Ще спечели ли непрофесионализмът?

 

И аз, както мнозина от вас, се разочаровах от певеца Орлин Горанов като водещ на телевизионното състезание „Последният печели“ по БНТ 1. Може редакторът, подготвил въпросите за състезанието, да му е подал антисемитския текст, който възмути толкова хора, но той няма ли собствен мозък, не вниква ли в това, което чете на глас? Още повече, че епизодите от „Последният печели“ се записват предварително. Не само на Орлин Горанов, а и на никой друг от екипа, присъствал на записа, не му ли прещрака в главата колко е скандално да се тиражира изказването на Боби Фишер против еврейството? Било от негово интервю преди 20 г., но за коя медия е дадено това интервю, кой е задавал въпросите? В извинението, което произнесе вчера по БНТ 1 Орлин Горанов (очевидно отново не негов текст, а чужди думи, които е приел да произнесе, без да вниква в тях), се споменаваше, че целта на това телевизионно състезание било да дава знания. Какви знания по-точно се дават с цитираното изказване на вече покойния шахматист Боби Фишер, известен като голям ексцентрик? Знание за това, че има хора, които оплюват собствения си етнос? Такива ги има навсякъде, включително и в България. Или да се приеме, че знание е онова, което бил казал гросмайсторът за Холокоста, а всъщност то е безобразно изопачаване на истината!

 Не следя внимателно това състезание, но доколкото имам лични впечатления, те са, че екипът, който подготвя въпросите, влага в думите на водещия коментари, представящи нечия субективна гледна точка, но не става ясно чия е тя. На топа на устата остава Орлин Горанов. Веднъж след въпрос, чийто отговор беше свързан с телевизионния сериал от 1977 г. „Завръщане от Рим“ (режисьор Иля Велчев, сценарист Антон Дончев,), водещият прочете дълга тирада, че критиките за този филм са били повод бащата на режисьора, Борис Велчев, член на Политбюро на ЦК на БКП, да бъде освободен от всичките му партийни постове. Не знам на по-младите зрители дали им е ясно за какво става дума. Факт е, че случаят беше използван навремето във вътрешнопартийни битки в БКП, но истината е също така, че „Завръщане от Рим“ беше слаб филм – наивен, с неубедителна игра на изпълняващата главната роля. Помня, че се правеха каламбури със заглавието - „Повръщане от Рим“, а в литературните среди, от които бях част, се говореше, че питали Антон Дончев по повод сценария му: „Антоне, кой ти написа „Време разделно?“. Естествено, в творчеството на всеки автор има и шкарто. Само че коментарът в състезанието „Последният печели“ внушаваше, че филмът е бил авангарден за времето си, превърнал режисьора му в дисидент, докато по всеобщо мнение на публиката от онова време той беше творчески неуспех. Някой от екипа на състезанието обаче, по свои причини, е решил да му надене ореола на отхвърлена поради авангардността си творба.

Телевизионни състезания като това трябва да се задоволяват с даването на правилния отговор на конкретния въпрос. Допълнителните коментари, в случая произнасяни механично от водещия, неволно превръщат състезанието в публицистично предаване, в което обаче не се допуска различно мнение и се представя само едно, от последна инстанция. То може да предизвика желание за спор, но за такъв няма отделено време, защото се минава към следващия въпрос от състезанието. Това само по себе си означава, че коментарите след даден отговор са излишни. Както е било и с цитираното скандално изказване на Боби Фишер.

Четох, че състезанието „Последният печели“ имало висок рейтинг, вероятно и заради сумите, получавани от всеки участник – по 300 лв. за участие и по 600 лв. за победителя. Защо човек да не се пробва! Не знам доколко мога да вярвам на публикацията в „Уикенд“ (брой 8, 2021 г.), но там в статията „Жестоки гафове тресат „Последният печели“ се посочва случай за даден верен отговор, който е бил обявен за грешен и състезателят несправедливо е отпаднал от играта. Говори се и за пристрастност на водещия към някои състезатели, на които подсказва по свой си начин кой отговор е верен.

След всичко изброено, се питам защо ли ръководството на БНТ не направи анализ на начина, по който се прави това състезание и ако екипът му не показва професионална зрялост и достатъчно обща култура, да напусне ефира на обществената телевизия. Подобни състезания винаги е имало. Ще се намерят знаещи и мислещи хора, които да ги правят. Иначе непрофесионализмът ще спечели. 

 

 

Магията за вино на Ханко и Мадам

 

Наскоро разчиствах декоративната ни дървена кутия за хляб, в която държим и подправки, и този път реших най-после да изхвърля малкото пакетче със съставки за ароматно вино. С Владимир Дворецки си го купихме по време на Античния фестивал „Сердика е моят Рим“, който се проведе на 20 и 21 септември 2019 г. сред останките от римски градежи пред ЦУМ и пред Католическата църква. С мъжа ми много харесваме такива фестивали, макар че някои скептици ги определят като бутафория. За нас това е театър под открито небе, в който всеки може да влезе в роля.

В такива случаи често се получава и еклектично размесване на различни пластове във времето – почитателите и на други исторически епохи се включват в събитието, затова не се учудихме, когато видяхме древен римлянин да си говори с продавачка в костюм от средновековна Западна Европа. 

Приехме философски и това, че на сергията си тя и нейният колега предлагаха медовина по рецепта на дядо Славейков от 1870 г. Купихме си от медовината. Възхитихме се от вкуса й и си купихме още една бутилчица. Тогава забелязахме малките пакетчета от бяла хартия и се поинтересувахме какво е завито в тях. Младата средновековна дама ни обясни, че вътре има съставки, които придават на виното разкошен аромат. Слагат се вечерта в кана с вино и на сутринта то вече ухае невероятно. Жената говореше толкова убедено, че убеди и нас колко хубаво би било да си вземем такова пакетче. 

Реших да попитам как се казват тя и колегата й, за да ги спомена в публикацията, която мислех да подготвя за сайта ни. Младият мъж отвори уста, за да каже името си, но жената бързо отговори: „Ние сме Ханко и Мадам!“

Не знам защо, но това, че не пожела да ми каже истинските им имена, поохлади ентусиазма ми от медовината и от симпатичното им излъчване.

Междувременно на Античния фестивал се случиха важни събития. Император Константин Велики, който е изрекъл думите, че Сердика е неговият Рим, дойде лично да поздрави жителите на града (тази роля изпълни специален гост от Австрия) и раздаде няколко метални кръстчета. Щастливи бяхме, че и мъжът ми успя да получи едно от тях и си го пазим като реликва вкъщи. Бутафория, но свързана с артистични и наистина вълнуващи спомени, защото лично си участвал в спектакъла!

В крайна сметка, не подготвих публикация за фестивала за сайта ни, а само снимки във Фейсбук. Повече от две години не се наканих да напълня кана с вино, в което да сложа вълшебните съставки, които купихме от Ханко и Мадам. Истината е, че когато подбираме вина за вкъщи, те си имат достатъчно приятен аромат, та да се налага да го облагородяваме и с допълнително вълшебство. От време на време разгъвах пакетчето и забелязах, че в него има канелена пръчица и шушулки от кардамон, но не се задълбочавах много в тайната на магията за вино и пак оставях пакетчето настрани. Докато при последното почистване на кутията, където го държах, не реших най-после да го изхвърля. Разтворих го още веднъж, да го погледна за последно, и съставките вътре се разположиха някак красиво върху бялата амбалажна хартийка. Вдъхнових се да снимам композицията, която неочаквано се беше получила. Тогава забелязах, че сред подправките за вино има и малко цветче от теменужка, както и друго цвете, което не можах да определя. И почувствах магията! Цветчетата, и особено малката теменужка, не само бяха трогателни, в тях имаше послание за обич и нежност. В този момент си помислих, че Ханко и Мадам не са били само колеги, продаващи на обща сергия. За да приготвиш вълшебство за вино като добавиш в него и цветче от теменужка, в сърцето ти трябва да е имало и любов! Или само на мен така ми се струва, защото ме е хванала магията?

А Ханко и Мадам ме гледат весело от снимката, която им направих по време на Античния фестивал преди повече от две години, и по усмивките им не мога да позная какво точно са вложили в своята магия за вино.

Така и не изхвърлих малкото бяло пакетче с вече мухлясалите компоненти за вълшебен винен аромат. Изхвърля ли се бяла магия?

  

 

Поетът, който живее в Рим

 

Написах това стихотворение за моя приятел от студентските години, талантливия поет Румен Иванчев, който от години живее в Рим. За нашето семейство Рим и самата Италия са много близки на сърцето - неведнъж в блога си съм разказвала защо. Вдъхнових се за това стихотворение, когато наскоро научих, че Румен, освен че описва дръвчетата като красиви образи в поезията си, реално ги засажда и отглежда. Щастлива съм, че стихотворението ми даде повод да изразя поне отчасти огромното си възхищение и любов към Вечния град.  

Снимката към публикацията е от Piazza del Popolo. Направена е, когато в края на юни 2013 г. с Владимир Дворецки бяхме в Рим, за да отпразнуваме 30-годишнината от сватбата ни.

На Румен Иванчев

 

Поетът, който живее в Рим,

с духа си докосва небето.

Градът е прекрасен и неустоим!

Пронизва те право в сърцето,

 

запраща те много години назад,

с триумфи и драми замайва.

Защото е Рим и е Вечният град

и в него усещаш безкрая.!

 

Сред този кипеж на безброй светове

поетът свой кът обитава.

Отглежда дръвчета, бере плодове

и стихове нови създава.

 

А в края на делника си обозрим

сънува приятели стари.

Защото поетът живее в Рим,

но духом е в свойта  България.

 

Гергина Дворецка

26.01.2021 г.

 

Лека нощ, неочаквана обич!

 

Снощи до късно обсъждахме в месинджъра с една приятелка литературни теми и постоянно си пожелавахме „Лека нощ“, но пак някоя от нас добавяше нещо към разговора. Накрая й написах „Лека нощ за последен път!“ и изведнъж се сетих за едно мое стихотворение от ранната ми младост, което не съм включила в никоя от стихосбирките си досега. Писано е преди да срещна Владимир Дворецки, затова се ориентирах, че е от 1981 г., т.е. през 2021-а има кръгла годишнина! И реших да го споделя:   

Лека нощ, неочаквана обич!

Лека нощ за последен път!

Няма вече метафори нови.

Стихоплетците ще заспят.

 

Колко творчески вниквах във тебе!

Как те нищих с лирична жар!

Според поантата моят жребий

беше радост или товар,

 

според римата казвах сбогом,

възхвалявах или клеймих...

Ти си тръгна и днес не мога

да напиша прочувствен стих.

 

Равносметката поетична

бих направила със замах,

ала всъщност дали те обичах,

честно казано, не разбрах!

 

Гергина Дворецка

1981 г.

Снимката към тази публикация очевидно е от младостта ми. Направена е от Владимир Дворецки, което също е очевидно от изражението на лицето ми. 

Момчето от курса по френски

 

Момчето от курса по френски

Припомних си тази история от моето детство, когато прочетох разказа на Валери Кирилов „Зимна целувка“ – има го публикуван на сайта ни www.evropaworld.eu. В него се разказва за детската любов на едно момиченце, което, когато не среща взаимност, напуска класа. Нещо подобно се случи с едно момче от курса ми по френски в Алианса, когато бях 10 или 11-годишна.

За илюстрация на историята слагам моя снимка от първи клас, а до мен седи не момчето, за което ще разкажа, а съученикът ми от 21 училище Васко Бейков. Случи се така, че години по-късно и двамата работехме в Българското национално радио – той свиреше в симфоничния оркестър на Радиото, а аз бях журналистка в програма „Христо Ботев“. Какви ли не съвпадения стават в живота! Добавих тази моя снимка към публикацията, защото нямам друга от началното училище, а искам да се види как съм изглеждала тогава, макар че тук съм с 3-4 години по-малка от времето, когато се случи историята с момчето от курса по френски. Картинката е ясна: дете като дете, което в никакъв случай няма вид на „фатално момиченце“.

До седми клас ходех три пъти седмично на курсове по френски в Алианса. „Алианс“ идва от Alliance française, чиято сграда се намира на площад „Славейков“ в София, но Алианс се наричаше и неговият филиал срещу хотел „Рила“, в който учех френски след забавачката - мисля, че в момента в тази сграда са офисите на някаква фирма.

В курса ни дойде едно момче, което беше изучавало френски в Гвинея – родителите му бяха работили 3-4 години там. Когато се върнали в България, решили, че е добре да продължи обучението си по езика. Не мога да кажа, че момчето го владееше на по-високо равнище от нас, които не бяхме го практикували в чужбина, но вземаше активно участие в часовете. Говореше френски малко по-твърдо, отколкото беше приятно за слуха ми, но от един момент нататък започнах да разбирам, че е толкова активен в часовете, за да привлече вниманието ми. След приключването на занятията се приближаваше към мен и вървяхме един до друг, докато слизахме по стълбите. Обикновено нещо ми говореше, но аз не го слушах. Веднъж баща ми, който ме водеше и ме вземаше от курсовете по френски, го видя с мен. Момчето, както обикновено, нещо ми говореше и се държеше така, като че ли с него водим диалог, а всъщност аз нищо не му отговарях. Щом забеляза баща ми, се засмя и ми махна приятелски за довиждане. „Кой е този?“ – със симпатия попита татко. Аз само повдигнах рамене.

Не знам дали момчето беше споделило с други наши съкурсисти, че ме харесва, но една сутрин преди в стаята да влезе учителката ни по френски камарад Петрова, три момичета от курса наобиколиха чина ми и ме заразпитваха:

-         Ти защо си слагаш туш на миглите?

 Не разбрах какво ми казват. Аз после и като голяма почти никога не съм си слагала туш на миглите, та като 10-11-годишно дете ли?

-                     И се гримираш – добави друго от момичета и се загледа внимателно в лицето ми. – А, днес май не си сложила грим. Обаче туш на миглите със сигурно слагаш.   

От този оглед, придружен с разпит, ме спаси влизането на камарад Петрова. Сега, няколко десетилетия по-късно, си мисля, че по всяка вероятност момчето наистина беше говорило с другите курсисти за мен и някои от момичетата са поискали да разберат на какво пък се дължи интересът му към персоната ми. Очевидно на някои женски трикове от моя страна.

Самата аз нямах никакво отношение към момчето. Беше слабичко, русоляво, с пъстри очи. Не ме интересуваше, че иска да си тръгваме заедно, нито какво ми говори, докато слизаме по стълбите.

Един ден с приятелка от курса стояхме пред вратата на класната ни стая. Имаше още доста време до идването на камарад Петрова и не бързахме да влизаме. Момчето се появи с чанта под мишница, щом ме видя, се усмихна и мина покрай мен с доволен вид. Да, стори ми се, че видът му е доволен. Съкурсистката ми ме погледна многозначително и се засмя. Тя да не би да мислеше, че ние с него сме влюбена двойка? Ужасно се подразних, исках веднага да разсея недоразумението:

-                     Не мога да го понасям! – произнесох гневно и едва тогава си дадох сметка, че момчето все още не е притворило вратата след себе си и сигурно ме е чуло.

 Този ден то не прояви никаква активност в часа. В един момент, когато се бях извърнала назад, за да видя една от другите ученички, която камарад Петрова изпитваше, забелязах момчето. Седеше приведено над чина и ме гледаше... някак тежко. Погледът му ми се стори много натежал.

След края на занятията не приближи до мен, както правеше преди. Не обърнах особено внимание на това.

Само че момчето повече не се появи в курса по френски. За мен не остана никакво съмнение, че е чул думите ми: „Не мога да го понасям!“ Сигурно го бях наранила жестоко. И се уплаших, че се е самоубил. Наистина изпитах огромен страх. Започнах да си представям, че от милицията идват у нас и ме водят на разпит. Терзаех се какво ще трябва да им кажа, как да обясня репликата си, която очевидно беше сломила сърцето на момчето. Мъчителното беше, че на въображаемите разпити в милицията присъстваха и родителите му, заедно с двете му сестри. Те също искаха обяснения от мен. О, Боже, колко изстрадах заради мисълта, че момчето се е самоубило заради мен!

Може би месец по-късно лъчезарната камарад Шели Таджер, която влизаше с акордеона си в часовете и ни акомпанираше, докато пеехме френски песнички, попита камарад Петрова къде изчезна онова момче, което беше живяло някъде в Африка.

-                     Той е започнал да учи друг език – лаконично обясни камарад Петрова.

Успокоих се. Значи не се беше самоубил. Само се бе отказал от френския език заради мен. Това не беше толкова фатално.

Никога не забравих тази случка от детството си. Колкото повече години трупах, толкова по-абсурден ми се струваше страхът ми, че момчето се е самоубило заради моята обидна реплика по негов адрес. Как бях могла да си помисля нещо толкова нелепо! Чак ми се струваше смешен моят тогавашен детски страх.

Преди време реших да разкажа на съпруга си тази случка. Описах я подробно и стигнах до момента, когато след моите жестоки думи момчето повече не се появи в курса по френски. Направих пауза, гърлото ми се стегна, трябваше да събера сили, за да призная за огромната глупост, която си бях помислила в моето детство. Мъжът ми долови паузата и довърши вместо мен: „И ти си помисли, че се е самоубил!“ „Да“ – признах, изумена, че е отгатнал тогавашните ми опасения.

Значи не беше толкова абсурдна глупост онова, което бях предположила като дете, щом и мъжът ми, с дългогодишния си житейски опит, предположи същото!

Не знам дали бих желала някогашното момче от курса по френски да прочете този мой разказ. То вече е мъж в напреднала възраст, на каквато съм и аз. Едва ли си спомня, че ме е харесвало и че заради мен е изоставило френския език. Независимо от това, бих искала да му кажа, че случайността понякога ни изненадва с многозначителни съвпадения. Едно от тях е, че момчето се казваше Владимир, а Владимир е името на моя съпруг, любовта на живота ми, с когото скоро ще отпразнуваме 38 години щастлив брак.

Случва се съдбата да поднася някаква компенсация под една или друга форма.      

Гергина Дворецка

12.01.2021 г. 

 

Късмет

 

Не съм от авторите, които се опитват да зарибят читателите с кратки ефектни откъси от свои разкази или романи. Виждам, че това често дава резултат, но лично аз предпочитам да публикувам цял разказ, както правя и сега. Това е първият ми литературен текст през новата година. Надявам се онези, които решат да го прочетат, да се забавляват с него така, както аз, когато го писах!  

 

Късмет

Габи вървеше по булеварда, унесена в мисли за предстоящата изложба, на която беше куратор, когато с периферното си зрение забеляза някакво мощно раздвижване във въздуха непосредствено до нея. Един мъж със силен тласък вдигна от тротоара огромна тежка раница и я метна на гърба си, намести я ловко на плещите и се приведе, за да вземе две претъпкани пазарски торби, в каквито клошарите пренасят вещите си. Клошар ли беше този мъж? Замърсените му дрехи подсказваха, че е такъв, но със стройната си фигура, мъжествените черти на лицето и русите къдрици, стигащи до раменете, приличаше по-скоро на актьор.

Габи го подмина, но мислено остана с него. Заедно с тежкия си багаж, мъжът беше грабнал и въображението й. За секунди си представи как с този впечатляващ мъж отива на някое от културните събития, които редовно посещаваше, а познатите й я гледат с изненада и респект...

Без реално да си дава сметка какво прави, тя се обърна на 180 градуса и вместо да продължи в своята посока, тръгна след мъжа. Той крачеше с бодра стъпка и изобщо не личеше огромната раница и претъпканите торби в двете ръце да му създават трудности. Габи не бързаше да го настигне, защото не й идваше наум какво да му каже. След като премина известно разстояние, той спря да си почине – товарът му наистина никак не беше лек. Тогава Габи приближи до него и произнесе първото, което й хрумна:

-                     Извинете, виждам, че се справяте с големи тежести. Работите ли като носач?

Мъжът се загледа изненадано в нея. Погледът му показа, че външността й го е оставила напълно безразличен, но тя си знаеше какво впечатление прави на мъжете и не се учуди. Трябваше да действа бързо:

-                     Съжалявам, ако съм ви обидила с въпроса си. Просто вкъщи има някои тежки неща за преместване, а съпругът ми не е много силен, дъщерите ни също нямат мускули. Нуждаем се от някой, който би се справил.

Сега, в непосредствена близост до него, Габи се убеди, че този красив мъж наистина по някакви причини беше изпаднал до положението на клошар. Не само дрехите му бяха замърсени, което тя констатира още когато го видя, но от него я лъхна отвратителната миризма на немито с дни тяло. Тя си представи как, като един женски Пигмалион, превръща клошаря в елегантен мъж. Нужно беше само да се изкъпе и да облече хубави чисти дрехи.

Мъжът я гледаше изпитателно. Обмисляше думите й. Колебаеше се:

-         Далече ли живеете?

-         Не много далече оттук! – отзова се Габи.

Погледът му красноречиво й показваше, че никак, ама никак не я харесва. Тя стоически понесе това. Толкова впечатляващ мъж не се среща често. Реши да играе ва банк:

-                     Господине, извинете, че ви заговорих. Просто наистина отдавна имаме нужда от силен човек, който да ни помогне с разместванията вкъщи, но разбирам, че вие не се занимавате с това. Всичко хубаво!

Трикът с отказа от предложението даде незабавен резултат.

-                     Колко ще получа, ако дойда да ви помогна?

Въпросът му показа на Габи, че той не беше хамалин по професия, щом не заяви веднага каква е неговата тарифа, а поиска тя да определи цената.

-                     Ще се договорим, когато видите какво има да местите. Не е ли логично?

Мъжът се съгласи, че е логично.

-                     Добре. Да вървим – приведе се гъвкаво, за да вземе отново натъпканите си торби, които беше оставил на тротоари, и пое редом с Габи. 

Докато се качваха по стълбите в кооперацията й, тя леко се обезпокои да не я види някой съсед в компанията на клошаря, преди още да го е превърнала в представителен кавалер. Слава Богу, не срещнаха никого.

Мъжът беше мълчал през цялото време, въпреки че Габи направи опити да го подпита каква е професията му. Той пропусна демонстративно въпросите й покрай ушите си, очевидно за да й покаже, че извън работата, за която импровизирано го е наела, друг вид общуване не желае. Добре, че домът й действително се намираше наблизо, та неловката ситуации не се проточи дълго.

Влизайки в антрето на апартамента й, мъжът внезапно спря, като че ли не можеше да пристъпи напред.

-                     Какво има? – предизвикателно попита Габи. Вече се намираше на своя територия и се чувстваше по-уверена и стабилна.

-                     Много е разтребено у вас – отговори мъжът. Беше свалил гарда, изглеждаше като обезоръжен.

-                     Нормално антре – небрежно подхвърли Габи, не разбирайки реакцията му.

-                     Ами няма много обувки. А не сте малко хора – ти, мъжът ти, децата ти.

-                     Ние не си държим обувките в антрето – бързо го контрира Габи.

-                     Къде ги държите?

-                     Това са подробности. Заповядайте да се подкрепите с едно питие в хола и ще ви покажа какво има да размествате.

Клошарят се настани внимателно на дивана, вероятно се тревожеше да не го изцапа с мръсните си дрехи. Впрочем, и Габи се разтревожи. Не беше помислила предварително какво ще стане, когато този мърльо влезе в съприкосновение с мебелите й.

-         Вино? Водка? Уиски? – предложи делово.

-                     Мъжът ти добре си живее, щом сте така заредени с напитки! – с уважение произнесе клошарят.   

-                     Да. Освен това често ни идват гости, а те имат различни предпочитания.

Както и предполагаше, клошарят избра да пие уиски. Сега му е паднало! Междувременно Габи отиде до стаята, в която живееше баща й, преди да почине. Обмисли какво би могло да се размести в нея. Да, имаше какво! Раклата с неговите дрехи можеше да отиде под прозореца, а бюрото да заеме нейното място, близо до вратата. Габи хвърли бърз поглед и на костюмите, ризите, бельото на баща си. Щяха ли да са по мярка на красивия клошар? Може би. Татко й също беше висок.

Когато се върна в хола, клошарят допиваше уискито си.

-         Да ви долея? – предложи Габи.

-         Ами да, става! Хубаво е!

Тя го наблюдаваше с каква наслада отпива от чашата. Сети се, че не му е предложила лед, а и той не поиска.

-                     Добре, как може у вас да е толкова чисто и подредено? – дивеше се клошарят. – Дъщерите ти не разхвърлят ли?

-                     Те са вече големи момичета, дори ми помагат в разтребването на къщата.

-                     Къде са сега?

-                     При баба си на село – каза Габи първото нещо, което й хрумна.

-                     Аха - кимна дълбокомислено клошарят. Уискито вече го хващаше. Скоро май щеше да забрави, че е дошъл да размества мебели. Само че той се сети. Сепна се.

-         Ама аз нали нещо щях да пренасям тук?

-                     Спокойно! Първо си пийнете, за да загреете! Та каква е реалната ви професия?

-                     Ох, не ми се говори. Не ме питай! Става ли?

-                     Къде живеете в момента? – продължаваше да любопитства Габи.

-                     Казах ти, че не ми се говори. Дай да ти преместя каквото трябва и...!

Сигурно искаше да добави: „и да си ходя“, но замълча. Май не му се тръгваше от дома й, който му се беше сторил уютен.

Габи се замисли защо му се беше сторил уютен нейният дом. Тя го поддържаше чист и подреден, както всяка самотно живееща жена. И както всяка самотно живееща жена с не особено привлекателна външност, беше  открила с годините, че е добре за имиджа й да се представя пред непознати като омъжена с деца. Веднага приложи това и по отношение на красивия клошар. Сега той седеше на дивана й! Беше горда с трофея си. Какъв късмет, наистина, да срещне такъв красавец, макар и в неугледни дрехи! Само че уискито му подейства прекалено бързо и не само че не развърза езика му, а като че ли го заключи с катинар. Да, беше си представила още от първия миг как превръща клошаря в свой елегантен кавалер, който я придружава на културни събития, а познатите й я гледат с респект, но беше наясно, че кавалерът й трябва да има дар слово. Тя често канеше на гости свои приятели интелектуалци, водеха разговори за изкуство и ако кавалерът й не може да се впише в тях, какво от това, че е красив! И защо си помисли, че впечатляващата външност се съчетава с интелект? Там е работата, че нищо не си беше помислила, беше действала напълно импулсивно, омагьосана от този мъж, у когото откри диамант под калпава обвивка и спонтанно се вдъхнови да го шлифова.

Клошарят вече почти затваряше очи, но изведнъж се ококори, спомни си защо се намира в този дом:

-         Давай да местя, каквото трябва! Да свършим работата!

Габи го отведе в стаята на покойния си баща и му обясни: раклата отива под прозореца, а бюрото – на нейно място.

Клошарят не попита защо бюрото трябва да се мести в по-тъмна част на стаята, а се зае да го дърпа и влачи. Нещо не му се получаваше. Бюрото на баща й беше пълно с документи, а те тежаха. Напъните на мъжа не даваха особен ефект, той заряза бюрото и се захвана с раклата. Дотътрузи я някъде докъм средата на стаята и грохна върху нея. Явно силите му стигаха да си носи огромната раница и тежките чанти с лични вещи, но не и за по-сериозна хамалска дейност.

-         Съжалявам! – капитулира той. – Няма да успея.

-                     Значи не работите като хамалин? А каква е професията ви всъщност?

-                     Ох, не ми се говори за това! – и погледна безнадеждно към разместените мебели, които не беше в състояние да върне на предишните им места.

-                     Добре, оставете всичко, както е – разпореди се Габи. – С мъжа ми и дъщерите ми някак си ще се справим с положението. Колко ви дължа за усилията?

-                     Е, какво да ми дължиш? Аз нищо не свърших. Даже още повече обърках нещата.

-                     Няма значение. Колко ви дължа?

-                     Нищо не ми дължиш. Нали ме почерпи уиски!

Габи се замисли дали да му предложи да се изкъпе, а после да му даде да облече някои дрехи на баща й, каквото беше първоначалното й намерение. Само че тя беше предвидила също така да разговори този мърляв красавец, да разбере що човек е, какъв му е интелектуалният багаж, а него дори две чаши уиски не го направиха разговорлив. Не се получи както й се искаше.

Мъжът се потътри към антрето, където си беше оставил раницата и двете чанти. Усилието да мести тежкото бюро и раклата го бяха сломили физически. Надигна си багажа, вече не така пъргаво, както го беше направил на улицата, когато успя да зашемети Габи. Малко колебливо отвори външната врата на апартамента, като че ли очакваше домакинята да го спре, но тя не го спря.

-                     Съжалявам – каза мъжът и я погледна с искрено разкаяние.

-                     Аз също съжалявам – не по-малко искрено откликна Габи.

-                     Благодаря за уискито!  

-                     Да, да.

-                     И ме извини пред мъжа ти и дъщерите, че ви разбърках къщата!

-                     Няма проблем – успокои го Габи. – Желая ви всичко хубаво!

И затвори бързо вратата зад него.

В хола телефонът звънеше на пожар.

-                     Какво става у вас? – атакува я гласът на съседката от долния етаж – Какво трещеше и стържеше над главата ми?

-                     Бях повикала един хамалин да размести някои мебели в стаята на татко.

-                     Какъв хамалин? Къде го намери?

-                     На улицата го намерих.

-                     И от улицата го вкара в апартамента си? Напълно непознат човек, а ти – сама жена, без мъж до себе си!

-                     Е, нищо страшно не се случи. Той вече си тръгна.

-                     Можеше да те нападне! Да те обере! Имала си късмет, че нищо страшно не ти се е случило.

-                     Да, късмет си беше – каза Габи.

 

 

Гергина Дворецка

 

8.01.2021 г.