"Есенна песен" от Пол Верлен

Мисля, че през последните дни се вдъхнових да превеждам любимия си Пол Верлен, защото приятел на Кирил Кадийски ме атакува остро как имам самочувствието да преведа стихотворение, което вече майсторски е било представено на български от „корифея“. Вместо да ме откаже, тази атака изведнъж ми вдъхна увереност да продължа. Според мен, всеки е в правото си да опита, щом има смелост да предложи резултата от усилията си на публична преценка.

Това е моята версия на

 Есенна песен

Цигулков плач,

роден по здрач

от тъжна есен,

прониква в мен

като рефрен

на вяла песен.

 

Попребледнял

във клупа-шал

на здрача,

си спомням как

преди живях

и плача.

 

И тръгвам сам

насам-натам

под злия вятър,

подобно лист

към кал и вис

подмятан.

 

Превод от френски: Гергина Дворецка

 

Chanson d’automne

Paul Verlaine 

Les sanglots longs

Des violons

De l’automne

Blessent mon coeur

D’une langueur

Monotone.

 

Tout suffocant

Et blême, quand

Sonne l’heure,

Je me souviens

Des jours anciens

Et je pleure

 

Et je m’en vais

Au vent mauvais

Qui m’emporte

Deçà, delà,

Pareil à la

Feuille morte.

 

Трудността за преводача в случая е в краткия Верленов стих - от 4 и 2 срички.

Следва версията на Кирил Кадийски: 

Есенна песен

Виола със стон

под гол небосклон

през октомври ридае

и вяла печал

невидим кинжал

в гръдта е.

 

И блед, като в сън

чул тежкия звън

на часовника в здрача,

за всичко сега

си спомням с тъга

и плача.

 

Къде съм дошъл…

А вятърът зъл

като лист по земята

и мен в тоя свят

напред и назад

подмята.

И преводът на Георги Михайлов:

Есенна песен

 

В есенний здрач

с протяжен плач

лей в отзвук глух

във моя дух

печал несдържна.

 

и в спомен скъп,

сломен от скръб,

аз чезна в здрача.

скръбта в сълзи

се разрази -

и горко плача!

 

И гасна сам,

насам-натам

от вихри гонен,

в злочестина,

подобен на

лист отронен…

Преводът на Пенчо Симов:

Цигулков плач,

изплувал в здрач

        сред късна есен,

ме е ранил

и аз, унил,

        вървя унесен

 

и тръпна цял:

часът без жал

        отеква, ето —

възкръсва в мен

отминал ден,

        ридай сърцето.

 

Студът снове

и ветрове

        са ме подели

като златист

отбрулен лист

        без свои цели.

 

                                    Пол Верлен през 1893 г., фотография на Ото Вегенер (Уикипедия)