22.02.2022

Бях решила непременно да напиша нещо в блога си на тази уникална дата, за да я отбележа. Да отбележа факта, че съм имала щастието да я доживея и да я изживея с всичките ми всекидневни грижи и ангажименти. Искаше ми се такова уникално съвпадение на цифри да бъде почетено по някакъв начин, независимо че само по себе си нищо особено не внася в живота ми. Е, някои са планирали да се оженят или да предприемат друга важна житейска стъпка точно на тази необикновена дата – хората често се очароват от магията на цифрите, но за повечето от нас тя е просто огледално изображение на двойки с по една нула между тях.

Дори ми хрумна едно стихче – нали обичам римушките:  

На тази огледална дата

все тъй ще се върти земята,

макар под странна върволица

от двойки, правещи шестица.

Само че животът ме опроверга. 22.02.2022 не се оказа само уникална комбинация от двойки. На този ден се събудихме с впечатленията от предишната вечер, когато руският президент Путин реши да признае независимостта на намиращите се в Украйна самообявили се народни републики Донецк и Луганск. Не ми се правят политически коментари. Само ще кажа, че усетих – и не само аз - студения полъх на страха от война.

         Дано този полъх не предвещава буря! Би ми се искало на днешната огледална дата светът да види себе си в огледалото на времето, да се взре в зарасналите грозни белези от миналото и да не си причинява нови рани, които също ще оставят белези, сигурно още по-страшни.

Към този текст добавям моя снимка, направена от съпруга ми Владимир Дворецки, когато през ноември 2014 г. бяхме в Прилеп за сватбата на нашите приятели азербайджанката София и македонецът Филип. После те избраха да живеят в България. Тук се родиха двете им деца – момче и момиче! На днешната дата ми се иска да мисля за тях, за хора от различни националности и религии, които се влюбват, женят се и отглеждат децата си в трета страна, където с много обич са изградили своя уютен дом. 

Иска ми се на днешната огледална дата светът да се вгледа в огледалното си отражение и да разбере, че му любовта и мирът му отиват и трябва да ги пази.

Римушки

През последните дни по конкретен повод си припомних как в някогашната Младежка редакция на Българското национално радио, където започнах работа, завършвайки университета, с колегите понякога са забавлявахме да пишем колективно стихове. Естествено, стиховете бяха римувани, защото римите са в основата на играта, наречена стихоплетене. Случва ми се да откривам в архивите си следи от тези римушки и те все така ме развеселяват.

Веднъж наша колежка покани на гости цялата редакция. На масата в хола беше сложена стъклена купа с орехи и един от колегите предложи да напишем колективно поема със заглавие „Орехче“ като постави за начало следното четиристишие:

      „В една кристална тънка купа –

                 ура! – открих те най-накрая!

                Как искам сам да те разчупя

                 и тайните ти да узная!“

Не чаках подкана и продължих:

               Под мойта костелива дреха

     аз тайните си ще прикрия.

               Макар да ти изглеждам крехка,

               на мен не ми минават тия!

Домакинята ни даде лист хартия и цялата редакция се надпреварваше да добавя още и още стихчета в рими – къде сполучливи, къде – откровено непохватни. Все пак не всички колеги имаха опит в писането на стихотворения, просто се забавлявахме.

През следващите години, вече в по-различен състав на Младежка редакция, също сме имали спонтанни поетични пориви. В началото на 80-те бяхме доста задружен колектив – тогава това беше думата за екип – и редовно ходехме заедно да обядваме в стола. Така се роди идеята за писане на стихове по меню. Особено впечатлих колегите с моя поетично-кулинарен специалитет „Тиквички с чесън“:

                    Колко е лесно да бъдеш харесан,

щом си любител на тиквички с чесън!

Идваш при мен парфюмиран и сресан,

но същността ти ухае на чесън.

Тръпна от нежност, не сещам къде съм!

Тиквички с чесън, о, тикнички с чесън!

Тази моя кулинарна римушка отприщи вдъхновението на колегите. Един веднага ми предложи своя „Таратор“:

Рядък юлски таратор

двама сърбахме в Обзор,

а сърцата ни във хор

викаха: Амор, амор!

Ще уточня, че между мен и колегата с таратора никога не е припламвала любовна искра, но нали в стихоплетенето важно е римата да върви!

Друг се въодушеви да направи поетично малеби:

„Твойто старо малеби/ всичко мъжко в мен уби.“

Приветствахме тази кулинарна поетична инвенция, защото бяхме на такава възраст, че никоя колежка не се засегна на „старо малеби“.

Истинско колективно творчество обаче беше създаването на „Фрикасе“. Използвахме художествения похват „подтекст“ в смисъл на недоизказване. Бяхме гледали по телевизията един скеч, в който Ицко Финци играеше поет стихоплет и редеше следните стихове:  

                 „Край заспалото море

с тебе бродехме сами.

Моите стихотворе...

двамата си деклами....“

Такова недоизказване в буквалния смисъл използвахме и в колективното готвене на поетичното ни фрикасе:

                 Твойто свежо фрикасе

ме прикани та да се...

Ама съм над петдесе

и е трудничко да се...

Само пиша си есе

и се капя с фрикасе.

Ако някой сега се възмути: „Аууу! Какви са тези намеци?“, ще му отговоря: „Всичко е до подсъзнанието!“ А пък напоследък съм чела толкова ачик-ачик поетични вакханалии, че намирам нашето „Фрикасе“ за направо невинно.        

После останах сама на кулинарно-поетичния фронт и колегите започнаха да ми поръчват любимите си ястия. Така се появиха моите „Яйца по панагюрски“, „Мусака“ и др. Някой път ще ги публикувам всичките в блога си.  

Вдъхновявала съм се да пиша римушки и през 90-те, когато политическите промени ни накараха да наблюдаваме с интерес какво се случва в Народното събрание (впрочем, и днес е така!). Сега в паметта ми изникват едни мои стихове за въображаем бал в Парламента, когато депутат от БСП кани на танц колежката си Шерифе Мустафа от ДПС с думите: 

„Поободрен от турското кафе,/подавам аз ръка на Шерифе“,

а тя му отговаря:

„Но ще играем смесен танц, демек,/ синтез от ръченица и кючек!“

Споменавам тези римушки, някои от които – колективно творчество, защото си помислих: „Що ли не подбера най-забавните от тях и да ги издам в книжка? Други хора така правят!“ Само че докато аз години наред поставях на първо място журналистиката и пишех стихове само за забавление, други хора са си създавали в публичното пространство име на поети. Нормално е техните римушки, също писани за забавление, да предизвикват читателски интерес.

Но кой знае, може пък да го направя за близки и приятели. Ще видим! Работното заглавие засега е... е, какво да бъде? „Римушки“!

„Сняг и нежност“ в проза

 

Разказвам на Владимир Дворецки какво ми се случи вчера привечер:

-         Излизам от кварталния супермаркет с домакинска количка, пълна с продукти за дома и храна за котетата ни. Млад служител в магазина любезно сваля количката по стълбите до тротоара, с което много ме улеснява. Но приятните неща не свършват дотук, защото междувременно е завалял сняг. На едри парцали, както в детството ми. Вървя, в тъмнината край мен летят снежинки, а не ми е студено.

Тук Владо се усмихва: „Сняг и нежност“, като стихосбирката ти!

-         Чакай, чакай! Завивам по „Тунджа“, минавам под големите липи, които напролет така хубаво ухаят, и... усещам приятен аромат! Казвам си: „Не може да бъде! Зима е!“. Нежният аромат обаче не изчезва. Започвам да се питам халюцинирам ли. Откъде идва това нежно ухание? И в един момент осъзнавам, че в едната си ръка нося пакет с тоалетна хартия. Очевидно, силно ароматизирана.  

-         Непременно опиши това! – настоява Владо.

-         Е, добре, но финалът е съвсем прозаичен!

-         Нищо! Сняг и нежност в проза! Толкова е хубаво!

В крайна сметка, това мое преживяване може да е подходящо начало на новата седмица. Дано през нея дори най-прозаичните неща да ви носят приятни изненади!

Снимката към този текст е направена на друго място в нашия квартал и не вчера, но я добавям за атмосфера, а по-долу е корицата на споменатата от мъжа ми моя стихосбирка „Сняг и нежност“.

    

Вредата от четенето в трамвая

На мен ми се случи в трамвая, но би могло да стане и в друго транспортно средство, защото обичам да чета, докато пътувам. Като малка не го правех. Мама ме беше предупредила, че така се развалят очите – от вибрирането на колелата тялото се подрусва, а това разцентрова погледа, докато следи редовете, и зрението се уврежда. Когато пораснах, взех да пренебрегвам съвета на майка ми и не съм забелязала това да се е отразило зле на очите ми.

Четенето в превозно средство ме очарова с възможността да не се откъсвам от книга, която харесвам и не искам да се разделя с нея, ако се налага да излизам от къщи. Просто я слагам в чантата си, стига да не е прекалено обемна.

Та, слагам вчера в чантата си сборника с разкази на Елена Алексиева „Прекъсването на Самсара“ и се отправям към къщата ни на „Пиротска“, която ползваме за офис. Тъй като в тази къща отглеждаме котешката част от семейството ни – една майка с четирите й синчета, натоварвам в една домакинска количка значително количество хубави паучове, с каквито глезим нашите любимци. Вземам трамвая от спирката при НДК и съм доволна, че в момента маршрутът, по който се движи седмицата, е удължен заради ремонти по линията и ще се возя две спирки повече, т.е. няма да се притеснявам, че скоро трябва да слизам.

Трамваят е полупразен, разполагам се на една седалка и потъвам в разказа „Идолът“. Разказът все повече ме очарова, защото отначало не е съвсем ясно какво е съществото, което се появява в живота на влюбена двойка, но постепенно се разбира, че това е куче. Елена Алексиева е талантлива авторка, която много харесвам, но така се случи, че чета новата й книга едва сега и, докато пътувам в трамвая, си мисля, че наистина трябваше да я прочета по-рано, вместо да се мъча дълго с други нашумели четива. Но важното е, че в момента се наслаждавам на истински майсторско писане.

Четейки „Идолът“, откривам един похват, който съм срещала при Хулио Кортасар, а по-късно и при унгарската писателка Едина Сворен – формулировката „един от нас“ прави това и това. Умишлено не е изяснено кой го прави - мъжът или жената. После обаче разказът на Елена Алексиева продължава от името на жената, а след това – на мъжа и пак на жената. Приятна игра с въображението на читателя! Замислям се, че, както в други изкуства, и в литературата един автор би могъл да заеме похват от друг събрат по перо, но това не е обикновено подражание, а само трамплин, за да покажеш на какво си способен самият ти.

В този момент от размислите си, забелязвам, че колкото и да е удължен маршрутът на седмицата, вече съм стигнала до „Халите“, където трябва да слизам. В последния момент скачам от трамвая и съм доволна, че все пак не съм пропуснала спирката си. Правя няколко крачки и някак на забавен каданс осъзнавам, че унесена в литературни размисли, съм забравила да взема със себе си домакинската количка, пълна с паучове за нашите котета! Поглеждам към трамвая, който вече е с непоколебимо затворени врати и след миг ще отнесе паучовете към Лювов мост, а после – към Централна гара... Иди ги настигай! Вече почти съм се примирила, но понеже светофарът свети в червено и трамваят все още изчаква, плахо натискам копчето на една от вратите му с надеждата тя да се отвори. Не се отваря. Безнадеждно е. Нещо обаче ме подтиква да продължа към следващата врата. Натискам копчето с усещането колко е безсмислено да го правя, но... вратата се отваря! Още по-изумително е, че, втурвайки се отново в мотрисата, попадам точно пред седалката, край която стои самотна моята домакинска количка. Грабвам я и начаса слизам от трамвая, стиснала здраво дръжката на количката.   

Все още не мога да дойда на себе си и да повярвам, че всичко е приключило благополучно. Само че е точно така и аз мъкна към къщата ни на „Пиротска“ угощението за нашите котета. През ума ми минава: „Тя мама ми казваше, че е вредно да се чете в превозно средство, ама...“ Но според нея вредата беше за зрението, а не ме беше предупредила за опасността да си забравя багажа, улисана в четене.   

Честно казано, досега не ми се беше случвало, защото разстоянието, което преминавам с трамвай, е кратко и през цялото време чета нащрек. Вчера ме подведе удълженият маршрут на седмицата.

Днес, когато реших да опиша тази случка, си мисля, че имаше нещо свръхестествено в нея. Не за друго, а защото неведнъж съм натискала копчето на затворена врата на трамвай седмица, докато изчаква на светофара, с надеждата, че при добро желание, ватманът ще се смили и ще ме пусне вътре – все пак трамваят още не е тръгнал. Никога, абсолютно никога ватманите на седмицата не са се смилявали над мен, ако вече са затворили вратите. Вчера се случи за първи път!

И разсъждавайки над станалото, ми просветна, че може би кучето Христо от разказа „Идолът“ е вдъхнало повече доброта у вчерашния ватман и той ми позволи да прибера количката си, пълна с паучове за нашите котета. Може би има някаква солидарност между домашните любимци и Христо не е искал да допусне заради него нашата котанка Гуни и четирите й синчета да останат без храна.

Изводът, в крайна сметка, е, че в превозно средство не е препоръчително да се чете, особено ако книгата е увлекателна. Но пък зависи какво точно четеш. Понякога текстът има магична сила, която помага! 

          

Моята драматична и опитимистична 2021 г.

Като цяло 2021 г. не беше много хубава за нашето семейство. През нея си отиде от този свят на 87 години свекърва ми мама Лилка. Никога не сме живели заедно – ние в София, тя в провинцията с децата от втория си брак - така че реално не усещам отсъствието й. Затова пък, откакто тя почина, постоянно забелязвам в къщата ни вещи, които ни е изпращала в колети за Коледа през последните години. Мисля, че това е хубав начин да бъдеш запомнен, защото подаръкът ти остава след теб и човек си казва: ето, това ми го подари еди-кой си, тоест, споменава името ти с добро.

През отминаващата 2021 г. си отидоха и други стойностни хора. Тъжна равносметка, при която винаги боли.    

2021 г. беше драматична за семейството ни и защото в края на август мъжът ми, бързайки за работа в един дъждовен ден, се подхлъзна и при падането си счупи лявото рамо. Два месеца и половина беше в болнични. Слава Богу, рамото му зарасна перфектно, но това си беше голям стрес не само за него, а и за нас с Боби. Само че тогава преоткрих истината колко е важна сплотеността на семейството. Мисля, че Владко усети нашата подкрепа и неслучайно здравословният му проблем отзвуча почти напълно.

Слава Богу, досега не се разболяхме от Ковид и се надявам изобщо да не се разболеем, защото вече сме ваксинирани с две дози, предстои ни бустерна. За моя огромна изненада, обществото ни се раздели на ваксинирани и антиваксъри. Не само в България е така, затова не го приемам като типично нашенски феномен, но българите май се оказват най-неваксинирани срещу Ковид. Е, нашето семейство се довери на медицината и не съжаляваме.

През 2021 г. се случих и хубави неща. Издадох сборника си с разкази „Островът Уикенд“ и той беше приет много добре от хората, които го прочетоха. Това беше и първата книга, издадена от фондацията ни „Европа и светът“. Реших да експериментирам със собствена книга, за да проуча пътищата за книгоразпространение в България. Вече имам впечатления и те не са обнадеждаващи за малките издателства, но ще споделя изводите си през следващата година.

В творчески план имам още поводи за лично удовлетворение. Вече седма година поддържам сайта на фондацията ни www.evropaworld.eu  и се надявам, че информацията, която читателите намират в него, им е полезна.

През тази година преведох от френски няколко стихотворения на Пол Верлен – един поет, когото много обичам още от ученическите си години във Френската гимназия. Преводите ми бяха харесани от мнозина, дори получих предложение от собственик на голямо издателство да ги събера в сборник, но аз превеждам само за собствено удоволствие и не се ангажирам да подготвям нещо за печат. Споделям ги само в блога си и във Фейсбук.

Продължавам да пиша и книгите си, две от които са за котки. Споменала съм за тях в равносметката си за 2020 г., но не съжалявам, че още не съм ги довършила. Забелязвам, че колкото по-дълго узрява в мен една книга, толкова повече детайли я обогатяват.

Иначе и през 2021 г. имахме неприятности с мъжа ми, че храним улични котки. Една съседка в кооперацията ни и дъщерите й дори предложиха да бъде свикано общо събрание на съсобствениците, за да бъдем заклеймени заради нарушаване на хигиената в двора. Съкооператорите не откликнаха на това предложение, но ние с Владко престанахме да хвърляме храна на котките под прозорците ни към двора. Вече всяка сутрин излизаме рано-рано на улицата и даваме ядене на бездомните котета в тарелки, които после прибираме и измиваме. Това, както и грижата за нашите 5 домашни котета, които отглеждаме в къщата ни на „Пиротска“, ни създава огромна радост. Не сме в състояние да приберем всички улични котки в дома си, но поне малко можем да облекчим положението им.

Сред хубавите преживявания, които искам да спомена в края на тази година, е краткотрайната ни почивка с мъжа ми в Хисаря. Обичаме да пътешестваме по света, но щом това не е възможно поради пандемията, с удоволствие прекарваме лятната си почивка някъде в родината. Запазихме чудесни спомени от Хисаря. Наша снимка оттам добавям към тази равносметка.

Въпреки някои тъжни събития през отминаващата година, гледам с оптимизъм напред.

Важното е да сме здрави, другото ще се оправи!

Стара София си отива

 

По коледните празници отидохме семейно да снимаме три стари къщи, на които очевидно им предстои събаряне. Намират се покрай трамвайната линия за Княжево, близо до болница "Пирогов", Вероятно са строени в началото на миналия век. Може и да не са нещо изключително като архитектура, но всяка си има свой облик. Отгатвам, че на тяхно място скоро ще се извиси модерен гигант от железобетон и стъкло.

Споделих снимките във Фейсбук и те веднага предизвикаха многобройни реакции. Редки бяха примирителните констатации, че времената се променят, градовете също. Преобладаваха обаче мненията, че такива сгради трябва да се запазват, за да остане част от атмосферата на някогашна София. Най-много аплодисменти събра високата триетажна жълта къща.

Лично аз харесвам и двете по-малки. Преводачката Аглика Маркова разпозна в едната от тях дома на своята гимназиална учителка по математика.   

За другата двуетажна къща, която изглежда малко по-поддържана, народният певец Добрин Добрев-Финиотис, основател на Българския културно-информационен център в Лимасол, съобщи, че собственикът й е грък.

А фотографът Антонио Георгиев-Хаджихристов уточни, че зад тези три къщи има четвърта, цялата в бръшлян. Впрочем, на първата снимка, при вглеждане, ъгълче от нея може да се забележи вдясно между първата и втората постройка.

Направихме няколко снимки на обречените къщи от различни ракурси, защото скоро те вече няма да съществуват.

В някои от коментарите под публикацеята във Фейсбук бяха припомняни други подобни софийски къщи, съборени или оставени да се саморазрушат, за да бъдат построени на тяхно място големи модерни сгради. Понякога самите собственици са съгласни на това, защото реновирането и поддържането на такива постройки е доста скъпо.    

Тъжната истина е, че следите на стара София се губят безвъзвратно...

Малко по-далече от мястото, където снимахме, към Руски паметник, на отсрещната страна на трамвайната линия има две симпатични къщи близнаци, връстници на обречените на събаряне.

Така, както ги гледам, притиснати плътно между две високи кооперации, се питам колко ли време ще устоят на натиска...

 

Метаморфози на познати сгради

Известно е, че когато живееш в един град, може всекидневно да минаваш по едни и същи улици и да не забелязваш постройките около теб. Ако случайно се загледаш, нищо чудно да забележиш невероятни метаморфози, които преди това небрежно си пропускал покрай съзнанието си. Така се случи през есента, когато с Владимир Дворецки, вървейки из центъра на София, решихме да снимаме някои знакови сгради, които се бяха променили до неузнаваемост. За самата мен те са свързани с много спомени от живота ми. Реших, че в края на отиващата си година, е добре да ги споделя.

Невероятна трансформация беше претърпяла фасадата на зданието на настоящата улица „Съборна“, в което някога се помещаваше Централният комитет на Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС) или както го наричахме навремето: ЦеКа на Комсомола. Сега по всички прозорци имаше снимки на известни личности и детски рисунки в голям формат. Впечатляващо!

В социалистическа България всички младежи задължително членуваха в Комсомола. Изключването от него поставяше върху човека клеймо. Журналистите в Младежка редакция на Българското национално радио, където работех, преди 10 ноември 1989 г. трябваше редовно да поддържат връзка с отдела, чийто ресор отразяваха. Имахме предавания за работническата младеж, за учениците и студентите, за бригадирското движение... Аз правех основно предавания за младата художествено-творческа интелигенция (МХТИ) и следях събитията, организирани от съответния отдел на ЦК на ДКМС. Когато искахме да си тръгнем по-рано от редакцията по някаква причина, имахме навика да казваме: „Отивам в ЦеКа на Комсомола“, сиреч по работа. Това с времето се превърна в парола за „Отивам да си върша моя работа под предтекст, че си изпълнявам служебните ангажименти.“. "Къде е еди-кой си?" "Абе... отиде в ЦеКа на Комсомола!" И ни беше ясно за какво става дума.

А срещу сградата на бившия ЦК на ДКМС се нмираше Детският магазин или Детмаг. От години той е парцелиран на малки магазинчета на световноизвестни марки. Почти никой не влиза в тях. А някога тук гъмжеше от деца и родители. От детството си помня витражите с изрисувани картинки от приказки. И сега виждам ясно пред очите си изрисуваните по стъклото Снежанка и седемте джуджета... Бях щастлива, че и когато синът ми беше малък и го водех в Детмаг, тези витражи все още бяха там. Харесваше ми детските му очички да гледат онова, което самата аз съм гледала на неговата възраст. Но... с времето някои неща се променят.

Ако бившият Детмаг се е издигнал до ранга на престижните скъпи маркови магазини, то сградата, където се помещаваше дълго време Френски институт на „Дякон Игнатий“ е в истински упадък. В средата на 80-те в него се помещаваше магазин за стоки от ГДР. Купувала съм някои сувенири за подарък, както и детски книжки за сина ми – много подходяща за съвсем малки деца – с твърди страници и с картинки. После там се премести Френският институт. На колко събития съм присъствала в него – изложби, концерти, прожекции. И колко събития съм организирала самата аз в него, когато бях председател на Българската секция на международния съюз на журналистите франкофони през първите години на новия век – франкофонски тържества за Нова година, срещи с посланици на франкофонски страни! Редовно правехме отчетно-изборните събрания на асоциацията ни там. Пак там се състоя и конференцията ни през 2003 г. по случай 10-годишнината от пълноправното членство на България в Международната организация на Франкофонията. В събитието ни участваше президентът, взел решението за това членство, Желю Желев. Помня къде бяха кабинетите на всеки от екипа на института. Известно време на втория етаж се помещаваше българското RFI и го наричаха „Радиото, което се вижда“, защото външните стени бяха остъклени.

Помня също как на едно от събитията в голямата зала на тази сграда влезе човек, който каза, че иска да съобщи нещо важно. Дадоха му думата, макар че дойде непоканен. Тогава той прочете декларация, че сградата си има други собственици и те са в правото си да я получат обратно. От присъстващите не зависеше това да се случи и декларацията прозвуча не на място...

Френският институт по-късно се върна в неговата си сграда на площад „Славейков“, там, където някога е била Алианс Франсез, и освободи помещенията, за които претендираше прочелият декларацията. Питам се къде са тези собственици сега, когато вече очевидно са си влезли във владение, а са допуснали имотът им да добие този вид?  

Сградите са като хората – не се знае какви ще бъдат с напредването на годините. Някои имат кой да се грижи за тях и изглеждат достолепно, други придобиват вид на клошари. Съдба!