Продължение на историята с гроба на героя от Стражин Иван Чаушев

 

На вчерашната Задушница за пореден път с Владимир Дворецки,наред с нашите скъпи покойници, които почиват в Централните софийски гробища, почетохме и героя от битката при връх Стражин през1944 г., парашутиста Иван Чаушев. Той не ни е роднина, нито син на приятелско семейство, но вече години наред палим свещичка и оставяме цветя на гроба му. Станал е част от семейната ни история съвсем случайно. През 1942 г. майка ми, тогава19-годишна, заминава да следва архитектура във Флоренция и в Италианското консулство в София среща непозната жена, която я моли да отнесе колет за сина й Иван Чаушев, студент по корабостроително инженерство в Генуа. Майка ми изпълнява молбата й. Пристигайки във Флоренция, препраща колета до другия италиански град, за което получава мила картичка с благодарност от студента. Реално никога не са се виждали. Когато през есента на 1944 г. прочита във вестника списъка на загиналите парашутисти при Стражин, открива сред тях името на студента от Генуа. Очевидно гибелта му дълбоко я е развълнувала, защото никога не го забрави и докато беше жива, на всяка Задушница палеше свещичка на гроба му. Повече от 16 години след смъртта й с мъжа ми продължаваме тази традиция.

Разказах подробно за това в блога си миналата година на Арахагелова Задушница.(Един необикновен епизод от семейната ни история) Вчера обаче историята имаше своебразно продължение. С мъжа ми, както винаги, посетихме гробовете на близките ни и не пропуснахме Алеята на парашутистите, където почива подпоручик Иван Василев Чаушев, останал завинаги на 24 години. Сутринта беше облачна и студена, духаше вятър и навяваше суграшица. Свещичките, които палехме, гаснеха постоянно и ги запалвахме отново и отново, но ето че тази на гроба на героя от Стражин не угасна. Пламъчето й продължаваше да свети, въпреки вятъра и ледените прашинки, които го засипваха! Това ми се стори толкова красив символ, че реших да го снимам. Едва ли щях да споделя снимката в социалннте мрежи, но една случка от вчера ме накара да го направя.

Малко по-късно през деня Владимир Дворецки беше влазъл в диалог в Туитър с университетската преподавателка от Скопие проф. Ясна Котеска. Обсъждали темата за македонския език. Проф. Котеска настоявала, че езикът се е развил и е различен от българския, а мъжът ми пояснявал, че го развиват чрез сърбизация и латинизация. В един момент от лингвистична, дискусията преминала в историческа и тогава Владо решил да й изпрати вчерашната снимка от гроба на младия българин, загинал през 1944 г. за освобождението на днешна Република Северна Македония от нацистите. „Слава нему!“ – отговорила в Туитър проф. Котеска и допълнила „А нас оставете не на раат, аман!“

После обаче споменала, че и гробът на човек от нейното семейство е в София – войводата Цветко Христов, борец за свободата на Македония, умрял през 1914 г. в столицата ни. Владо веднага й обърнал внимание, че роднината й се е казвал Христов, а не Ристески, но реакция не последвала, нито пък на думите на мъжа ми: "Ако знаем къде е гробът му, и на него ще оставяме цветя и свещичка." 

Питам се дали в паметта на професорката от Скопие ще просветва споменът за младия българин, герой от Стражин. В София обаче свещичката на гроба му вчера светеше ярко, устояваше на студения вятър и суграшицата!

Само в един момент този студен вятър премина и през сърцата ни, защото този път не заварихме на гроба свежи цветя, както винаги по-рано. Дано са живи и здрави роднините на героя от Стражин!