно да се разпознаят в залата и други известни кинокрасавици, прибегнали до пластичната хирургия, за да си скрият бръчките. Не знам дали са доволни, че са си опънали кожата на лицето, след като с това са си изгубили физиономиите. Всъщност, тези биещи на очи пластични операции по популярни филмови лица бяха за мен другият голям конфуз във вечерта на „Оскарите“, но за него като че ли е някак нетактично да се говори.  

Нашата „Вайша“ пък си беше съвсем автентична – нито разкрасена, нито натъкмена. Доволна съм, че стигна до номинациите.

За целувката, за Верлен и за преводите на стихове

Тази сутрин в предаването „Денят започва с култура“ по БНТ 1 Кирил Кадийски прочете свой превод на стихотворение от Пол Верлен, в което се споменава празникът Свети Валентин. Започва така: „Целувката оса е.“ Стихотворението в превод звучи много добре, но ме смути това, че в оригинала става дума за пчела, а не за оса. Разбира се, благодарение на осата се е получила оригинална рима: оса е – витае, но това ме изкуши да преведа същото стихотворение, максимално близо до оригинала. Резултатът е, че моят превод наистина е по-близък до стиха на Верлен, но пък при Кадийски се е получило по-хубаво стихотворение. Обяснението е логично – Верлен пише от името на беден млад овчар, който, естествено, се изразява по-примитивно, а не като истински поет, затова и думите, които употребява са по-простички. За сравнение предлагам двата превода и оригинала на Верлен.

Тъй като в моя блог е нормално да споделя първо собствения си превод, започвам с него. Запазила съм оригиналното заглавие на Верлен, което е на английски.

A poor young Shepherd

 Пол Верлен

Целувката ме плаши,

напомня ми пчела. 

Боя се от жила

и бдя дори в съня си:       

целувката ме плаши!

Все пак обичам Кати

с красивите очи,

с чертите деликатни,

като бледи лъчи.

О, как обичам Кати!

Днес Свети Валентин е!

Аз трябва, а не смея

да кажа с тон интимен,

щом приближа до нея,

че Свети Валентин е!

Тя ми е обещана

и ще ми е съпруга!

Но как да я подхвана,

любовник как да стана

на бъдеща съпруга!

Целувката ме плаши,

напомня ми пчела. 

Боя се от жила

и бдя дори в съня си:       

целувката ме плаши!

A poor young Shepherd

J'ai peur d'un baiser

Comme d'une abeille.

Je souffre et je veille

Sans me reposer :

J'ai peur d'un baiser !

Pourtant j'aime Kate

Et ses jeux jolis.

Elle est délicate,

Aux longs trait pâlis.

Oh ! que j'aime Kate !

C'est Saint-Valentin !

Je dois et je n'ose

Lui dire au matin…

La terrible chose

Que Saint Valentin !

Elle m'est promise,

Fort heureusement !

Mais quelle entreprise

Que d'être un amant

Près d'une promise !

J'ai peur d'un baiser

Comme d'une abeille.

Je souffre et je veille

Sans me reposer :

J'ai peur d'un baiser !

Paul VERLAINE Romances sans paroles - Ariettes oubliées.

А ето и преводът на Кирил Кадийски:

Целувката оса е, 
треперя от зори, 
а и в съня дори 
край мене тя витае. 
Целувката оса е! 

Но пак обичам Кет — 
с очите и големи, 
по-тъмни от бадеми, 
с лик издължен и блед. 
Ах, как обичам Кет! 

Днес Валентинов ден е! 
Ах, как да ида сам 
при Кет? Човек от срам 
къде ли да се дене, 
а Валентинов ден е! 

Ще бъда аз сгоден 
за Кет — добре го зная! 
Но как да чакам края, 
да страдам всеки ден, 
все още несгоден… 

Целувката оса е, 
треперя от зори, 
а и в съня дори 
край мене тя витае. 
Целувката оса е! 

Пол Верлен 

Превод: Кирил Кадийски

Психологически съвети

Една приятелка във Фейсбук сподели с мен, че си спомня това мое стихотворение отпреди много години. Запитах се дали не звучи актуално и днес и реших да го споделя в блога си:

 Психологически съвети

Ако си сложна, непризната личност

и злоба те мори периодично,

ако мечтаеш да си смел и силен,

а пък се чувстваш доста нестабилен,

то властвай, щом намериш повод дребен:

обиждай по-тактичния от тебе,

дерзай над нежността меланхолична,

измъчвай този, който те обича,

унищожавай нощем пътни знаци,

изритвай безпризорни котараци!...

Изобщо, ако случая подбираш,

все някой свой комплекс ще компенсираш!

А ти, ти, който не заемаш пози

и чуждият успех не те тормози,

ти, който неизмъчвал без пощада,

най-искрено се влюбваш или страдаш,

ти, който най-обикновен човек си –

внимавай, има хора със комплекси!

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб” 

Полезни ли са суперлативите?

Народът ни много мъдро е казал: „На прехвалени ягоди с голяма кошница не ходи!“ Обаче аз веднага ще добавя, че големите хвалби могат да свършат много хубава работа, дори понякога и да е временно. Поводът да пиша по тази тема не са търговските реклами на стоки за бита, а примамващите суперлативи в някои анонси или рецензии за книги. Така, както умелата реклама може да те накара да купиш нещо, за което нищо чудно после да съжаляваш, така и суперлативите за автор, когото не познаваш, може да те подтикне да разгърнеш от любопитство книгата му. В случая не става дума за задълбочен анализ, в който аргументирано се представят достойнствата на дадена творба, а за бомбастични и с нищо недоказани определения като „уникален стил“, „завладяващ сюжет“ и т.н.

Казвала съм си, че вероятно тия превъзнасяния са преувеличени, и все пак ми се е случвало да се заинтригувам и да си купя прехвалена книга. Често съм установявала, че суперлативите от текста, който я рекламира, са били преувеличени, но понякога те продължават подсъзнателно да влияят. Вместо веднага да захвърли разочароващото четиво, читателят може би още известно време ще продължи да търси в него качествата, на които се е надявал, след като е повярвал на хвалбите. Нищо чудно накрая да започне да му се струва, че намира такива качества. Особено, ако и други, повярвали на суперлативите читатели, заповтарят колко е хубава тази книга, за да не се изложат, че не са усетили похваленото авторово майсторство. Една много позната история, на която всички сме ставали жертви.   

Разбира се, при благоприятно стечение на обстоятелствата, човек може бързо да разконспирира безпочвените суперлативи за нечий талант. Случи ми се преди време да отида в литературен клуб „Перото“ за среща с поети, които харесвам, но бях подранила и попаднах на представяне на книга от неизвестен за мен автор. Той беше поканил популярен актьор да чете дълъг откъс от книгата. Актьорът четеше изразително, но дори с добре поставения си глас не успяваше да разкраси бледостта на текста. После думата взе един сладкодумен литературен критик. Той започна да къдри такива славословия за книгата, че ако не бях чула вече откъс от нея, като нищо щях да се подведа и да си я купя. Други от присъстващите обаче бяха омагьосани от красноречието на критика и се подредиха на опашка за автографи…   

Бомбастичните суперлативи за някоя книга са като гръмогласно привличане на вниманието. Трудно е да не ги забележиш. Дали ще им повярваш е отделен въпрос. Все се сещам как майка ми е разказвала за един търговец от нейното детство, през 30-те години на миналия век. Човекът викал така, че огласял надлъж и шир улица „Пиротска“: „Кюлоти, кюлоти! Евтини кюлоти!“ и удрял с пръчка две мостри от въпросния женски атрибут, напълнени със слама и окачени на висок кол до сергийката му. Подвикванията на търговеца така се бяха врязали в паметта на майка ми, че ехото от тях я догонваше години наред, от детството, та чак до старостта й. По същия начин аз пък съм запомнила анонса за един български чиклит, който беше определен като ярък образец за съвременна градска проза - реално в него яркост нямаше, а предимно реминисценции от познати образци на розовия жанр.  

Но на въпроса полезни ли са суперлативите моят отговор е: да, полезни са, ако става дума за талантлива творба! При тази свръхнаситеност от литературна продукция и при тази гръмогласност на рекламите за произведения, които често имат скромни художествени достойнства, за истински хубавите книги трябва да се говори със суперлативи, за да се привлече вниманието към тях. Тогава читателят поне няма да се почувства подведен и няма да си спомни поговорката: „На прехвалени ягоди с голяма кошница не ходи!“

Проблемът е обаче дали сред неоснователните суперлативи човек ще повярва точно на тези, които не са преувеличени. 

Виртуалните приятелства

Около Нова година, а и малко след това, имаше лавина от предупреждения от притежатели на лични профили във Фейсбук, че предстои да прочистят списъка с виртуалните си приятели. По този начин притежателите на съответните профили показваха, че не им е безразлично дали някой само формално се числи към техния виртуален кръг, а никога не е показвал отношение към статусите им. Тъй като от време на време продължават да припламват подобни заявления, реших да споделя какво са за мен виртуалните приятелства.

  Не държа бройката на контактите ми във Фейсбук да е голяма, но ценя всеки един от тях. Сред виртуалните ми приятели има хора от различни националности и религии, симпатизанти на различни политически партии. Уважавам правото на всеки на личен избор. Никого не разприятелявам, след като веднъж съм го приела, дори ако не съм съгласна с някои негови позиции. Във всеки случай, най-малко бих се повлияла от това дали ми лайква статусите – нито настроението, нито самоуважението ми зависи от тези лайкове, просто споделям неща, които намирам за важни и се надявам да стигнат до повече хора. По същия начин разсъждавах и когато допреди две години правех предаванията си в БНР. Тогава нямах представа точно колко хора ме слушат в момента и колко души ще ми се обадят на директните телефони в студиото. Естествено, многобройните обаждания са приятни за всеки водещ, но те невинаги са показателни за качествата на предаването.

Във Фейсбук често съм забелязвала, че текстове, които намирам за много стойностни, не събират много лайкове за разлика от други, които, според мен, са по-посредствени, но харесванията им са стотици. Въпрос на вкус.

Тъй като самата аз не се вълнувам особено от бройката на харесванията в моя профил, не съм и много активна, когато изразявам отношението си към чуждите статуси. Моля да бъда извинена от виртуалните си приятели, които са чувствителни на тази тема – това не означава, че не държа на тях.

Не се обиждам, ако някой ме разприятели, щом така е преценил.

Благодарение на Фейсбук открих и стари познати, и много стойностни личности, които не познавам лично. И още нещо – благодарение на Фейсбук мои познати, които междувременно напуснаха нашия свят, реално останаха в него чрез своите профили. Това ми напомня за стиха на Пушкин „Я памятник себе воздвиг нерукотворный…“. Социалната мрежа направи така, че и хора, които не са оставили след себе си творчество, присъстват сред нас със свои снимки, размишления, емоции, макар и с предишни дати. Едно от най-трогателните неща, на които се натъкнах случайно, е профилът на човек, който беше починал преди година, но приятелите му продължаваха да му изпращат съобщения, да водят с него въображаеми диалози, да му разказват случки от живота си, които държаха да споделят с него, макар че той вече не участваше в тях. Беше тъжно до сълзи и същевременно – красиво, стоплящо…

Аз бях от скептиците, които не искат да стават част от Фейсбук, защото се безпокоят за личното си пространство. В крайна сметка, осъзнах, че всеки е свободен да показва толкова от своето лично пространство, колкото сам прецени. От самия него си зависи дали ще се подлага на рискове. Така че се чувствам добре в социалната мрежа.

А най-важното е, че тя не е единственото нещо, с което си запълвам времето.

Снимката, която слагам като илюстрация на този свой текст за виртуалните приятелства, представлява отражение на слънчеви лъчи, преминаващи през щорите на прозореца. Не можах да си представя нищо по виртуално от това J

Женското и мъжкото писане

Вкъщи неведнъж сме си говорили за женското писане и инициатор на такива разговори винаги е мъжът ми. Според него, авторките умеят да улавят детайли от заобикалящия ни свят и душевни състояния, които са напълно неразпознаваеми за мъжете писатели. Това се дължи на женската проницателност и чувствителност. Естествено, на мен ми е приятно да слушам такива оценки за написаното от жени, самата аз споделям същото мнение.

За женското и мъжкото писане се замислих отново след един телефонен разговор с талантлив български писател, когото ценя. Говорехме за най-новата му книга и той ми каза, че много държи на женския образ в нея, защото в съвременната българска литература героините жени са пренебрегвани, почти отсъстват. Очакваше потвърждение от моя страна, но аз му отговорих:

„Не, нямам такова впечатление. Аз много чета женска литература, а в нея е пълно с образи на жени.“

Той мълчеше. Стори ми се, че съм го шокирала със самото понятие „женска литература“ и затова се поправих: „Чета доста авторки, а те описват предимно женски образи.“

В другия край на телефонната линия писателят все така мълчеше озадачен. Явно друго в думите му го беше сепнало. Изглежда искрено вярваше, че в съвременната българска литература няма достатъчно женски персонажи и беше изненадан, че аз не мисля така..

„Вие сигурно имате предвид книгите, написани от мъже. Може би там няма достатъчно женски образи.“ – започнах да се досещам.

„Да“ – потвърди той.

Замислих се колко ли съвременни романи или разкази от жени е прочел. А може би го интересуват предимно авторите мъже?

Този телефонен разговор ми припомни темата за женското и мъжкото писане - те си имат своите особености, макар че основното мерило за стойността на написаното си остава талантът на автора.

Не съм изчела всички книги на света и не претендирам за меродавно мнение, само ще направя някои сравнения, като се позовавам на собствения си опит като читател. Ще бъда откровена и критична.

Със сигурност в книги на жени не съм чела сцени на брутална жестокост. В мъжката проза такива сцени винаги предизвикват у мен вътрешна съпротива и трябва авторът много да ме е грабнал със стила си, за да продължа четенето по-нататък.

Това, което ме е отблъсквало у някои автори мъже, е цинизмът и вулгарността. В женското писане, дори и да ги има понякога, не са в толкова груб вид. Спомням си как в началото на 90-те, когато падна табуто над някои писатели, които не можехме да четем масово по време на социализма, си купих няколко книги на Чарлз Буковски – писател, за когото само бях чувала. Изживях истински стрес от стила му. Успях с триста зора да прочета докрая „Factotum (Момче за всичко)“, но, когато започнах „Жени“, почувствах, че не издържам повече и след първите десетина страници окончателно и завинаги зарязах и книгата, и автора. Не ми понесе. Както стомахът понякога безапелационно отхвърля определена храна.

Впрочем, не ми понесе и малкото френско сборниче с „порнографски текстове“ (Ecrits pornographiques) от Борис Виан, автор с далеч по-изискан стил от Буковски. Нито ми беше интересно да изчета дългата около 30 куплета поема за краставицата (със съответния недвусмислен подтекст), нито оцених остроумието му в пародията на поемата „Свобода“ от Пол Елюар, в която известният финал: Je suis né pour te connaître/ Pour te nommer/ Liberté („Роден съм, за да те позная/ и да те назовавам/ Свобода“) при Борис Виан е заменен с поанта, която се родее с някои рисунки в обществените клозети.

Може някой да каже, че с тези свои оценки приличам на префърцунена госпожа, затова веднага ще добавя, че не харесвам и прекалено розовеещата женска литература. Чиклитите предизвикват у мен аналогична реакция, както прозата на Чарлз Буковски и „порнографските текстове“ на Борис Виан, независимо от разликата в стиловете. 

Друго, което може да ме откаже от книгата на някой писател, са сюжетите, в които почти няма женско присъствие, както и дългите описания на мъжки разговори на маса. Възможно е читателите мъже да им се кефят. Мен рядко са успявали да ме заинтригуват. Понякога, преди да захвърля окончателно подобна книга, съм се питала: „Този автор мислел ли е, че ще го четат и жени?“ Но защо пък авторът да мисли за такива неща? Всеки пише каквото му е на сърцето, поне до момента, в който реши да пише така, че да стане много продаваем и тогава започва да преценява какво би се харесало на повече хора. Е, добре е писателите мъже да знаят, че описанията на разговори, каквито се водят само в мъжка компания, читателките обикновено ги прескачат.

Онова, заради което може да не дочета докрай женска книга, е усещането за самовлюбеност на авторката. Мога безпогрешно да разпозная с коя от своите героини се идентифицира пишещата по благоговението, с което я дарява с безброй качества. Най-често покрай въпросната „обаятелна“ героиня, в която авторката несъмнено вижда себе си, има други невзрачни женски персонажи, на чийто фон тя блести и към които не крие презрението си. Такава самовлюбеност у писателите мъже не съм откривала, или поне – не е била толкова ярко изразена. Не се сещам за герой, който да е описан от автора така, че всички останали персонажи да изглеждат до него като глупаци.

Нахвърлях само някои разлики, които съм откривала в прозата, написана от жени и от мъже. Естествено, има и прилики. Схематични образи съм срещала при автори и от двата пола. Същото се отнася и до неправдоподобните случки. Само че при авторите мъже нелогичните ситуации най-често показват неумение да се измисли нещо, което хем да е оригинално, хем да е реалистично, докато при авторките обикновено това е плод на чисто женски мечти („щом не може да ми се случи в действителност, защо пък да не го опиша и да си изживея мечтата като вече осъществена!“).

Многословието, което първосигнално може да се свърже предимно с женското писане, защото жените минаваме за по-бъбриви, всъщност често се среща и при авторите мъже. Явно, когато човек усети, че умее да си служи с думите, се увлича да демонстрира това свое умение - понякога за собствено удоволствие, което невинаги е споделено и от читателя.

Естествено, имам любими писатели и любими писателки. Признавам, че с голямо удоволствие чета книги, написани от жени, стига да не забележа особеностите, за които споменах по-горе. В крайна сметка, онова, което прави една творба в проза четивна, изглежда може да се изрази с кратката общовалидна формула, която съм чувала от преводача Андрей Манолов: „Да има хубава любовна история и чувство за хумор!“ Или поне един от тези два компонента!

Ако се върна към телефонния разговор с писателя, който неволно ме накара да се замисля за женското и мъжкото писане, той може би беше прав, че в съвременната българска литература няма достатъчно емблематични женски персонажи - като Йовковата Албена, като Рачостояновата Милкана. От друга страна, веднага се сещам за толкова интересни образи на жени, които съм откривала у съвременни български авторки. Не се наемам да ги изброявам тук, може би в друга публикация ще го направя.

Само че, за да се забележат тези интересни женски образи, човек все пак трябва да чете и проза, написана от жени, нали?