Кой колко е близък с известните

 

Както става винаги след като ни напусне популярна и обичана личност, след кончината на Татяна Лолова социалните мрежи се напълниха със снимки на хора, които са се щракнали по един или друг повод с голямата актриса. Лично аз не се дразня от това масово явление. Не виждам нищо лошо човек да се гордее, че животът го е срещнал с такава личност, дори да е било инцидентно и еднократно. То си е късмет! Защо да не бъде споделен такъв спомен?

Е, ако някой започне да раздува, че с починалата знаменитост са били големи приятели, а всъщност може само бегло да са се познавали – тогава вече ставам скептична. Недоверчива съм и ако изведнъж от нечия памет изхвръкне фойерверкът, че въпросната знаменитост при случайна среща му е казала нещо много специално – лична похвала, лично послание. Всеки има право да си фантазира, но когато се замесва името на популярен човек, който вече няма начин да потвърди дали е казвал някога въпросните похвали и послания, нещата никак не изглеждат красиво.

Слава Богу, нямам слабост да се снимам с известни хора или по друг начин да се присламчвам към популярността им. Снимката с Татяна Лолова, която публикувам тук, е от литературна вечер, посветена на Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе във Френския институт през ноември 2016 г., когато актрисата чете откъси от техни произведения. На снимката са моите приятели Албена Шарбанова и доц. Георги Цанков – и двамата дълбоко свързани с френската литература. Както и аз, впрочем, но на онази литературна вечер бях само зрител и не ми е хрумнало след финала да искам и аз да се фотографирам с актрисата, от която винаги съм се възхищавала.  

Дългогодишната ми работа като журналистка в програма „Христо Ботев“ на БНР ме е срещала с изключително много известни хора и само да съм имала ищах, сега бих разполагала с огромна галерия от мои общи снимки с тях, но никога не съм намирала това за важно. Въпрос на лична гледна точка.  

Помня как след като през 1990 г. започнах да правя радиопредаването си за обеднена Европа и постепенно за негов сигнал се утвърди песента на Тото Кутуньо “Insieme”,  певецът дойде в България. Съгласи се да ми даде интервю и разговаряхме дълго на терасата на последния етаж на НДК. Разказа ми историята на песента си – имал приятел, с когото не се били срещали от години и мислел, че го е изгубил, но щом се видели отново, почувствали, че са заедно, в една обединяваща се Европа. Често съм използвала откъси от аудиозаписа на това интервю в предаванията си. Снимка с Тото Кутуньо обаче така и не ми дойде наум да си направя, въпреки че мой познат, който се оказа по същото време на терасата на НДК, поиска от мен да му съдействам да се снима с певеца и той любезно се съгласи. После години наред моят познат се хвалеше, че има снимка с Тото Кутуньо, но аз и досега не съжалявам, че съм пропуснала тази възможност. За мен беше важно да го интервюирам.

Имало е няколко случая, когато съм си правила снимки с някого, за да му вдъхна повече увереност, че е популярен. Например, с чуждестранни автори, малко известни в България, които са пристигнали за представянето на тяхна книга на български. Естествено, че те не са запомнили коя съм аз, жената, настояла да се снима с тях, но в паметта им ще остане, че е имало хора у нас, които са показали голям интерес към творчеството им, и ще запазят хубав спомен от гостуването си в страната ни.

Един път пък с мъжа ми решихме да направим такъв хаир на наша позната, издала първата си книга. Не бяхме чели книгата, не успяхме да присъстваме и на премиерата й, но отидохме да засвидетелстваме симпатиите си към авторката в една софийска книжарница на събитие, наречено „Среща с автограф“. На такива срещи опашки се извиват обикновено само пред много нашумели писатели и поети, а случаят тогава не беше такъв и ние с мъжа ми се оказахме единствените посетители плюс още някакво приятелско семейство. Останахме в компанията на нашата позната до края на събитието, за да не бъде сама и да не се разстройва от липсата на други желаещи автограф. В допълнение настояхме да си направим фотосесия с нея, на която тържествено позирахме с нейната книга в ръце. След време книгата придоби популярност и, не щеш ли, един ден пред очите ми попадна текст от нашата позната, смисълът на който беше, че някои хора са се снимали с нея, за да се огреят от светлината на славата й. Тъй като с мъжа ми доста бяхме преиграли с ентусиазма си около фотосесията ни с тази авторка, помислих, че визира нас. Ако беше така, значи не е оценила жеста ни по време на онази доста конфузна среща с автограф, когато желаещи за автограф почти нямаше. Може авторката да не е имала предвид нас, но за всеки случай повече няма да се снимаме с нея.

Връщам се на спомените, които хората споделят по тъжни поводи – когато известен човек си е отишъл. Стига да не са измислица на някого с цел да изтъкне себе си, мисля, че тези спомени помагат да се очертае по-отчетливо портретът на популярната личност, да се добие по-цялостна представа за нея. Понякога дребните житейски епизоди красноречиво показват нечий характер, затова с удоволствие чета такива спомени. А ако някой си ги измисля, за да си придаде значимост, да знае, че измишльотините много си личат.