Раздаването на наградите "Сирак Скитник"

Гледах раздаването на тазгодишните награди на БНР „Сирак Скитник“ в Интернет. Пиша тези редове не за да коментирам кой е бил отличен и кой не. Винаги има хора, които се чувстват огорчени, че професионалните им постижения не са били забелязани и оценени. В Радиото от години важи правилото, че няма начин да бъдеш номиниран, а още по-малко – награден, ако не те харесва административното ръководство на медията. Не се сещам за изключения от това правило. Потвърждава го дори третото поредно определяне на Петър Волгин за номер 1 в „Хоризонт“, макар да беше уточнено, че е избран от колегите си в програмата. Шефовете явно са подкрепили охотно награждаването му като компенсация за сваленото предаване „Деконструкция“. Но не за това ми е думата.

         Искам да споделя впечатлението си от самото връчване на наградите и впечатлението ми е като за нещо набързо претупано. Особено в първата част, когато беше обявено кой е номер 1 в различните програми – нововъведение в конкурса от 3 години насам. Очевидно в сценария не е било предвидено  всеки от наградените в тази категория да каже по няколко думи – направи го само колежката, която първа получи отличието си. После се заредиха изчитания на имена и експедитивно раздаване на дипломи, като на конвейер. Може би не всички са имали желание да говорят, но и който е имал, се е отказал заради общото усещане за припряност по време на церемонията. Динамика ли се търсеше, не знам. Знам само, че за получилите признание това е особен, вълнуващ момент и е редно поне да им бъде показано, че биха могли да произнесат кратко слово. В случая някои от колегите от районните радиостанции са пропътували километри, за да присъстват на тържеството в София, а гласът им така и не се чу. Отделен въпрос е, че няколко радиостанции не бяха определили кой за тях е номер 1. Едва ли е заради липса на добри професионалисти. Но да не се задълбочаваме в причините за подобен бойкот на конкурса.

         При връчването на самите награди „Сирак Скитник“ темпото се поуспокои и който от отличените пожела, се изказа. Имаше и две награди, определени като „извънредни“, т.е. невписани в регламента – доказателство, че ръководството на медията може да използва конкурса, както му се харесва, за да покаже добро отношение към когото си пожелае. Едната извънредно наградена беше Поля Станчева за документалния й филм „Олово срещу словото“, посветен на 80-годишнината на БНР. Бившата генерална директорка на радиото толкова държеше да подчертае как държи на екипността, че още преди да й бъде връчена грамотата започна да благодари на колегите от БНТ, с които е работила по филма. Май не я чух да споменава с благодарност името на Захари Миленков, уредник на Музея за история на радиото, но какво тук значи някаква си личност! А Захари е наистина личност, достойна за уважение, защото от години късче по късче събира експонати и исторически факти, свързани с радиото. Той се появява за кратко във филма на Поля Станчева, но през цялото време не ме напускаше чувството, че точно Захари е предоставил огромна част от информацията, разказвана зад кадър от авторката. Впрочем тя не е устояла на изкушението да се появява понякога и в кадър. На фона на историята на радиото! Ех, сладка суета човешка… А иначе жената държи на колегите от БНТ, с които е правила филма, и ги изброи поименно на церемонията при награждаването си.

Другата извънредна, нерегламентирана в конкурса „Сирак Скитник“ награда, получи екипът „Новини“ на БНТ 1 за 55-годишнината на телевизията. Наградите по принцип се определят от обществения съвет, но не може да се мине без благословията на административната власт. Изводът ми е, че и бивши, и настоящи началства в БНР държат да покажат колко ценят БНТ. Дали защото продължава да се говори за сливане на двете медии и ще се отвори място за генерален директор на обединената администрация?

На финала Радослав Янкулов връчи и голямата награда „Сирак Скитник“ на оркестъра за народна музика на БНР. Струваше ми се, че този избор е безспорен, но по-късно прочетох някои коментари в смисъл, че е можело да бъде и някой друг – така че винаги недоволни ще има. Важното е, че и настоящият генерален директор демонстрира колко държи на екипността. В желанието си при обявяването на наградата да е заобиколен от колкото може повече хора, той в един момент се отдалечи от микрофоните и не се чуваше какво говори. Наложи се да го догонва водещата с микрофон в ръка, за да разберем колко колективно действа Янкулов заедно с обществения съвет, рамо до рамо в буквалния смисъл на думата.

Като цяло по време на церемонията един бивш и един настоящ шеф на БНР показаха следните сходства: демонстрация колко ценят екипната работа и… реверанс към БНТ. Всеки си прави имиджа, както може – все пак наближават избори за генерален директор на двете обществени медии и не е чудно някои хора вече да мислят за предизборната си кампания.

След като награждаването приключи, отново си припомних как беше претупано началото на церемонията, когато повечето отличени колеги от различните програми на БНР така и не можаха да кажат по няколко думи. Всъщност, и конкурсите, и тези тържества би трябвало да се правят за тях, за редовите професионалисти, а не за да бъдат използвани от представителите на ръководната каста за някакви техни си лични сценарии.

На наградените – честито! Всеки има право да изживее пълноценно радостта, че е отличен. А на онези, които се чувстват пренебрегнати, ще кажа само: хубаво е да те наградят, но човек може да намира и много други начини, за да се чувства щастлив. Знам го от личен опит.

        

             

Един въпрос по повод станалото в Кьолн

Възмутителните посегателства над млади жени в новогодишната нощ в Кьолн и други германски градове (а и не само там) предизвикват лавинообразен отзвук в цял свят. Личното ми мнение съвпада с коментарите, че такива произшествия трябваше да се очакват. Не само защото голяма част от мигрантите, наводнили Европа особено интензивно от август 2015 г. насам, са мъже, а защото нерядко показваха пълно неуважение към европейските държави, през които минаваха  - видяхме много снимки и видеоклипове с изхвърлена храна и вода, които отзивчиви местни жители даваха на преминаващите човешки маси, устремени към Германия или Швеция. Това беше не само разхищение на продукти, а незачитане на човешкия жест, на протегнатата състрадателна ръка. Маршрутът на тези маси от хора можеше да бъде безпогрешно проследен по камарите боклуци, които оставяха по пътя си. Разбира се, имаше и мигранти, които показваха, че са трогнати от проявената към тях отзивчивост, но в паметта ми са останали разпилените пакети с храна покрай шосета и гари, в самите вагони. Дори да не ти харесва нещо за ядене, защо го хвърляш по земята или по пода, та хем правиш продуктите неизползваеми, хем замърсяваш наоколо! Още тогава сигналната лампичка трябваше да подскаже, че демонстрацията на такова неуважение няма да спре дотук.

От началото на мигрантския прилив се питах дали представителите на европейските институции и политиците в някои западни европейски държави не забелязват всичко това. Естествено, че са го забелязали, защото то беше очевадно. Само че го подценяваха. Предпочитаха да намират оправдания за ставащото – мигрантите били хора стресирани, не трябвало да им се придиря как точно се държат.

Да се учудваме ли сега на издевателствата на кандидати за убежище над  празнуващите в новогодишната нощ европейски жени? Можеше да се предвиди, че ще се стигне и до това. Повтарям, не само защото става дума за мъжкари, напращели от сексуални желания, а най-вече заради показваното и в други случаи неуважение и дори презрение към европейския начин на живот. В кьолнската новогодишна нощ единственият проблем не беше незадоволеният мъжки нагон, а подигравките към жените, гаврите с тях, желанието те да бъдат унижени и то в момент, когато са отишли да празнуват и най-малко очакват да бъдат нападнати.

И ако с горчивина констатирам, че се сбъдват лошите ми предчувствия за отровните плодове, които ще дава неуважението към Европа, демонстрирано от немалко кандидати за убежище още при идването им на нашия континент, то има един въпрос, на който така и не мога да намеря отговор: що за хора са безчинствалите в Кьолн и в други европейски градове?

Веднага ще ми отговорят: били са предимно араби и други северноафриканци. Само че това не е отговор на въпроса ми що за хора са издевателствалите над кьолнските жени.

Питам се, защото през месец ноември бях в Мароко. Естествено, там се движехме сред араби и други северноафриканци, но в нито един момент не съм усетила каквато и да било проява на неуважение към мен като жена – нито с дума, нито с жест, нито с поглед.  Определено си личеше по облеклото ми, че не съм арабка, но това не предизвика никаква негативна реакция. Напротив, нерядко ми се е случвало по време на 9-дневното пътуване да чуя дружелюбното: “Bienvenue, Madame!” (Добре дошла, Госпожо!) от мъже, седнали в крайпътни ресторанти, където сме се отбивали за кратка почивка. Нищо повече от любезен поздрав към непозната жена в европейски дрехи. Същото биха могли да кажат и другите три колежки от шестчленната ни журналистическа група, с която обиколихме няколко марокански града. Какво съм откривала в погледите на мароканските мъже? Преобладаваше симпатия, топлота, искрена сърдечност, доста често стеснителност. На няколко пъти се сблъсках с раздразнение, когато насочвах фотоапарата си, защото не всички мюсюлмани позволяват да бъдат снимани, но раздразнението никога не премина в агресия.

Имаше един случай в град Тагазут, когато за първи път се замислих, че май съм доста неприлично облечена за местните стандарти. Шосето, на което беше спрял микробусът ни, се намираше на няколко метра по-високо от нивото на улицата с магазините – градът е построен на хълм и затова там сгради и улици са разположен стъпаловидно. Стоях близо до микробуса и в един момент забелязах двама младежи на тротоара, които се бяха вторачили в мен – единият седеше на столче пред някакъв магазин, а другият стърчеше насред улицата и в краката му се умилкваше мърляво куче. Погледите и на двамата изразяваха едно и също: удивление и огромно любопитство. Тогава си дадох сметка, че на два метра по-високо от тях им изглеждам като на сцена, на която съм застанала в плътно прилепнал към краката ми клин. Едва ли бяха виждали майките си или сестрите си в такъв вид. Да, краката ми бяха закрити отдолу догоре, но не с тежко падаща над тях роба или с широки шалвари…

Вперените в мен погледи на младежите обаче изразяваха само удивление и огромно любопитство и в никакъв случай не подигравка или негодувание заради облеклото ми. Онова, което направи в следващия момент момчето, около чиито крака се отъркваше мърляво куче, ме изуми. Той се приведе към кучето и започна да го милва толкова ласкаво, с такава нежност, че ми мина през ума: сигурно в момента се е сетил за приятелката си.     

Затова, мислейки за станалото в кьолнската новогодишна нощ, никога не бих направила обобщението, че за арабите жената е по-низше същество. Някои може и да разсъждават така, но аз не съм го усетила, докато бях в Мароко.

Прилагам две мои снимки, направени в град Агадир. Подбрах ги, за да стане ясно колко неподходящо за местните представи съм била облечена, но това не ми донесе никакви неприятности в тази мюсюлманска страна.  

Така че продължавам да се питам: що за хора са тези, които погубиха новогодишното празнично настроение на стотици жени в Кьолн и в други европейски градове?

Моята 2015 г.

Годината си отива. За света не беше една от най-добрите години – да не изброявам защо. На мен ми донесе вълнения – в личен план предимно хубави. Попътувах. В началото на пролетта с мъжа ми заминахме за Андалусия – обиколихме Малага, Фуенхирола, Беналмадена, Марбея, Севиля, Гранада, Кордова... Със сигурност ще се върнем пак там. Бяхме за малко в Гибралтар и в Танжер. През август отидохме на Световното изложение в Милано  ЕХРО 2015 – все едно, че си направихме околосветстко пътешествие, обикаляйки павилионите на различни държави… През ноември се осъществи мечтата ми да попътувам из Мароко. През същия месец бях поканена да отразя Световния форум на демокрацията, организиран в Страсбург от Съвета на Европа. За форума, който беше на тема „Свобода и контрол – в търсене на демократичен отговор", както и за пътуванията си, ще продължа да пиша през следващите месеци.

През отминаващата година се занимавах предимно със сайта на фондацията ни „Европа и светът“ - той е в интернет вече от 9 месеца. Удовлетворение за екипа ни е наградата в конкурса „Светове и цветове“ на Сдружениета на испаноговорещите журналисти в България – получихме отличието в категория „Печат и интернет медии“ за публикациите ни на социални теми, екология, култура и традиции.

През 2015 г. се навършиха 25 години, откакто се посветих на темата за обединена Европа. Мислех да отбележа тази годишнина по подходящ начин заедно с участници в предаванията ми за евроинтеграция по програма „Христо Ботев“. След като бежанската криза обсеби вниманието ни от края на август насам обаче, изгубих желание да се занимавам с тази свой професионален юбилей – имаше по-важни неща от него. Ставащото в самия ЕС не ме вдъхновяваше за празнуване.

Спомням си с хубаво чувство за БНР, където работих допреди година, но не изпитвам никакво съжаление, че вече не съм там. Харесвам това, което правя в момента.

Романът ми „Искрено ваша“ е готов отдавна, но предпочетох да го издам не тази, а следващата година. Иска ми се да го препрочета още веднаж, след като достатъчно се отдалеча от него и вече го възпремам почти само като читател.

Имах късмета да срещам интересни, стойностни хора през 2015 г.. За тях също предстои да пиша.

В края на тази равносметка слагам снимка на скъпи за мен сувенири от някои посетени през последните месеци места: камила, която купих от пазара в Рабат; малко магаренце – символ на андалуското селце Михас, там магаретата се ползват и като таксита; една малка маймуна, която си донесохме от Гибралтар – там макаците са една от най-забавните забележителности за туристите. С този мой малък симпатичен керван ще вляза в 2016 г.. във ведро настроение и с готовност за всякакъв вид екзотика, която може да ми предложи животът.   

Изгрев над оазиса

Колкото и богат житейски опит да има човек, все ще му се случи да изживее нещо за първи път. През отминаващата година за първи път спах в бивак в един оазис. Оазисът се казва Финт и се намира в подножието на Атласките планини, в долина, която се смята за преддверието на пустинята. Също така за първи път посрещнах изгрева след изкачване до върха на един от близките хълмове.

         Имаше и още нещо, което преживях за първи път в този оазис, но преди да го споделя, ще разкажа свой пророчески сън. Присъни ми се преди заминаването ми за Мароко в началото на ноември. Катерех се по стръмна стъпаловидна пирамида – стори ми се, че е храм. През цялото време се страхувах да не се подхлъзна, защото усещах как обувките ми се пързалят по малки гладки плочки, които всъщност, бяха стъпалата на пирамидата. От време на време спирах и вдигах поглед към горната част на храма, докъдето вече бяха стигнали други посетители – виждах силуетите им на фона на бледа светлина. Знаех, че когато стигна горе, ще разбера откъде идва светлината, но самото ми катерене изглеждаше доста рисковано, приличаше по-скоро на алпинизъм и не беше сигурно дали ще се увенчае с успех. Така или иначе, насън стигнах до върха и заедно с останалите посетители гледах светлината.

После слязох отново в подножието на храма и… попаднах в тотален мрак. Едва в този мой сън разбрах какво означава думата „непрогледен“. Беше нещо наистина неизживяно дотогава: отварях широко очи, но отникъде не долавях дори най-бледо сияние. Пълна всеобхватна тъмнина, която усещах като физическа близост непосредствено до зениците си. Всички знаем, че внезапният силен блясък ни заслепява, но че мракът може да бъде толкова агресивен и натрапчив, лично аз не бях допускала.

И се събудих. Казах си, че – слава богу – такива ужаси могат да стават само насън.  

През следващите дни пътувах из Мароко с група колеги журналисти и към края на пътешествието имахме уникалното преживяване да пренощуваме в бивака на оазиса Финт близо до град Уарзазат – за това вече съм споменавала в блога си. Сега само ще опиша накратко какво представляваше бивакът: плътно наредени една до друга конструкции, които можем да наречем малки шатри, от преплетени пръчки, покрити отвън с дебели тъкани. Всяка от шатрите е снабдена със собствен санитарен възел, мини-баня с душ и топла вода. Леглото е твърдо, но покрито с дебели покривки и на него се спи изключително удобно. Стори ми се съвсем естествено да има електричество, макар че, както разбрахме по-късно, то било скорошна придобивка.

Онова, което не можех да предположа, беше, че в полунощ електрическият генератор спира да работи и в бивака настъпва пълен мрак… Сигурно изобщо нямаше да забележа това, ако се бях събудила към 6 ч., когато генераторът бива включен отново. Само че аз държах да се възползвам от предложението на 25-годишният ни домакин в бивака Аюб, да ни отведе до близкия хълм, за да гледаме изгрева на слънцето. За това обаче трябваше да станем още в 4 часа. Нямах проблем с ранното събуждане, проблемът се оказа друг - че не успях да включа електрическата лампа. Тя просто не функционираше. Светейки си с джиесема, станах и опипом тръгнах да търся работещ електрически ключ. Напразно. Постепенно осъзнах, че в бивака няма ток. В моментите, когато бледата светлинка от джиесема ми угасваше, в зениците ми нахлуваше такъв непрогледен мрак… на какъвто бях попадала единствено в съня си преди отпътуването ми за Мароко. При събуждането тогава бях решила, че такава тъмнина не е възможна в реалния живот. Е, оказваше се напълно възможна! Отварях широко очи, както бях правила в съня си, и точно както в този мой сън, отникъде не долавях сияние. Тъмното буквално се навираше плътно до мен, пъхаше се под клепачите ми, нямаше спасение от него!

Можете ли да си представите какво е да се намираш в оазис, далече от най-близкия град, и в нощното небе да няма никакво светлинно замърсяване – никакви отражения от неонови реклами и улични лампи! Мракът е поголовен, свръхестествен, както в моя сън, който се оказваше пророчески.

Все така пипнешком, успях да стигна до входа на малката шатра, закрит от три ката дебели завеси. Излязох навън. Пак беше тъмно, но поне не се намирах в затворено пространство, погледнах нагоре… и си помислих, че ако протегна малко повече ръце, ще докосна звездите – толкова близо бяха над мен, толкова ярки и големи! Сигурно само в подобен плътен нощен мрак звездите се открояват така непоколебимо.

После Аюб ни поведе към близкия хълм, закатерихме се по него – все още беше много тъмно и не виждахме къде стъпваме, обувките ми се пързаляха по някакви плоски парченца от скали… В един момент се запитах ще стигна ли изобщо до горе. Другите колеги вече бяха на върха и очакваха изгрева на слънцето, а аз все още се хлъзгах по камънаците с обувки, които явно бяха напълно непригодни за такова изкачване.

И тогава се сетих отново за моя пророчески сън, който бях видяла преди заминаването си за Мароко. Всичко ставащо буквално повтаряше този сън. Само че в него имах чувството, че се изкачвам по стъпаловидната пирамида на храм, за да видя някаква светлина. Насън не бях разбрала как успях да се присъединя безпроблемно към хората, достигнали вече до върха. В реалния живот ми помогна водачът на нашата група Рашид – той ми подаваше ръка и ме задържаше, когато правех несигурна крачка.

След перипетиите при катеренето всички се събрахме горе на хълма и зачакахме слънцето да се покаже. То се бавеше. Аюб започна да се шегува, че може би днес няма да има изгрев. Самият той и Рашид си седяха спокойно – в тази част на света нетърпението като че ли е непознато явление. 

Слънцето, естествено, се появи. Само че преди да видим блестящия му диск, то първо хвърли снопове лъчи върху околните скали, върху ниските къщички на близкото село, върху палмите и късчетата река, която се виждаше през тях. Накрая се показа между два хълма срещу нас, а в небето се ветрееха тънки облачета като бебешки къдрици.

Така пророческият ми сън се изпълни напълно, само че в обратен ред, защото бях сънувала първо изкачването си към светлината и после попаднах в непрогледния мрак, а в действителността започнах със събуждането в неописуемата тъмнина и всичко приключи с тържествуващия слънчев изгрев. В реалния живот поантата се оказа оптимистична.

Надявам се да бъде изпълнено с оптимизъм и бъдещето на нашите сърдечни домакини в оазиса Финт, с които накрая се снимахме за спомен. 

Повече снимки от изгрева над оазиса Финт може да видите тук: https://www.facebook.com/gergina.dvoretzka/media_set?set=a.697885963659943.1073742211.100003156373372&type=3&pnref=story

Милано – достъпен град

Очакването на Коледа ни прави по-добри и отзивчиви… В навечерието на Коледа най-после искам да напиша нещо, за което мисля често вече от 4 месеца – доколко е достъпна градската среда за хората с двигателни проблеми. Да се замисля сериозно върху това ми „помогна“ една случка със самата мен.

В средата на август с мъжа ми заминахме за Милано. Целта ни беше Световното изложение. Имахме намерение по цял ден да прекарваме там, а в хотела да се прибираме само за да преспим, така че, когато избирахме къде да се настаним, гледахме най-вече да сме близо до метрото, с което да се придвижваме бързо до ЕХРО 2015. Хотелът ни се оказа недалече от спирка „Порта Венеция“. Стаята ни хареса. След първата разходка из Милано, купихме шампанско и се прибрахме да отпразнуваме пристигането си в Италия. Докато мъжът ми се занимаваше с отварянето на бутилката, реших да взема душ…

Точно при излизането ми от банята се случи онова, което ме кара днес да пиша тези редове. Най-неочаквано за мен се подхлъзнах, стоварих се на пода и усетих остра болка в глезена на левия си крак. Болката ме ужаси, защото веднага си помислих, че кракът ми е счупен. Изтръпнах и от предупреждението, което като че ли ми подсказваше съдбата - човек е в чудесно настроение, готви се да празнува и в следващия момент му се случва нещо, което напълно променя намеренията му…

Мъжът ми ме пренесе на ръце до леглото, после разтревожено отиде да огледа мястото, където се бях подхлъзнала, и с изумление констатира, че прагчето между плочките в банята и стаята е под остър наклон, точно като пързалка. Естествено беше да се подхлъзнеш, след като дори не подозираш за тази „хитринка“. Нормални ли бяха строителите, на които дължах жестокото си падане?

Категорично отказах да се обаждаме веднага на лекар – не ми се искаше да си развалям напълно първата вечер в Милано. Пих шампанско, полуизлегната в леглото, и сред талазите от болка, които идваха от глезена ми и безпощадно ме блъскаха в мозъка, кроях планове как утре сутринта ще си потърся правата пред собствениците на хотела, как ще поискам обезщетение за станалото с крака ми. Почти не можах да спя – ужасно ме болеше.

На сутринта мъжът ми каза: „Знаеш ли, открих, че помещението, което е баня и тоалетна, всъщност е пригодено за хора в инвалидна количка. Затова прагчето към стаята е така наклонено – за да се приплъзват по-лесно колелата.“

Закуцуках натам, за да разбера за какво ми говори. И едва тогава забелязах подвижната облегалка до тоалетната, която служи за опора при преместване от инвалидна количка, едва тогава си обясних защо отзад липсва моноблок с бутон за пускане на водата, а тя се задейства с натискане на копче на стената вдясно, така че максимално да бъдат спестени движенията на човек с двигателни проблеми...

И през ум не ми беше минало, че някой е помислил за хората с такива проблеми. В България не бях виждала подобни приспособления. Изпитах срам, че не ги бях забелязала веднага. Желанието ми да си търся правата заради падането си се изпари. Какво биха ми отговорили: „Но, госпожо, вие не се ли досетихте защо всичко е направено точно така.“ Е, не се бях досетила. И нямах право да си търся никакви права.

За щастие, кракът ми се оказа само навехнат, а не счупен. Глезенът ми беше грозно подут, но така и не ми попречи да обикалям надлъж и шир из павилионите на Световното изложение в продължение на 3 дни. Изпитвах болка единствено при слизане по стълби и затова ми се налагаше да правя подскоци от стъпало на стъпало, от което изглеждах доста нелепо, но с мъжа ми се смеехме, че подскачам, защото съм весела жена.

Покрай проблема с крака ми обаче започнах да забелязвам подробности, които ми бяха убягвали – че навсякъде в обществените тоалетни на ЕХРО 2015 и другаде в града има специални кабинки за хора с инвалидни колички. Не се бях замисляла доколко ги има в България. Забелязах и друг детайл: скосените тротоари в Милано – отново улеснение за придвижващите се с колички. При това, скосяването на бордюра е направено красиво, например, под формата на ветрило от продълговати плочи, както може да се види на снимката в началото на публикацията - италианците влагат естетика във всичко.

При завръщането ни в София болката в глезена ми все така не отшумяваше при слизане от стъпала, затова по-внимателно се заглеждах къде има скосени тротоари по столичните улици. Не са много. Затова все повече оценявах видяното в Милано и държах непременно да разкажа за него. За мен това е Достъпният град.

Само че, когато се прибрахме в България в края на август най-актуалната тема стана напливът на бежанците към Европа. Аз също бях обсебена от нея – следях  телевизионни предавания, четях в различни сайтове – май това беше всеобщо явление. Веднаж сред потока от новини попаднах на информация, че хора в инвалидни колички са организирали мини-протест в София заради недостъпната градска среда. Тогава си казах: „Разбирам ви, скъпи мои!“ и си повторих, че непременно трябва да напиша за случката с мен в Милано, но тази информация потъна отново сред сюжетите с бежанците. Беше тъжно, че, както винаги, друго е по-важно от проблемите на онези, които се придвижват трудно. Не по-малко тъжно беше, че самата аз се замислих за техните проблеми, едва когато ми се случи да изпитам онази неистова болка в крака си, която ми напомняше дълго за себе си всеки път при слизане по стъпала.

От Световното изложение в Милано запазих някои мои снимки, където се вижда грозно подутият ми глезен – за да не забравям тази болка.

Днес държа най-после да напиша за това. Преди Коледа сърцето ми е с хората, които се придвижват трудно. Нека не се правим, че ги няма, защото – не дай си боже – всеки от нас може да сподели съдбата им! Нека мислим и правим повече за тях!

  

  

Слънчев момент в зимния ден

В първия ден на зимата

слънцето изгря.

В първия ден на зимата

часовникът ми спря.

Много назад се върнах –

от копнеж до кипеж –

и, в спомени обгърната,

аз се превърнах в скреж.

Под слънцето на зимата

тихичко се стопих,

а парата издигната

ме изрисува в стих.

22.12.2015 г.

Предколедна приказка от Мароко

Нямам представа как спомените ми от Мароко се изляха в ритъма на детски стихчета. Сигурно, защото там на моменти се чувствах като дете в приказка от "1001 нощ"!

Дърветата оголени

за миг да заменим

с приятно топли спомени 

в предколедните дни!

През булото на зимата,

изплетено от скреж,

да видим пак Медината

на древен Маракеш

и да усетим полъха

на океанска шир,

щом мислено при полета си

стигнем в Агадир.

От любопитство гонени

към Фес, Рабат, Мекнес,

елате в мойте спомени,

които викам днес!

Но няма да намерите,

поглеждайки назад,

по-мили от берберите

в бивак до Уарзазат,

които сред оазиса

в полите на Алтас

чай ментов за наздравица

си поделиха с нас.

20.12.2015 г.

 

Снимка от площадката пред бивака в оазиса Финт, в полите на Атлас