"Есенна песен" от Пол Верлен

Мисля, че през последните дни се вдъхнових да превеждам любимия си Пол Верлен, защото приятел на Кирил Кадийски ме атакува остро как имам самочувствието да преведа стихотворение, което вече майсторски е било представено на български от „корифея“. Вместо да ме откаже, тази атака изведнъж ми вдъхна увереност да продължа. Според мен, всеки е в правото си да опита, щом има смелост да предложи резултата от усилията си на публична преценка.

Това е моята версия на

 Есенна песен

Цигулков плач,

роден по здрач

от тъжна есен,

прониква в мен

като рефрен

на вяла песен.

 

Попребледнял

във клупа-шал

на здрача,

си спомням как

преди живях

и плача.

 

И тръгвам сам

насам-натам

под злия вятър,

подобно лист

към кал и вис

подмятан.

 

Превод от френски: Гергина Дворецка

 

Chanson d’automne

Paul Verlaine 

Les sanglots longs

Des violons

De l’automne

Blessent mon coeur

D’une langueur

Monotone.

 

Tout suffocant

Et blême, quand

Sonne l’heure,

Je me souviens

Des jours anciens

Et je pleure

 

Et je m’en vais

Au vent mauvais

Qui m’emporte

Deçà, delà,

Pareil à la

Feuille morte.

 

Трудността за преводача в случая е в краткия Верленов стих - от 4 и 2 срички.

Следва версията на Кирил Кадийски: 

Есенна песен

Виола със стон

под гол небосклон

през октомври ридае

и вяла печал

невидим кинжал

в гръдта е.

 

И блед, като в сън

чул тежкия звън

на часовника в здрача,

за всичко сега

си спомням с тъга

и плача.

 

Къде съм дошъл…

А вятърът зъл

като лист по земята

и мен в тоя свят

напред и назад

подмята.

И преводът на Георги Михайлов:

Есенна песен

 

В есенний здрач

с протяжен плач

лей в отзвук глух

във моя дух

печал несдържна.

 

и в спомен скъп,

сломен от скръб,

аз чезна в здрача.

скръбта в сълзи

се разрази -

и горко плача!

 

И гасна сам,

насам-натам

от вихри гонен,

в злочестина,

подобен на

лист отронен…

Преводът на Пенчо Симов:

Цигулков плач,

изплувал в здрач

        сред късна есен,

ме е ранил

и аз, унил,

        вървя унесен

 

и тръпна цял:

часът без жал

        отеква, ето —

възкръсва в мен

отминал ден,

        ридай сърцето.

 

Студът снове

и ветрове

        са ме подели

като златист

отбрулен лист

        без свои цели.

 

                                    Пол Верлен през 1893 г., фотография на Ото Вегенер (Уикипедия)

„Il pleure dans mon coeur..." от Пол Верлен на български

 

По случай Международния ден на поезията и вчерашния Международен ден на Франкофонията днес публикувам в блога си мои преводи на любимия ми Пол Верлен. Започвам с едно от най-любимите ми негови стихотворения, което започва с почти непреводимото вълшебство: „Il pleure dans mon coeur/ Comme il pleut sur la ville“.

Добавила съм оригинала, както и преводите на Кирил Кадийски (1994 г.), Пенчо Симов (1978 г.) и Гео Милев (1922 г.), т. е. в обратен хронологичен ред – с цялото ми уважение към всички, които са имали смелостта да потърсят свой път към високия поетичен връх Верлен!

Мото на стихотворението е стихът на Артюр Рембо: "Тихо вали над града".

Вали над града,

както плаче сърцето ми.

Каква ли беда

сърцето облада?

 

О, тих дъждовен звън

над улици и къщи!

Като в тъжен сън

о, тих дъждовен звън!

 

Плаче без причина,

сърцето омерзено,

Измяна ли го стигна?

Тъгува без причина.

 

Най-страшната беда -

да не знаеш защо

без обич и вражда

тъгуваш с дъжда.

 

Превод от френски: Гергина Дворецка

 

Il pleut doucement sur la ville

(Arthur Rimbaud)

 

Il pleure dans mon coeur

Comme il pleut sur la ville ;

Quelle est cette langueur

Qui pénètre mon coeur ?

 

Ô bruit doux de la pluie

Par terre et sur les toits !

Pour un coeur qui s’ennuie,

Ô le chant de la pluie !

 

Il pleure sans raison

Dans ce coeur qui s’écoeure.

Quoi ! nulle trahison ?…

Ce deuil est sans raison.

 

C’est bien la pire peine

De ne savoir pourquoi

Sans amour et sans haine

Mon coeur a tant de peine !

Paul Verlaine

Romances sans paroles (1874)

Всеки франкофон разбира колко трудно за превод е това стихотворение с изящната си лаконичност, преливаща от чувства, с римуването на първи, трети и четвърти стих във всеки куплет.

Следва преводът на Кирил Кадийски от сборник с негови преводи на Верлен, 1994 г.:

Тихо вали над града…

Артюр Рембо

Сърцето ми сълзи лее,

тъй както навън вали;

какво го срази, че зле е

и сълзи все лее?

 

Звъни водата дъждовна

по стрехи и по стъкла.

За тая мъка отровна —

о, песен дъждовна!

 

Това е плач без причина

в едно ранено сърце!

Измяна? Уви — проклина

света без причина!

 

О, най-ужасната мъка,

че сам не знаеш защо —

без обич и без разлъка —

топиш се от мъка!

Преводът  на Пенчо Симов от изданието „Френска поезия“ от поредицата на „Народна култура“ библиотека „Световна класика“, 1978 г.

Вали спокойно над града.

Артюр Рембо

 

Сърцето ми е в плач,

тъй както в дъжд градът е.

Какъв печален здрач

в сърцето влива плач?

 

Звънти вода дъждовна

по стрехи и паваж.

В минутата съдбовна

о песента дъждовна!

 

Защо ли ме боли

сърцето и се къса?

Измяна ли? Дали?

Без повод ме боли.

 

Каква най-тежка мъка

е да не знам защо

без обич, без разлъка

сърцето ми е в мъка!

 

А ето и преводът на Гео Милев:

 

Сълзи обливат сърцето,
плаче дъждът над града;
боже, но мъката, дето
разкъсва сърцето!

Сълзи обливат - защо ли?
клето сърце що ридай,
що! Ни беди, ни неволи?
тази болка - защо ли?

Болка горчива без край,
болка - защо, за кого ли?
- Ала сърцето я знай,
пълно с болка без край.

Книгоиздателство “Везни”, Ст. Загора, 1922 г.

Илюстрацията към тази публикация е портрет на Пол Верлен от Фредерик-Огюст Казалс с двата начални стиха от стихотворението

 

За филма „Борат 2“ и Мария Бакалова

Изгледах целия филм „Борат 2“. Преди това бях видяла от него само онова, което постоянно се върти в мрежата: скандализиращите кадри от танца на Борат и Тутар, където тя лъсва с изцапани гащи, както и тъпченето на Тутар с паста, при което цялото й лице се омазва. Пфу! Обаче изпълнителката на Тутар, Мария Бакалова, спечели уважението и симпатиите ми с абсолютното си нежелание да влезе в спор с безжалостно критикуващите я български културтрегери. Изгледах целия филм единствено заради нея. И се възхитих от играта й още от първите кадри с нейно участие. Тя има изключителен талант!

На самия филм нямам намерение да правя цялостен анализ, но на моменти най-искрено се смях. Например, когато Борат дава на Тутар да се тъпче с паста и тя глътва куклата бебе, сложена за украса. Двамата отиват при пастор за съвет как да се „извади бебето от нея“. Пасторът, естествено, си мисли, че става дума за бременност, а е против абортите и започва да проповядва колко е лошо да се посегне на заченат живот. Борат се заема да обяснява, че бебето е в корема на дъщеря му, защото е искал да й достави удоволствие (като й купи паста), но пасторът очевидно е помислил съвсем друго. Нямам намерение да преразказвам филма, нито да се спирам на политическите елементи в него. За мен беше важно, че младата българка изпълни перфектно ролята си. Да оставим настрана колко ми беше приятно да я слушам как почти през цялото време говореше на чист български.

И се питам за какво точно я критикуваха нейният преподавател Иван Добчев, Копринка Червенкова и други наши интелектуалци? За това, че на два пъти си показва гащите? Копринка в едно интервю дори с погнуса заяви, че било по-добре за Бакалова да се снима гола за някое списание (цитирам думите й по памет) в смисъл – то поне да беше еротика, ами е пълна простотия! Значи е съвсем приемливо в постановките на някои наши съвременни режисьори актьорите да се разголват дибидюс на сцената, а е много отблъскващо едно младо момиче с детски акъл (каквато е героинята на Бакалова) да си вдигне поличката, както често правят малките момиченца? Ама че гащите й били изцапани! Има ли жена, която да не е изпитвала ужас, че в определени дни от месеца може на полата или на панталона й да избие червено петно? Сцената с танца на Тутар, приключващ с гледката, от която става ясно, че героинята е в месечен цикъл, говори: това са нормални неща, случват се. Трябва ли да се срамуваме от тях? Да, примитивно е, в цивилизования свят сме възприели, че подобни гледки са табу, но след като в доста филми сме чували актьори да издават смятани за неприлични звуци (хъркането на Сандра Бълок и шумното й преживяване в тоалетната на караваната в „Срок за влюбване“) защо киното да се посвени от ежемесечните женски неволи? Нали в съвременния свят всички табута са на път да паднат!   

Извън вече споменатите сцени не знам какви забележки имат към Мария Бакалова онези, които я критикуват. Тя представя перфектно метаморфозата на полудиво момиче, което се превръща в привлекателна млада жена, осъзнала, че е човешко същество със свои права. Разбира се, че това изглежда като приказка и е точно така. Историята на Тутар е една съвременна приказка.

А на онези, които се възмущават, че филмът окарикатурява американците, бих обърнала внимание на следното: Тутар научава, че жените са напълно равни на мъжете от една симпатична чернокожа жена. Точно тя й дава най-важния урок за равноправието. Същата жена дава урок и на Борат, че дъщеря му не е нещо като животинче от стопанския му двор, а негово дете, което го обича. Това едва ли може да се сметне за окарикатуряване на САЩ.

Накрая ще се върна пак към участието на Мария Бакалова. Тя не само ме разсмиваше, но на моменти ме просълзяваше - в сцените, в които показва безрезервна обич към баща си, дори когато той се отнася към нея като към домашен любимец. Даже след като се е разбунтувала срещу патриархалната му тирания, чувството й към него остава непроменено. Приказката на Тутар има щастлив край. Когато на финала тя кара баща си да признае, че я обича колкото синовете си, получава от него отговора: „Не, повече от тях!“ Борат също е претърпял метаморфоза.

         Разбира се, филмът е една гротеска, наистина не бих се впуснала в анализи, но в него Мария Бакалова ме разсмиваше и разплакваше с изпълнението си, а за мен това означава, че е много голям, пълнокръвен талант. Очевидно, не само за мен, щом вече има толкова номинации за награди, включително и за „Оскар“.

На критикуващите я ще кажа: явно не се изисква усилие да си изкривиш физиономията в презрителна гримаса пред нечий успех, но трябва твърде много да си изкривиш душата, когато подцениш нечие безспорно постижение. Такава реакция си остава за сметка на онзи, който предпочита криво да съди.

Колкото до Мария Бакалова, тя вече е постигнала усещането за свобода, когато си се проврял навън през малкото си прозорче и се почувстваш волен като птица, както е в този кадър от филма.    

       

     

Продължение на историята с гроба на героя от Стражин Иван Чаушев

 

На вчерашната Задушница за пореден път с Владимир Дворецки,наред с нашите скъпи покойници, които почиват в Централните софийски гробища, почетохме и героя от битката при връх Стражин през1944 г., парашутиста Иван Чаушев. Той не ни е роднина, нито син на приятелско семейство, но вече години наред палим свещичка и оставяме цветя на гроба му. Станал е част от семейната ни история съвсем случайно. През 1942 г. майка ми, тогава19-годишна, заминава да следва архитектура във Флоренция и в Италианското консулство в София среща непозната жена, която я моли да отнесе колет за сина й Иван Чаушев, студент по корабостроително инженерство в Генуа. Майка ми изпълнява молбата й. Пристигайки във Флоренция, препраща колета до другия италиански град, за което получава мила картичка с благодарност от студента. Реално никога не са се виждали. Когато през есента на 1944 г. прочита във вестника списъка на загиналите парашутисти при Стражин, открива сред тях името на студента от Генуа. Очевидно гибелта му дълбоко я е развълнувала, защото никога не го забрави и докато беше жива, на всяка Задушница палеше свещичка на гроба му. Повече от 16 години след смъртта й с мъжа ми продължаваме тази традиция.

Разказах подробно за това в блога си миналата година на Арахагелова Задушница.(Един необикновен епизод от семейната ни история) Вчера обаче историята имаше своебразно продължение. С мъжа ми, както винаги, посетихме гробовете на близките ни и не пропуснахме Алеята на парашутистите, където почива подпоручик Иван Василев Чаушев, останал завинаги на 24 години. Сутринта беше облачна и студена, духаше вятър и навяваше суграшица. Свещичките, които палехме, гаснеха постоянно и ги запалвахме отново и отново, но ето че тази на гроба на героя от Стражин не угасна. Пламъчето й продължаваше да свети, въпреки вятъра и ледените прашинки, които го засипваха! Това ми се стори толкова красив символ, че реших да го снимам. Едва ли щях да споделя снимката в социалннте мрежи, но една случка от вчера ме накара да го направя.

Малко по-късно през деня Владимир Дворецки беше влазъл в диалог в Туитър с университетската преподавателка от Скопие проф. Ясна Котеска. Обсъждали темата за македонския език. Проф. Котеска настоявала, че езикът се е развил и е различен от българския, а мъжът ми пояснявал, че го развиват чрез сърбизация и латинизация. В един момент от лингвистична, дискусията преминала в историческа и тогава Владо решил да й изпрати вчерашната снимка от гроба на младия българин, загинал през 1944 г. за освобождението на днешна Република Северна Македония от нацистите. „Слава нему!“ – отговорила в Туитър проф. Котеска и допълнила „А нас оставете не на раат, аман!“

После обаче споменала, че и гробът на човек от нейното семейство е в София – войводата Цветко Христов, борец за свободата на Македония, умрял през 1914 г. в столицата ни. Владо веднага й обърнал внимание, че роднината й се е казвал Христов, а не Ристески, но реакция не последвала, нито пък на думите на мъжа ми: "Ако знаем къде е гробът му, и на него ще оставяме цветя и свещичка." 

Питам се дали в паметта на професорката от Скопие ще просветва споменът за младия българин, герой от Стражин. В София обаче свещичката на гроба му вчера светеше ярко, устояваше на студения вятър и суграшицата!

Само в един момент този студен вятър премина и през сърцата ни, защото този път не заварихме на гроба свежи цветя, както винаги по-рано. Дано са живи и здрави роднините на героя от Стражин!

Кой трябва да води телевизионни състезания

 

През изминалата седмица скандал в публичното пространство предизвика антисемитски текст, приписван на покойния вече гросмайстор Боби Фишер, който водещият на телевизионното състезание „Последният печели“, Орлин Горанов, изчете в ефир като коментар след отговор на зададен въпрос. Възмутителният текст предизвика незабавната реакция на хора, които го намират за недопустим и напълно неуместен в едно забавно и познавателно телевизионно състезание. Имаше обаче и отпор. Не всички се разтревожиха от станалото, а напротив – държат то по-бързо да бъде забравено и заметено под килима. Всъщност този гаф показа на светло много проблеми. Единият от тях е дали трябва да си живеем на лаврите на нация, спасила своите евреи през Втората световна война, без да държим сметка дали във всекидневието не нараняваме по някакъв начин – с вицове и непремерени изказвания чувствата и достойнството на нашите сънародници евреи. На това ще се спра по-подробно друг път, защото случилото се никак не е безобидно! Записът на състезанието е станал пред очите на много хора и готовият материал също е минал покрай много очи и уши, а на никого не е направил впечатление скандалният антисемитски текст.

         Другият сериозен проблем, който лъсна при въпросния гаф, е за ролята на водещия в едно подобно телевизионно състезание. Излиза, че той не носи никаква отговорност за думите, които произнася. Не се смята за длъжен да има някакво отношение към тях. Това стана ясно от реакцията на водещия Орлин Горанов. Мнозина го защитиха, защото той е популярен певец и симпатичен човек. Само че редно ли е воденето на подобно познавателно предаване, в което екипът поднася никому ненужни и дори скандални коментари за историческото минало, да се възложи на човек, който не носи отговорност за онова, което произнася? Естествено, че не е редно. В тази роля би трябвало да влезе човек, който влага в нея и някаква мисъл. Чаровникът Орлин Горанов очевидно не изпитва ни най-малко неудобство да заяви, че не е негова работа да мисли какво казва. Тоест, чрез него всеки може да прокара своя спорна идея или мнение, а публиката ще я приеме, защото априори харесва водещия. Имало е случаи телевизионно състезание да се води чудесно от актьор – незабравим е Петър Вучков в „Минута е много“, но при всички случаи е важно водещият да е човек, който осъзнава какво точно прави.

През дългогодишната си практика като радиожурналист в програма „Христо Ботев“ на БНР съм била свидетел как се правеше едно подобно състезание за слушателската аудитория – играта „Светофар“. Тази игра също имаше познавателен характер, но се подготвяше много внимателно.  Въпросите всъщност бяха предлагани от голям кръг хора, но верните отговори бяха проверявани предварително изключително стриктно. След отговора на слушателя често се давеше допълнителна информация по темата, но именно информация, а не субективен коментар. Това радиосъстезание се водеше от опитни и талантливи журналисти като Анна Яковлева, Цвета Шопова, Росица Панайотова, Александър Михайлов – лека му пръст! - и те носеха отговорност за думите си в ефир. Не биха се скрили зад ничий гръб, заявявайки, че друг е измислил въпроса или е добавил още текст към него. Затова намирам, че е много важно водещият да бъде не просто популярно симпатично лице, а мислещ човек, който е готов да понесе отговорност за онова, което е излязло от устата му. Или да не го произнесе, ако има способността да прецени дали е подходящо да му се дава гласност.

Преди години (от 2004 до 2006 г.) по бТВ вървеше състезанието „Вот на доверие“, водено от Иван Гарелов. Отначало се шокирах как този сериозен политически коментатор се е съгласил да води забавно телевизионно състезание, но много скоро се убедих, че той го прави изключително артистично и интелигентно, с приятно чувство за хумор. И досега вкъщи си спомняме с удоволствие това предаване – следяхме го редовно, очаквахме го с интерес. Ето какво е, когато водещият е мислещ човек, а не фигурант!  

Впрочем, в играта „Вот на доверие“ участва и певецът Орлин Горанов и 10 пъти спечели състезанието. Накрая вече му беше неудобно и дори умишлено се стараеше да изгуби, но пак ставаше победител. Тогава останах с чудесни впечатления от него: хем талантлив певец, хем човек с добро сърце! 

Изводът ми след всичко написано дотук е, че Орлин Горанов може да е добър певец и добър човек, да става за участник в телевизионно състезание... но не и да бъде негов водещ. Личното ми мнение е такова. Сигурно някой ще го оспори, но поне съм стигнала до него със собствения си ум, а не ми го е вложил друг в устата.