БНР – медията с най-много професионални празници

Замислих се, че едва ли в България има медия с повече професионални празници от Българското национално радио.

Доколкото разбирам, 7 май все още се води като Ден на радиото и телевизията. Чествахме го по социалистическо време и, както повечето празници тогава, и този имаше официозен характер. По повод 7 май обикновено с колегите от БНТ се събирахме в ресторанта на хотела срещу Народното събрание, който тогава се наричаше „София“, а по-късно многократно сменяше името си и напоследък е „ИнтерКонтинентал“. Отиването на празника имаше до голяма степен задължителен характер и затова не ми беше по сърце – да ме прощават колегите, които пазят мили спомени! В някакъв момент шефовете започнаха да раздават определен брой покани на всяка редакция. Веднъж се разправях с мастит профсъюзен деятел, който ме убеждаваше колко голяма чест е за мен да взема една от поканите, но го казваше така назидателно, че му отговорих да не ми представя тази покана като вид отличие, защото отиването на тържеството реално е по принуда. Беше злопаметен и никога не ми прости това мое безобидно бунтарство. За 7 май по онова време се обявяваха и награди за добра радиожурналистика, но те не се записваха никъде и реално спомен за тях не остана. Една година на този ден цялата ни Младежка редакция, в която работех, получи такава устно обявена награда, но към днешна дата с нищо не мога да го удостоверя. Споменавам я само в контекста на официозността – уж има отличия за професионализъм, а всичко отминава и следа не остава.

След 2001 г. БНР се сдоби с още един празник – 25 януари, защото на този ден през 1935 г. цар Борис III подписва указ, с който радиоразпръскването в България става държавна собственост. От 2001 г. се раздават и наградите „Сирак Скитник“ на името (по-точно, творческия псевдоним) на първия директор на Радио София. За тях се води документация и може да се проследи кой ги е получавал през годините.

През 2011 г. по инициатива на ЮНЕСКО 13 февруари беше обявен за Световен ден на радиото. През 1946 г. на тази дата са започнали излъчванията на радиото на ООН.

Дотук професионалните празници на БНР станаха три. Ще добавя обаче и празника на програма „Христо Ботев“ - 1 ноември, Ден на будителите. Тогава се раздават наградите „Златен будилник“, за които също се пази архив.

И си казвам: „Ех, в каква медия с толкова празници съм работила!“ Всъщност, спомените ми са предимно за делниците там, но когато си влюбен в радиожурналистиката, какъвто е моят случай, самата работа е празник, макар понякога да е свързана с доста нерви.

Колкото до днешния 7 май, който вече някак мимоходом се отбелязва като Ден на радиото и телевизията, ще добавя, че при тържествено му честване в тогавашния хотел „София“, се събирахме заедно с колегите от БНТ  и това беше приятно. Вярно е, че във всеки празник има по нещо хубаво.  

Лайкни и препрати да лайкват!

Ако ви изпратя на „Лични“ във Фейсбук тази рисунка с молба да я лайкнете и да я препратите на други ваши познати също да я лайкнат, ще го направите ли? Ей така, за черните ми очи! Ами ако ви кажа, че това е важно за мен? Е, ще го направите ли? Не ви питам харесва ли ви рисунката, лайкове ми трябват! Ще ми скършите ли хатъра или ще ми демонстрирате солидарност? Все пак сме приятели, макар и виртуални!   

Наскоро получих в месинджъра си една детска рисунка (не е тази, която виждате тук, но доста подобна на нея) и съобщение да я лайкна и да препратя на колкото може повече мои приятели във Фейсбук, да я лайкнат и те. Писах, че нямам време да препращам рисунката и хич не я погледнах. По-късно обаче я получих отново, препратена в месинджъра ми от друга моя приятелка, пак с молба да я лайкна и да препращам на още хора, защото е важно да се събират повече лайкове. Тогава кликнах върху линка към рисунката и, както може да се предположи, открих, че тя участва в ученически конкурс по конкретна тема. Полюбопитствах какво са нарисували другите участници и между тях открих деца със заложби и талант, докато рисунката, която искаха да лайкна, ми изглеждаше съвсем обикновена. Обясних, че нито ще я лайквам, нито ще я препращам. Приятелката ми отговори, че няма проблем. На самата нея й я препратили с такава молба и тя я изпълнила. Същия ден обаче получих линка към рисунката от трета приятелка – естествено, с молба да я лайкна. Отговорих, че вече съм видяла – става дума за конкурс и не е редно някои амбициозни родители да лобират масово за детето си, за да спечели то. Не е честно спрямо другите участници в конкурса, много от които са далеч по-талантливи от въпросното дете. „Тогава лайкни рисунката на друго дете, която ти харесва повече“ – посъветва ме тази моя приятелка.

Загледах се отново в рисунките. И открих, че те са от конкурс, проведен през 2018 г.! Прочетох и регламента му. В него никъде не се споменаваше, че лайковете имат някакво значение за класирането. То беше поверено на авторитетно жури. Някой или си беше направил майтап, или провеждаше социален експеримент, за да провери колко души ще се хванат на въдицата с лайковете.

Констатирах, че в конкретния случай се бяха хванали доста мои приятели, сред които журналисти, писатели, поети. Някои, освен че лайкваха, пожелаваха успех в конкурса, други пък си бяха направили труда да тълкуват тази съвсем обикновена детска рисунка, да търсят дълбок подтекст в нея, да предвещават на детето блестящо бъдеще на художник. Ясно ми беше, че го правят от добро сърце, от желание да помогнат. Само че аз никога не бих „помогнала“ по този начин, особено на едно дете, като създам у него усещането, че има талант за дадено изкуство, а всъщност не е така. В колко озлобен зрял човек би се превърнало то, ако след време очаква същите похвали, а не ги получава. Няма да му е лесно да осъзнае, че са го надценявали и лайковете във Фейсбук не са били заслужени. В края на деня под тази рисунка те бяха вече над 200 (двеста) хиляди, а когато линкът ми беше изпратен за първи път, под рисунката имаше около 1000 лайка! Към днешна дата са станали вече 239 хиляди, защото акцията с препращането явно продължава. Допускам, че детето, автор на тази рисунка, дори не подозира какво се случва с нея във виртуалното пространство. Конкурсът отдавна е приключил.

Важното е какъв ефект дава масираната акция с молбата „Лайкни и препрати да лайкнат!“

Та пак ви питам, ако помоля стотина мои приятели във Фейсбук да ви изпратят на „Лични“ рисунчицата в началото на този текст с молба да я лайкнете, защото ми е важно, ще го направите ли? Аз съм я рисувала и тя е единственото нещо, което мога да нарисувам и да изглежда що-годе прилично.

Е, ще има ли лайкове? Дано да няма! Дано превъзмогнем желанието да „услужваме“ по този начин. Никаква услуга не е, само истината се изопачава.  

По етични съображения не споделям линка към въпросната рисунка. Все пак авторът й е дете.

Тъжен Светъл понеделник... без Милен Цветков

Цялото ни семейство изживя шок от новината, че навръх Великден в жестока катастрофа е загинал журналистът Милен Цветков. Познавам го от началото на 90-те, когато за известно време идваше в Младежка редакция на програма „Христо Ботев“ и понякога участваше в авторските ми предавания „Шарена Гага“. Проявяваше силно чувство за екипност, стараеше се да съдейства на водещия, с който работеше, предлагаше теми, събеседници. Благодарение на него в „Шарена Гага“ се включи на два пъти Камен Воденичаров, който тогава беше започнал да става знаменитост с предаването "Ку-ку".. Мисля, че Милен по-късно стана толкова добър телевизионен водещ, защото не се заслепяваше от собственото си его. Приемаше да играе и второстепенна роля в един екип, в името на работата. Запомнила съм с каква гордост разказваше как Бригита Чолакова го е харесала за репортер в нейния „Телевизионен неделник“ и каква школа е било това за него. В БНР се задържа за кратко, телевизията го привличаше повече. Изненадвала съм се от обратите в професионалния му път. По едно време беше в някакъв колбасарски цех. Явно предпочиташе да е честен пред себе си и другите. Такъв беше и със събеседниците си като водещ.

През последните часове гледах някои записи на интервюта, които е правил. Наистина не си поплюваше Милен. Така, както си беше майтапчия, така можеше да бъде настъпателен, да не привежда глава пред властимащите. А самата аз съм го запомнила с епизодична случка, която го показва и в друга светлина: преди 30-ина години, докато участваше в едно от радиопредаванията, които водех на живо, Милен усети как в гърлото ми напира кашлица и се втурна да отваря прозореца на студиото, за да влезе чист въздух. Дадох му знак, че не е нужно, успях да овладея гласа си, но така и не мога да забравя този спонтанен жест на съпричастност и желание да помогне.    

Ех, Милене... Беше непокорен дух и същевременно – добра душа. Ще липсваш на много хора. Светъл път!

*       *       *

Стихотворението, което добавям към тази публикация, се появи вчера, на Светъл понеделник, докато гледах вишната в двора и усетих, че красотата й не ме радва, а ме натъжава:

На Милен Цветков, загинал на Великден

Тъжен Светъл понеделник

след един живот прекъснат...

Знак, че хората сме тленни,

даже Бог да е възкръснал.

Тази гибел ни стъписа.

Бе жестока и нелепа.

Ала тя добива смисъл,

щом ни кара да се сепнем,

да задаваме въпроси,

да крещим за справедливост.

Който пламъче е носил,

то у нас остава живо!

Гергина Дворецка

20.04.2020 г.

Антикоронавирусно стихотворение

Споделям в блога си четиристишието, което ми хрумна вчера, 1 април 2020 г., след всички новини за пандемията от коронавируса, наречен COVID-19. 

При извънредни ситуации бодрият дух и усмивката помагат, затова реших да постихоплетствам:

Нападна ненадейно, подъл COVID,
и радостта в живота ни отрови.
Но щом отхвърлим твоите окови,
ще продължим напред със сили нови!

Гергина Дворецка

Добавям снимка от прекрасното Амалфийско крайбрежие в Италия, където с любимия ми Владимир Дворецки мечтаем да отидем отново след пандемията.

Какво значи „Светът няма да е същият“?

През тези дни често се повтаря, че след пандемията на COVID-19 светът няма да е същият и наистина е така. Прекалено голям шок изживяват хората и икономиките на всички страни и когато болестта си отиде, около нас и в самите нас ще са станали промени. Никой не може със сигурност да каже отсега какви ще са те, но си задаваме въпроси.

Лично аз се замислям дали след като се разбра, че лидерите на страните членки на Европейския съюз, както и евродепутатите, могат да заседават онлайн, щом се наложи, ще възобновят ли отново постоянните си пътувания до Брюксел и Страсбург, смятани досега за неотменими. Естествено, че е добре да се събират на моменти заедно, но дали толкова често? Разбира се, редовните пленарни сесии на Европейския парламент, Европейския съвет, съветите на министрите са заложени в самите договори на ЕС, но няма ли да е добре в един променен свят да се преразгледат самите договори и в тях да бъдат заложени повече дискусии онлайн, вместо досегашното перманентно придвижване в пространството, което е допълнителна загуба на време и струва доста пари на европейските данъкоплатци?

И като стана дума за пътувания, се питам какво стана с младата шведска екоактивистка Грета Тунберг, която ратува да не ползваме самолет. Къде е сега това момиче? Последните информации, които открих за нея, са от февруари тази година, когато тя пак критикуваше на висок глас световните лидери. Сега като че ли е замлъкнала. Дали е доволна, че пътуванията са ограничени, а животът по света замря?

Вчера приятел ми изпрати видеоклип, направен от някаква жена, която много поетично благодари на коронавируса, „че е спрял транспорта, че ни разтърси и ни показа, че сме зависими от нещо по-голямо, отколкото си мислим, че ни накара да оценим лукса, в който живеехме, изобилието от продукти, свобода, здраве, които приемахме за даденост; че ни накара да оставим настрана проблеми, които смятахме за важни и ни позволи да се вгледаме в себе си и в близките си, да направим преоценка на живота си и да осъзнаем, че всички сме свързани помежду си“. Видеото завършва с констатацията, че светът сега се променя. Направено е артистично и съдържа много истини, но е някак абстрактно и идеалистично, да оставим настрана, че по света далеч не всички живеят в лукс и изобилие.

Самата аз не мога да се обърна към COVID-19 с благодарност, защото отне хиляди човешки животи. По същата причина не мога да благодаря за избухванията на Везувий, макар че застиналата му лава, казват, после се е превърнала в плодородна почва. Цената обаче е твърде скъпа.

Но като оставим настрана идеята за благодарност към коронавируса, която намирам за абсурдна, COVID-19 като че ли е една отдавна сдържана, но много гневна реакция на Природата, над която човечеството издевателства вече от векове. Нямаше как тя да не отговори по някакъв начин на това издевателство. Направи го стихийно, като изригване на вулкан, което не може да бъде удържано. И човечеството се мобилизира, за да ограничи огнената лава на коронавируса.

Да, когато всичко приключи, светът няма да е същият. Но какъв ще бъде? Икономиките постепенно ще се съвземат. Хората ще си отдъхнат. Но дали ще са станали по-добри след преживения катаклизъм? И поне ще се научат ли редовно да си мият ръцете и да не бъдат нехайни към нормите за хигиена? По принцип съм оптимист, но познавайки човешката природа, мога да си представя как лошото скоро ще бъде забравено и не след дълго всеки ще си стане какъвто е бил и преди пандемията.

Дано поне си извлечем поуката да поддържаме Земята по-чиста, да й позволим да диша с пълни гърди.  

Колкото до бюрократите в Европа и по света, не се съмнявам, че след преодоляването на опасността ще забравят колко по-лесно е било да провеждат съвещанията си онлайн и пак ще започнат да пътуват за традиционните си срещи в различни точки на планетата. Тогава може би отново ще чуем нещо и за екоактивистката Грета Тунберг, която в момента се е умълчала.  

Завършвам със снимка от италианския град Позитано. Не само защото това е едно от най-красивите места, които съм виждала, а и в знак на любов към прекрасната Италия, дала толкова жертви на пандемията. И още нещо – в Позитано не се позволява ползването на автомобили. Причината е в теснотата на уличките, прокарани по склона, но пък е добър пример за ограничаване на транспорта с вредни газове.

Ако първата ни грижа в момента е да опазим здравето си, то следващата трябва да бъде как да пазим здравето на Земята, на която живеем, за да не се задъхва в бъдеще като болен от коронавирус.

   

Как не се разболях от полиомиелит

В тези дни, когато повечето улици по света са пусти, а много магазини – затворени, хората започнаха да си припомнят литературни произведения, в които се описват времена на епидемии. И ето че от паметта ми изникна онова, което ми е разказвала майка ми за пандемията от полиомиелит (известен и като детски паралич) в средата на 50-те години на миналия век.

Лично аз нямам спомен от този страшен период, защото съм била съвсем малка, но мама ми казваше какъв ужас е изживяла тогава да не се разболея. Повтаряла си е: „Това дете разчита единствено на мен, за да остане здраво!“ и е направила всичко възможно, за да ме предпази. Едно от нещата, които запомних, беше, че е обвила всички дръжки на врати вкъщи с марли, напоени с дезинфекциращ спирт. Описваше ми как буквално я е втрисало, когато е вървяла по улиците и е прочитала на входа на някоя кооперация съобщението: „Тук има болен от детски паралич!“  

В наши дни вече не е прието да се поставят такива съобщения, защото се смятат за дискриминационни – това стана ясно и на редовния брифинг на Националния оперативен щаб за борба с коронавируса тази сутрин, така че болестта може да е навсякъде. Което не означава да изпадаме в паника, а да бъдем стриктни при вземането на предпазни мерки.

Мама не ми е споменавала дали по време на пандемията от детски паралич е имало ограничения за излизането по улиците. По-скоро не е имало. Но ужасът от болестта е правел родителите изключително внимателни, защото, както самото й название показва, тя е засягала най-вече децата. Смъртността е била висока, но е имало и друг проблем – трайната парализа на крайници при оздравелите.

Полиомиелитът вече е обявен за победено заболяване в световен мащаб, но понякога ми се е случвало да срещам в България и в Европа хора на моята възраст с парализи, които предполагам, че са в резултат на онази жестока пандемия. Никак не ми се иска да мисля, че родителите на тези мои връстници не са били достатъчно предпазливи тогава и затова не са ги опазили от болестта, но все пак е възможно да е било така. 

Този спомен ме кара да не подценявам днешната опасност, макар че първоначално и аз бях сред онези, които си помислиха, че тя е преувеличена. Не, опасността е реална! Затова напоследък често мисля как майка ми е направила всичко, за да ме предпази от полиомиелита, и е успяла! Значи опазването на здравето по време на пандемия е възможно. Стига всеки да направи всичко, което зависи от него.

Какво ми припомни пандемията

Снимката към тази публикация е направена в късния следобед на първия ден от обявеното извънредно положение заради коронавируса – 16 март 2020 г. По това време обикновено една от най-популярните търговски улици в София, „Пиротска“, е пълна с хора, а тогава беше напълно пуста и ми припомни израза, който употребяваме, когато някое място изведнъж се обезлюди: „Като че ли бомба е паднала!“

По аналогия дойдоха и други спомени – от разказите на баба ми и майка ми за бомбардировките над София през Втората световна война. Баба ми много се плашела. Щом засвирела сирената, грабвала приготвените отрано куфари с най-необходимото и хуквала към скривалището. За разлика от нея, майка ми, тогава девойче около 20-те, никак не се страхувала за живота си и гледала с лека насмешка бягащите да се спасяват. Тези разкази ми бяха странни, защото в моите очи баба ми, която реално ме отгледа, беше жена, запазваща самообладание и в най-трудни житейски ситуации, докато майка ми често се паникьосваше дори от съвсем дребни битови проблеми. Истината е, че всяка от тях към края на дните си се държа точно така, както при падането на бомбите над София: баба ми, с целия й борбен и непобедим дух, изпадаше в истински ужас от мисълта, че животът й ще свърши, докато майка ми, която понякога беше проявявала малодушие при различни обстоятелства, гледаше хладнокръвно смъртта в очите и я прие като нещо напълно нормално.

В тези времена на всеобша тревога от разпространението на коронавируса се радвам, че съм взела по нещо от тези две най-близки за мен жени: самообладанието на баба ми пред житейските трудности и на майка ми - при мисълта за смъртна опасност.

Не изпадам в униние, нито пък имам желание да вдигам стойки колко съм хладнокръвна пред опасността. Нагледах се на позьорства в социалните мрежи – хора, които явно не се чувстват особено застрашени от болестта, защото са сравнително млади, се правят на интересни на фона на всеобщата трагедия. Да са живи и здрави! Само всеки да има едно наум, че коронавирусът не подбира нито по възраст, нито по богатство и да се пази! Да се пазим всички!

         Иначе пандемията ми припомни, че някои не се свенят да ловят риба в мътна вода. Точно по време на извънредното положение заради опасното заболяване някакви биячи нападнаха разследващия журналист Слави Ангелов. Нито те, нито поръчителят им са се замислили, че утре жестокият вирус може да нападне и тях и е лошо да си слагат този грях на душата пред лицето на смъртната опасност.

Други ловци в мътни води също се раздвижиха, решиха да се възползват от ситуацията, когато хората стават по-чувствителни. Някакъв ми изпрати покана за приятелство във Фейсбук. Разгледах профила му, видях, че имаме над 100 общи приятели и че пише предимно за светци и църковни празници, което за мен означаваше, че се стреми към духовно извисяване, и приех поканата му. Веднага започна да ми пише на „Лични“ на божествени теми. Бях лаконична в отговорите си, но проявих разбиране. Само че той много бързо ми поиска пари. Отговорих му, че не ми допада веднага след като ми е писал за Бог, да ми съобщава за финансовите си нужни и той незабавно ме разприятели.

Та на какво ли не ставаме свидетели покрай пандемията с коронавируса. В деня, когато беше обявено извънредното положение в България, хората масово се втурнаха да купуват. Някаква всеобща психоза! Кой знае защо наблягаха на тоалетната хартия и зрелия боб. Бях отишла да купя пакет кафе от кварталното магазинче, където все още не се беше заформила опашка. Пред мен една млада жена с доста високомерен вид напълни четири торби предимно с въпросните артикули. Неволно си помислих дали ще е все така префърцунена, когато погълнатият зрял фасул започне да оказва естественото си въздействие върху изискания й организъм. Най-откровено ще ви кажа, че в този ден, когато масово се изкупуваха стоки, дори не можах да се сетя с какво точно да се запася. Естествено, припомних си, че майка ми обичаше да се запасява. Никак не харесвах този неин навик, който беше запазила от младостта си през военно време. Дразнех се, когато трупаше вкъщи повече продукти, отколкото са ни нужни в момента. И досега продължавам да купувам само най-необходимото. Започнах обаче да се замислям колко време ще продължи извънредното положение заради коронавируса. А ако периодът е прекалено дълъг и започнат да липсват някои стоки? Няма ли да ми се наложи и аз като майка ми да започна да се запасявам, за да оцелеят най-скъпите ми хора?

Тази пандемия е едно огромно изпитание за всички ни, но тя ни кара да си спомняме за онова, което е било преди нея. При това - да го видим с помъдрял поглед, да опознаем по-добре себе си и близките си, които до този момент може би невинаги сме разбирали достатъчно.