Това е моят най-нов превод на стихотворение от Пол Верлен, който споделих наскоро във Фейсбук, но днес, в Международния ден на поезията, го публикувам и в блога си:
Spleen
Яркочервени са розите,
много е черен бръшляна.
Скъпа, така ме тормозите,
че без надежда останах.
Много е синьо небето,
вълните –много зелени.
Все ме е страх, че сърцето ви,
крие жестоки измени.
Отегчих се от чемшира
и всеки цъфнал храст,
от полята и от всемира,
но, уви, не и от вас!
Превод от френски: Гергина Дворецка
Spleen
Les roses étaient toutes rouges,
Et les lierres étaient tout noirs.
Chère, pour peu que tu te bouges,
Renaissent tous mes désespoirs.
Le ciel était trop bleu, trop tendre
La mer trop verte et l'air trop doux.
Je crains toujours, - ce qu'est d'attendre !
Quelque fuite atroce de vous.
Du houx à la feuille vernie
Et du luisant buis je suis las,
Et de la campagne infinie
Et de tout, fors de vous, hélas !
Paul Verlaine
Добавям превода на Кирил Кадийски на това стихотворение:
Spleen
Розите — всички бяха червени,
черен бе целият гъвкав бръшлян.
Скъпа, от твоите дребни измени
пак съм отчаян и пак — изтерзан.
Бе прекалено синьо небето,
въздухът — сладък, прибоят — зелен.
Все се страхувам — ах, да не бе то! —
бягство жестоко ти криеш от мен.
И от бръшляна чувствам умора,
и от чемшира, от всички треви,
и от полето, и от простора,
не и от тебе, от тебе — уви!
Ето и преводът на Пенчо Симов:
Spleen
Розите, всичките бяха червени,
черен — бръшлянът, обгърнат от мрак.
Скъпа, когато предлагаш промени,
всички тревоги пред мене са пак.
Бе прекалено лазурен простора,
въздухът — чист, океанът — зелен.
Виждам със страх — и това е умора! —
как се отделяте Вие от мен.
С поглед съвсем отегчен наблюдавам
тези чемшири и свежи треви —
всичко край мен ми омръзна, признавам,
всичко, обаче не Вие, уви!
Няма коментари:
Публикуване на коментар