Как българският ПЕН-център подкрепи Салман Рушди

 

За 23 август беше насрочена литературна вечер на българския ПЕН център под надслов „Живот за Салман Рушди“ по повод опита за покушение над автора на „Сатанински строфи“ десетина дни по-рано в Ню Йорк. Събитието трябваше да се състои пред Столична библиотека и, според предварителната информация, в него щяха да вземат участие „видни съвременни писатели, които издигат глас в подкрепа на световноизвестния британски писател“. Не съм член на българския ПЕН център и не получих лична покана, но Владимир Дворецки настоя да отидем, за да покажем съпричастността си.

В уречения час на 23 август валеше силен дъжд и пред Столична библиотека нямаше никого. Явно литературната вечер щеше да се състои в самата сграда... С мъжа ми се изкачихме до фоайето на първия етаж и там видях десетина мои познати от литературните среди, насядали на столове.

Дали така ми се стори, но повечето от присъстващите ме погледнаха изумено – в смисъл: „Ти пък какво търсиш тук?“ Е, да, повтарям, аз не съм член на българския ПЕН център, но поканата за литературната вечер беше отправена към всички: „Заповядайте на площада пред Столична библиотека!“

Писателката Здравка Евтимова, председател на ПЕН-центъра, говори с искрено вълнение за атентата над Салман Рушди и прочете отново декларацията, подписана от 51 български писатели, поети и есеисти и разпространена два дни след покушението. Водещата на вечерта Анжела Димчева представи накратко книгата „Сатанински строфи“, заради която беше издадена фетва срещу писателя.

Последва рецитал на присъстващите автори: Александра Ивойлова, Георги Господинов, Георги Константинов, Златимир Коларов (есе), Йорданка Белева, Лъчезар Лозанов, Мая Панайотова, Роман Кисьов, Стоянка Боянова, Цветанка Еленкова. След това бяха прочетени творби (стихове и част от есе) от десетина членове на българския ПЕН-център, които не бяха успели да дойдат лично, но държаха да бъдат сред участниците в събитието, макар и задочно. Имената им ще намерите в публикацията на в. „Труд“ „Инициативата „Живот за Салман Рушди!“ събра видни писатели“. Пак там пише, че: „Прозвучалите стихове и есета бяха в широка тематична гама: за ролята на писателя и свободата на словото, за любовта и благородството, за природната стихия и личния избор на всеки, когато трябва да застанем на страната на доброто и прогреса, на мира или на ужасяващата война“.

Ето за тази широка тематична гама си мислех през цялата вечер, докато слушах рецитала в подкрепа на Салман Рушди и постоянно се питах какво e общото между тези литературни произведения и самия него. Имаше три изключения: Георги Господинов разказа отново случката, която вече беше споделил във „Фейсбук“ и в някои медии, как преди години се е срещнал с писателя на Бруклинския фестивал и са си поговорили. Георги Константинов прочете стихотворение, което беше написал по повод покушението над Салман Рушди. На това покушение беше посветил есето си и неприсъствалият лично Владимир Шумелов – Анжела Димчева прочете кратък откъс от него.

В творбите на останалите автори връзката с атентата на 12 август в Ню Йорк ми се стори трудно доловима. По-точно, стори ми се, че участниците в рецитала са използвали конкретния повод, за да представят собственото си творчество.

Може би грешах. Може би, когато една от поетесите каза, че е подбрала свое стихотворение от най-новото й двуезично издание, излязло в Германия, просто е искала да покаже, че е автор, който се изявява на международната литературна сцена и има право да извиси глас в подкрепа на световноизвестния писател? Както и поетесата, която прочете свое стихотворение с уточнението, че то се пее в една фламандска църква? Както и друга поетеса, която съобщи, че стихотворението, с което се включва в рецитала, е получило голяма международна награда? Добре, но все пак – връзката с атентата над Салман Рушди?

На следващия ден споделих този мой реторичен въпрос с писателя Атанас Раденски и съпругата му Руми, които живеят от години в Калифорния, но в момента за кратко са в България. Руми веднага реагира: „В Щатите и във Великобритания също бяха организирани литературни вечери в подкрепа на Салман Рушди, но на тях се четяха само негови произведения!“.

Ето това е най-добрият израз на солидарност! Той е и илюстрация на казаното от Георги Господинов, че (перефразирам) писателят не може да бъде убит, защото дори при физическата му смърт творчеството му остава живо. Ако на литературната вечер в Столична библиотека бяха звучали откъси от книги на Рушди или размисли за негови творби (много от тях са преведени на български), това наистина щеше би било събитие за морална подкрепа на писателя, на което щеше да оживее словото му. Но на 23 август не стана точно така.

В края на литературната вечер десетимата участвали в нея членове на ПЕН-центъра се подредиха за обща снимка (тя е в началото на публикацията). Нас с Владимир Дворецки, естествено, на нея ни няма. По-любопитното е, че мен ме няма никъде и на снимките от събитието, споделени на страницата на ПЕН-центъра във Фейсбук - PEN Bulgaria's Album, Все едно, че изобщо не съм била там. Само мъжът ми ме е фотографирал сред публиката до Лъчезар Лозанов, член на ПЕН-центъра и мой приятел още от някогашния Кабинет на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. В информацията за литературната вечер също не са споменати имената ни. Май не се бях излъгала, когато при идването ми като че ли прочетох в някои погледи въпроса: „Ти пък какво търсиш тук?“.

При положение, че, независимо от големия дъжд, бяхме уважили събитието и че присъстващите бяхме само 15-ина човека, съвсем нормално би било да се спомене, че представители на фондация „Европа и светът“ и на сайта й също са откликнали на инициативата „Живот за Салман Рушди!“.

Отделна тема е, че, макар да не членувам в ПЕН-центъра, съм автор на 9 книги с поезия и проза.

Колкото до работата ми на международната сцена:

Кавалер съм на ордена на Академични палми“,  третото по значимост   държавно отличие на Франция, за популяризиране на френската култура; През 2012 г. бях удостоена с почетна награда „150 години румънска дипломация” на Министерството на външните работи на Румъния за заслуги в международните отношения;

През 2015 г. заедно със съпруга си Владимир Дворецки получихме наградата „Светове и цветове“ на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България за публикации в сайта ни „Европа и светът“.

През 2020 г. ми беше връчен плакет на Съвета на мароканските жени по света за организирането на две вечери на мароканската поезия в София и за публикациите ми, посветени на Мароко на сайта ни www.evropaworld.eu. 

     Така че едва ли българският ПЕН-център щеше да се злепостави със споменаването на имената ни сред присъствалите на събитието в подкрепа на Салман Рушди.

Нищо драматично няма в случилото се. Просто констатирам, че докато Международният ПЕН клуб насърчава „приятелството и интелектуалното сътрудничество между писателите навсякъде по света“ (Уикипедия), българската му секция изглежда предпочита да се капсулира в себе си, да се изживява като интелектуален елит, който не обича да се смесва с нечленуващите в него сънародници, и чиято съществена задача е да промотира собствените си членове в България и в чужбина. Желая им успех в тази тяхна благородна дейност!

Разбрах, че видеозапис на рецитала в Столична библиотека на 23 август ще бъде изпратен в PEN International – London. Дано там да разберат българските стихотворения и есета на видните ни поети и писатели, участвали в събитието! Впрочем, Здравка Евтимова, писателката с безспорна международна популярност, така и не прочете нищо свое. Както винаги, скромна и щедро сипеща похвали за другите автори, остана само с емоционите си встъпителните думи и с предложението да се засадят дръвчета като жизнеутвърждаващ символ на подкрепата за Салман Рушди.

В заключение: следващия път, когато прочета в публичното пространство покана от българския ПЕН-център за негова проява, ще знам, че тя не се отнася за мен и Владимир Дворецки, и няма повече да се натрапваме.

Едшнствената снимка, направена от Владимир Дворецки, удостоверяваща, че съм била на въпросното събитие 

Още по темата в блога ми:

Как реагираха на публикацията ми писателката Здравка Евтимова, председател на българския ПЕН, и на Анжела Димчева, секретар на организацията

Краткият ми личен контакт с българския ПЕН

Спомен за едно внезапно тръгване

 

Докато пътувахме с автобуса от Боровец за София преди няколко дни, ненадейно си спомних друго мое пътуване отпреди... малко повече от половин век! За него съм разказвала и друг път в блога си по повод Световния младежки фестивал, който се проведе в София през лятото на 1968 г. Участвах в откриването на фестивала като „фон“, т.е. трябваше  да вдигам заедно с още стотици младежи разноцветни знаменца, които образуваха гигантски сменящи се картини, докато на стадион „Васил Левски“ други наши връстници изпълняваха гимнастически упражнения. Подготовката за тази церемония започна много месеци преди това, а две-три седмици преди началото на събитието ни бяха събрали в едно софийско училище, откъдето ни караха директно за репетиции на стадиона. В училището спяхме и ядяхме. Не разбирам защо трябваше да е така при положение, че почти всички съученици си бяхме от София. Аз обаче пропуснах няколко дни от това „лагеруване“, защото бях в резервите на участниците във „фона“ и с чиста съвест заминах с майка ми и баба ми на почивка в Кавал тепе. Това място в Родопите е толкова красиво, че и досега се вълнувам от спомена за него: усойни борови гори, в които се натъквах на купчини обрасли в мъх камъни, като останки от замъци,  поляни, където цветята бликат отвсякъде, а на места бликат и бистри струи на малка рекичка... Точно от това вълшебство ме откъсна изневиделица баща ми, пристигайки с такси от София. Трябвало веднага да ме заведе на лагера за участниците във „фона“ на фестивала, иначе щели да ме изключат от Френската гимназия, където бях приета предишната година. При тази заплаха нямаше как да не тръгна веднага с баща ми. Колко ли скъпо беше платил за таксито до Кавал тепе и обратно!

И ето, че пътуването с това такси преди толкова години изникна ярко в паметта ми преди няколко дни, докато автобусът ни отвеждаше от Боровец до София. Припомних си как автомобилът тогава се провираше по неасфалтирания планински път между храстите и някои от тях го шибаха по покрива и прозорците. Няколко седмици по-късно разказах това в стихотворение:       

Автомобилът бавно се провира.

Дърветата раздразнено отстъпват,

а през стъклото храстите се взират

и без да ме познаят се отдръпват.

 

Един-единствен храст ме разпознава,

стъклото се опитва да обгърне.

Ръцете му се чупят и остават

увиснали, безсилни да ме върнат...

 

Автомобилът бавно се провира

и храстите пак взират се във мене,

ала черти познати не откриват.

Навярно днес изглеждам променена.

 

Навярно храстите шептят: „Коя е?“,

но им е все едно, че отминавам.

Само един, успял да ме познае,

зад мен с пречупени ръце остава.

Пътувайки от Боровец за София преди няколко дни осъзнах колко силен отпечатък е оставило моето внезапно тръгване от Родопите в детската ми душа. То ме вдъхнови поне за 3 стихотворения. Едва ли някой ще се учуди, ако кажа, че в онзи момент от живота си съм изживявала някакво предчувствие за любов. Сред купчините обрасли в мъх камъни, които ми приличаха на замъци, срещнах красив младеж. По-точно, представих си, че го срещам. Досетих се, че името му е Роке Монтана – производно от „скала“ и „планина“. Младежът се влюби в мен. Придружаваше ме в разходките ми сред боровете и из поляните. Душата ми си почиваше в прегръдката на неговата. Той беше моята вътрешна опора. Как мечтаех да го срещна и в реалния живот! В деня, когато внезапно трябваше да си замина, все още не знаех, че татко ще дойде да ме вземе, но като че ли предчувствах, че ми предстои раздяла с Роке Монтана. Само че до края на летуването ни в Кавал тепе оставаше още една седмица и предчувствието ми се стори неправдоподобно. Оказа се, че то не ме е излъгало. Тръгнах си без сбогуване и бях сигурна, че Роке е страдал за мен. На самата мен ми беше толкова тъжно, че написах стихотворението „Планински залез“:    

Аз оставих надалече залеза 

в сянката затоплена и мека.

Тръгнах си без шум, незабелязано,

по заспалата в мъха пътека.

 

Тъй оставих го – да се оглежда

със възторг във всеки речен камък.

Бе несправедливо да му преча

и да помрачавам радостта му.

 

Може след това да ме е търсил,

втурнал се по спящата пътека,

трескаво да е провирал пръсти

сред смутено-немите дървета...

 

После уморено е застанал

край скалата със сребристи лишеи

и, разочарован, че ме няма,

потъмнял от скръб си е отишъл.

В младостта си изживяваме измислените си любови също толкова силно, както и истинските.  Месеци след завръщането ми от Родопите аз все още си спомнях за въображаемия Роке Монтана и той продължаваше да ме вдъхновява:

Аз ли прескачах оградата,

обвита във лишейни свитъци?

Аз ли дъха на ливадите

жадно събирах в гърдите си?

 

Аз ли се спусках унесено

към малкото езеро стихнало

и, над водата надвесена,

аз ли мечтаех усмихната?

 

С мене ли всичко е станало?

С мене ли? – питам учудена.

Струва ми се нереално,

че някога съм била влюбена.

И трите стихотворения бяха публикувани впоследствие в средношколското списание „Родна реч“ и дълго получавах възторжени отзиви за тях от мои връстници. Една поетеса, вече заслужено завоювала славата на всенародна любимка, ми изрецитира наизуст третото от тях преди 2-3 години.

Тоест, моето драматично изтръгване от приказката в Родопите ми донесе поне творческо удовлетворение.  

Такава беше равносметката ми, когато този спомен неочаквано ме навести преди няколко дни, докато автобусът ме отнасяше към София. Чудно нещо е човешката памет! Изведнъж продължих пътуването не с автобуса, а с автомобила, който ме отвеждаше от Кавал тепе към лагера за Деветия Световен младежки фестивал. След боровите гори и храстите, които ескортираха недружелюбно пътя ни, край нас се ширнаха поляни. През една от тях препускаше жена на кон. 54 години по-късно си помислих каква е била тази конничка по социалистическо време. Толкова волно яздеше, като че ли във филм за индианци – много ги гледахме в детството ми.

После стигнахме до София. Вече беше късно и татко реши да ме заведе в лагера на фестивалците на следващия ден. Вкъщи нямаше нищо сготвено и отидохме да вечеряме в Клуба на журналистите. Може би сме яли кебапчета, но като дете не обръщах никакво внимание какво ям. По някое време татко се приведе към мен, кимна към една отдалечена маса и ме попита дали се сещам коя е жената, която седи там. Не се сещах. „Това е телевизионната говорителка Мария Тролева! – каза с тиха тържественост татко. – Тя често идва тук да се храни с баща си.“

Та ето как преживях отново и в детайли едно мое пътуване от детството, докато се връщахме наскоро от Боровец. Замислих се защо този спомен ме споходи точно в този момент. Дали защото останахме на Джаз фестивала в планинския курорт само за ден и половина и потеглихме обратно твърде бързо, както някога от Родопите?  Или може би защото преди няколко дни в автобуса до мен седеше самият Роке Монтана – моят съпруг Владимир Дворецки, който е истинско въплъщение от плът и кръв на някогашната ми момичешка мечта за моя Принц! Само че го срещнах не в планината, а край морето. Но това е друга красива история.   

 Снимката е напрвена от Владимир Дворецки в Царска Бистрица, Боровец, 7.08.2022 г.

Още по темата в блога ми: Моите спомени от IX Световен младежки фестивал в София                

 

Живот на показ

        Лятото е времето, когато показваме повече от себе си – в буквалния смисъл, защото се разголваме поради горещините. В социалните мрежи обаче човек може да се разголва – буквално и метафорично – през цялата година. Това, разбира се, крие рискове. Ако се разхождаш пред другите с преливаша изпод дрехите ти плът, винаги има опасност някой невъзпитан да те ощипе по месцата. Така е и когато прекалено разголваш душата си, само че тогава ощипването е с думи, което може да е не по-малко унизително и болезнено.

В един френски сайт четох за жена, която решила да представя всекидневния си живот в социалната мрежа. Станала обект на такъв хейт, че накрая се самоубила. А имала семейство, деца... Подобни случаи в България не са ми известни и дано ги няма никога.

Да излагаш живота си на показ крие и други рискове, освен този някой да си въобрази, че може да навлиза твърде навътре в личното ти пространство като ти задава неприятни за теб въпроси. Съществува реалната опасност, ако показваш себе си не какъвто си, а какъвто искаш да изглеждаш, хората да се досетят, че истината е различна. Например, ако често повтаряш, че си обиколил голяма част от света, а почти никога не споделяш снимки от тези свои пътувания, в крайна сметка е логично да събудиш съмнения колко голям пътешественик си в действителност. Или ако се стараеш да внушиш, че си обект на нечие обожание, а присъствието на твоя обожател е единствено в собствените ти думи, все по-трудно ще е да доказваш, че той не е творческа инвенция.

Тук обаче искам да посоча и един положителен пример, защото винаги трябва да има и такъв. Ако вече си в напреднала възраст, но държиш на всяка цена да докажеш, че все тъй предизвикваш еротични желания и имаш таланта да опишеш това чрез красиво слово, може да се родят истински поетични шедьоври, будещи възхищение. И аз им се възхищавам, макар че избягвам да ги лайквам. От младостта си съм запомнила една мъдрост, която мисля, че е на Лорка, но който и да я е казал, е прав: „Не е нужно да пишеш стихотворение с роза в ръка, достатъчно е само стихотворението или само розата.“ Та лично аз винаги съм предпочитала розата да е в ръката ми, а не в измислено от мен стихотворение за нея. По тази причина не ми е нужно да описвам с метафори знойните ни нощи с Владимир Дворецки. Но който го прави талантливо, има моите адмирации. Все си мисля, че ако не беше показността на социалните мрежи, където всеки сам извайва своя образ за пред хората, споменатите по-горе вълшебни стихове за предизвикана и споделена късна страст, нямаше да се появят, което щеше да си е реална поетична загуба.  

От социалните мрежи може да има още една полза – чрез тях човек да се научи какво и доколко от личния си живот да излага на показ, така че да не става обект на неприлични или враждебни словесни пощипвания или пък на съчувствени усмивки. Естествено, важно е всеки сам да извлече за себе си тази поука.    

 

Всеки ли става за радиожурналист?

 

Преди 10 г. на днешния ден създадох във Фейсбук страницата на авторското ми предаване "Европа без граници", което се излъчваше по програма "Христо Ботев" на БНР! Тази страница съществува и досега, макар че предаването вече не е в ефира. В нея продължавам да споделям публикации по темите за Европа и света, обединени чрез културата, изкуството, образованието, науката, бизнеса - каквато е и тематиката на сайта ни www.evropaworld.eu.

Снимката, която виждате по-горе, от самото начало стана емблема на страницата във Фейсбук на предаването ми. Направена е през есента на 2008 г., когато бях поканила за събеседници в студиото известния полонист Божко Божков, мой преподавател по полски в Полския институт в София (вляво), съкурсистката ми Росица Вачкова и Александър Савов, с когото бяхме заедно на Летния курс по полски език и култура във Варшавския университет през август 2008 г. Описвам кой кой е, защото през годините съм получавала запитвания с кого съм снимана.

10-годишнината на страницата на „Европа без граници“ във Фейсбук обаче ме върна към въпроса: Всеки ли става за радиожурналист?

На пръв поглед е много лесно. Ако си репортер – просто поднасяш микрофона, пред този, който говори. В случай, че се излъчва на живо, работата ти свършва дотук, но ако не е пряко предаване, после трябва да монтираш записа, защото в радиото има изисквания за времетраене на репортажа или интервюто. Тук вече нещата се усложняват, защото никак не е лесно от записания материал да се извади най-същественото. Така че да си радиожурналист само на пръв поглед изглежда лесно. Всъщност, доста са изискванията към хората, които държат микрофона или са пред него в студиото на уважаваща себе си медия. На първо място, да говорят правилен български език. Не по-малко важно е да се подготвят предварително за репортажа или интервюто, което им предстои, за да могат да се намесват с адекватни въпроси, иначе ще бъдат само „стойка за микрофон“. Съществува и изискването да имат приятен, радиофоничен глас, да умеят да поставят правилно логическото ударение в изречението. В радиото човекът разполага само с гласа си. Микрофонът улавя всеки нюанс в настроението и всеки фалш. Както монотонното каканижене, така и преиграването с неестествени възходящи и низходящи интонации на водещия, правят слушането уморително.

Мисля за всичко това, откакто се появиха влогърите и подкастърите.  Така както социалните медии вдъхнаха самочувствието на всеки, че може да бъде журналист, щом мрежата му дава възможност да споделя какво мисли по разни теми, така същите тези социални медии окуражиха мнозина да се почувстват като телевизионни или радиожурналисти.

Попаднах наскоро на един коментар в Туитър от дългогодишния журналист в Дойче Веле Александър Андреев, когото познавам още от младежките ни години, когато работехме заедно в програма "Христо Ботев“ на БНР: „След изслушания пореден аматьорски подкаст: уважаеми подкастъри (и влогъри), научете се да говорите правилен, недиалектен български, да съобщаване нещо повече от смъртоносни баналности.“

 Аз бих добавила още нещо: ако интервюирате някого, не използвайте всеки удобен момент, за да започнете да разказвате за себе си! Не натрапвайте собствената си персона по време на интервюто, а присъствайте дискретно до интервюирания, защото той е във фокуса на вниманието!

         Нямам особена надежда, че някой ще се вслуша в тези съвети, но нали е важно да се печелят слушатели. Който иска, нека се възползва от изводите, до които са стигнали дългогодишни радиожурналисти. Стига да може. Защото  горчивата истина е, че не всеки става за радиожурналист. 

Следпразнично за първата ми учителка

 

Това, което пиша сега, не е като за 24 май, когато повечето хора си спомнят с обич и признателност за учителя, който ги е научил на българските букви. Моите спомени за първата ми учителка са следпразнични, лишени от ореола на възторга и възхищението. Аз съм от онези (надявам се да сме малцина!), неизвадили късмета да попаднат на човек, който с ласка и любов да им отвори вратите към познанието.

Първата ми учителка се казваше другарката В. Спестявам цялото й име, защото – дай Боже! - може да е жива и целта ми не е да й вгорчавам старините, ако по някакъв начин написаното от мен стигне до нея. На никой 24 май не съм се сещала за „другарката В.“ Вчера обаче, четейки във Фейсбук искрени, затрогващи текстове на мои познати и приятели за любими учители, някак изневиделица се сетих за нея. Просто си помислих: „Ех, да можех и аз да напиша нещо подобно!“ За съжаление, не мога и ще напиша откровено онова, с което съм запомнила „другарката В.“

Първият ми спомен от първата ми учителка е, че в един от първите часове в първи клас тя ни накара да нарисуваме картинка на тема по собствено желание. Събра рисунките ни и каза, че ще ни ги върне, когато завършим четвърти клас, тоест, когато се разделяме с нея. Помня и досега какво нарисувах със скромните си възможности: един човек под плажен чадър. Беше ми приятно да знам, че тази моя „творба“ ще се върне при мен след 4 години. Това така и не се случи и остави в детската ми душа огромно разочарование. Другарката В. очевидно напълно беше забравила за обещанието си. Какво ли беше направила с рисунките ни? А иначе идеята й да ни ги върне, за да си ги запазим като спомен от първи клас, и досега ми се струва много хубава. Жалко, че не я осъществи докрай и ми показа, че един учител може да не държи на думата си.

Друго, което си спомням с пределна яснота, е първата ми диктовка, след като бяхме научили всички букви. Другарката В. произнасяше отчетливо отделни думи и аз старателно ги записвах в тетрадката си, но в даден момент съученикът ми Васко, с когото седяхме на един чин, ми се присмя, че пиша думите една до друга, а не една под друга. Наистина, учителката ни беше дала някакви инструкции преди началото на диктовката и беше споменала „на нов ред“. Очевидно и други първолачета се бяха объркали и бяха започнали да пишат всяка дума на нов ред. Хвърляйки поглед към тетрадките, докато вървеше между чиновете и диктуваше, другарката В. периодично изпадаше в нервна криза, надвесваше се над някое дете и се разкрещяваше: „Ама защо пишеш така! Не, не, не така!“ Започнах да си мисля, че и аз правя нещо нередно и чаках бурята да стигне и до мен. Не ме подмина! Другарката В. се надвеси и над моята тетрадка и се развилня: „Ама защо пишеш думите една под друга? Една до друга трябва!“ И започна да зачерква яростно написанато от мен до този момент. Същото сполетя и съученика ми Васко, който всъщност ме беше подвел да подреждам думите по неправилния начин.

След тези свои избухвания другарката В. продължи да диктува, но аз бях така стресирана, че вече не можех да я следвам, и пропуснах голяма част от диктовката. В паметта ми се е забила думата „пухи“, която учителката повтори два пъти, а аз с отчаяние си помислих, че няма да смогна да я изпиша.

Когато другарката В. ни върна тетрадките, под моята диктовка се мъдреше сочна двойка. Това е единствената слаба оценка, която съм получавала като ученичка и студентка! Много ме беше срам. Помня как се стараех нашите да не разберат за моя провал и, докато си пишех домашното в същата злополучна тетрадка, си държах лявата ръка върху двойката. После баба с добродушен смях разказваше на мама и татко: „Гледам я, че си сложила ръката върху съседния лист и не я отмества, а то – да скрие двойката!“ Нямах проблеми вкъщи заради тази моя ученическа несполука.

С другарката В. обаче продължих да имам проблеми. За едно училищно тържество беше разпоредила да отидем в народни носии. Вкъщи сукман и везана блуза нямахме и майка ми ме облече с една червена жилетчица с шарки, напомнящи шевица. Другарката В. се ядоса от вида ми. Вкопчи пръсти в жилетчицата ми, издърпа ме от чина и ме изправи пред класа: „Какво е това? Носия ли е?“ „Мама това ми даде!“ – смотолевих плахо. Нямам спомен дали останалите съученици бяха в народни носии, защото бях потънала в собственото си унижение. За капак, другарката В. обяви ядно пред класа: „Гинке, ако ще слушаш майка си и баба си, по-добре си стой вкъщи при тях!“  

Разбира се, аз продължих да ходя на училище, а учителката ни продължаваше да ме зарежда с нови и нови тягостни спомени, макар и не свързани със самата мен.

Не мога да забравя как наказа съученика ни Красимир да стои цял учебен час прав до вратата, защото беше закъснял. Той понесе изпитанието стоически, само от време на време задълго затваряше очи, може би за да си спести вперените в него погледи на децата от класа. Година-две по-късно друга съученичка сподели с мен, че е изживявала заедно с него това наказание и се е питала какво ли е мислел, когато е затварял очи. Ярък спомен ни остави другарката В. с тази случка!

Не мога да забравя и как, когато в първи клас ни приемаха за чавдарчета и ни вързаха сини връзки (това беше първата стъпка, преди да станем пионерчета и да получим червена връзка), един от съучениците ни не заслужи тази чест. Другарката В. прецени, че той е прекалено палав, не се учи достатъчно добре и няма право да стане чавдарче. Имам снимка на класа от тържествения момент след церемонията по встъпването ни в чавдарската организация във Военно-историческия музей, който тогава беше срещу 20-о училище „Тодор Минков“, Подредили сме се засмени и горди с чавдарските си връзки, само нашият съученик, санкциониран от учителката ни, се е свил сконфузено в края на редичката, извърнал се е настрани и е повдигнал раменце, та да не си личи, че само той не е със синя връзка. В очите му няма гняв, само огромна мъка. Баба ми после все повтаряше: „Как можа да направи такова нещо В.! (баба не я наричаше „другарката“, а само по име) Да остави единствено него без чавдарска връзка!“ Как наистина й даде сърце на нашата учителка да отдели едно дете от класа му и да го накара да се почувства по-недостойно от останалите?

И тук се сещам за още по-болезнен пример. В първи клас отначало имахме съученик, преболедувал детски паралич – немалко хора от моето поколение станаха жертва на тази ужасна болест. Момчето се придвижваше трудно, едното му краче беше извито настрани. Не помня самите деца да са се държали с него като с по-различен от нас, но и другарката В. не се отнасяше с него като с по-различно дете, тоест, дете със здравословен проблем. Беше строга към него, както и към всички нас, и не пропускаше да го наругае, когато сметне за нужно. Седях на първия чин и не съм виждала всичко, което става зад мен, но помня как веднъж чух другарката В. да се кара някъде в задната част на стаята, обърнах се и видях, че съученикът ни с извитото краче е паднал на пода между двете редички чинове. Дали другарката В. му се караше, защото е паднал, или се беше опитала да го строява за нещо и вследствие на това той се беше озовал на пода, не можах да разбера. Факт е обаче, че момчето повече не дойде в нашия клас. Изглежда напусна и училището ни.

Сигурно, за да преглътна буцата, която заседна в гърлото ми от този спомен, моята памет услужливо ми предлага друга случка, когато видях самата другарка В. на пода в класната стая. Стана съвсем неочаквано. Съученичката ми Мария Бодурова, с която във втори клас седях на един чин – лека й пръст, голяма майтапчийка беше от дете! – стана внезапно от мястото си и клекна да търси падналата си писалка. В този момент учителката ни, която ходеше между чиновете, се спъна в Мария и се стовари върху паркета. Веднага се развика и започна да сипе закани, като опитваше да се изправи, хващайки се за края на чина ни. Това обаче й се удаваше трудно, защото токчетата й се хлъзгаха неумолимо по лъснатия паркет. И досега виждам пред очите си вкопчените й в края на чина пръсти и опитите й да се вдигне отново, а заканителните й думи звучаха в безсилна ярост. Мария се обърна към мен и ми се усмихна заговорнически. Нея заканите на другарката В. не я плашеха. Интересно, че паметта ми напълно е изтрила какво стана, след като учителката ни накрая се изправи. Със сигурност е дала на Мария да се разбере. Аз обаче помня само вкопчените й в края на чина ни пръсти и неуспешните й опити да се надигне, докато устата й бълва безсилна ярост.

Сред най-незабравимите ми преживявания в началното училище са гостуванията на двете синчета на другарката В. в часовете ни. Явно, когато не е имало кой да ги гледа, тя ги водеше със себе си в класа ни. Сядаха на някой от задните чинове. Какво се е случвало там нямам представа - както вече споменах, седях на по-преден чин. Изглежда някои съученици тайно са се отнасяли със синчетата на другарката В. така, както тя се отнасяше с нас, защото престана да ги води в клас. Не ни спести обаче гневните си изблици: „Идиотиииии! Спиртосахте ми дечицата! Какво искате? Да умра ли? Да останат сирачета? Вие знаете ли мащеха майка как гледа?“    

Незабравим беше този неин възглас: „Идиотиииии!“. Неведнъж сме го чували в учебните часове. През следващите години вкъщи често се майтапехме с него, но като ученичка в началното училище не ми беше до смях. Реално това е най-яркият ми спомен от другарката В. – нейният  изпълнен с гняв и омерзение вик към нас: „Идиотиииии!“

Описвам онова, с което съм запомнила първата си учителка, и си казвам, че никой човек не е чак толкова черен. Започвам да ровичкам в спомените си и ето, че откривам по-различен образ на другарката В. От първи клас започнах да пиша стихотворения и майка ми побърза да изпрати някои от тях в детското списание „Дружинка“ като беше отбелязала в кое училище уча. От редакцията бяха отговорили до училището и този отговор е бил предаден на другарката В., моята класна. Сега я виждам как се привежда усмихнато над мен с писмото в ръка: „Ама ти пишеш стихове!“ Всъщност, в писмото редакторите учтиво обясняваха, че стихчетата ми още не стават за печат, но независимо от това другарката В. беше повярвала, че съм поетеса. Оттогава на всяко по-голямо тържество в училището бях включвана в програмата, за да кажа свое стихотворение.

Другарката В. беше оценила и артистичните ми заложби. В началните класове играхме детска пиеска, в която изпълнявах ролята на хитрата Кума Лиса. За целта ми направиха и маска с лисиче лице. Тази роля ми спечели симпатиите най-вече на родителите, които оцениха чувството ми за хумор. Бащата на един съученик, като ме видеше, все ме поздравяваше закачливо: „Хей, Кума Лиске!“ А другарката В. веднъж ми каза замечтано: „Гинке, ти, като пораснеш, ще станеш втората Стоянка Мутафова!“  

Я! Цял живот повтарям, че като дете съм мечтала да стана втората Стоянка Мутафова, а сега осъзнавам, че това ми е било подсказано от началната ми учителка, другарката В.! Е, в крайна сметка, не станах професионална актриса, защото още в гимназията разбрах, че искам да бъда журналистка и осъществих мечтата си, но и досега, когато разказвам забавна случка, често ми казват, че е трябвало да играя в Сатиричния театър.

Та така с моите спомени за първата ми учителка, другарката В. Има между тях и хубави, но те ми се струват като капчици мед в каца с катран. Тъжно...

Може би други съученици са я запомнили по различен начин. Сещам се, например, за Ваня Бояджиева. Другарката В. буквално я боготвореше! В първи клас все повтаряше пред целия клас: „Ваня! Майка ти ще се гордее с теб!“ В едно текстче от читанката ни се разказваше за изключително добро, ученолюбиво момиче. Май се наричаше Надежда. Другарката В. обаче заяви на всеослушание: „Ваня, в текста е сбъркано! Трябваше да пише не Надежда, а Иванка Бояджиева! За теб е писано тука!“

Не помня Ваня да се е отличавала с нещо от нас и не знам с какво беше спечелила уважението на другарката В., но поне ни стана ясно, че умее да изрича и похвали към някого от учениците си.

Сам по себе си този пример съвсем не е положителен. Никак не е възпитателно да превъзнасяш някого от класа за сметка на останалите, но имам чувството, че по онова време от учителите не се е изисквал пегогически подход, всеки е действал по свое усмотрение.  

Случи се така, че доста години по-късно, в края на 80-те, видях другарката В. в кабинета на моята зъболекарка в централно софийско училище. Чакаше си търпеливо реда. Изобщо не се беше променила, или поне на мен така ми се стори. Стори ми се също, че и тя ме позна, което е напълно невъзможно, защото ме е виждала като дете, а вече бях зряла жена. Във всеки случай, се загледа в мен. Със симпатия. Отместих погледа си. Не й казах коя съм. Междувременно, през годините бях научила за драматичната съдба на синовете й и тогава неволно съм си мислила как самата тя се отнасяше с нас и колко е несправедливо друг да плаща за нечии грехове...

Всъщност, никога не съм изпитвала към нея лоши чувства. Просто на никой 24 май не се сещам за нея. Единствено вчера си я спомних, което за мен беше знак, че е дошло времето да разкажа и аз за първата си учителка.

Така и няма да напиша името й, но все пак слагам в края на този текст снимка, на която е и тя, макар че се виждат само ръцете й, държащи няколко тетрадки. Аз съм на първия чин, а до мен – съученикът ми Васко.

За начало на публикацията съм сложила разцъфнал розов храст, като символ на това, че човек може да разцъфти, дори и ако първият му учител е оставил противоречиви спомени у него.

А на щастливците, които и досега си спомнят за първата си учителка единствено с любов и признателност, ще кажа: „Човек като мен може да оцени какво богатство притежавате! Радвам се от сърце за вас!“

  

  

 

Прекрасен май

 

В първия ден на май споделям едно стихотворение, което съм писала на 16-годишна възраст, но съвсем неочаквано изникна от паметта ми:

Прекрасен май! По стръмното на склона

едно момче към мене се затичва.

Под белите акациеви клони

аз го очаквам. Знам, че го обичам.

 

Не зная името му, но познавам

очите светли, тъмните къдрици,

които пролетният дъх развява

като криле на зажаднели птици.

 

И въпреки че чакам цяла вечност,

аз все тъй вярвам, че се приближава.

Прекрасен май, то още е далече!

Защо така безумно се надявам?

Писала съм това стихотворение, когато в ранната си младост съм очаквала да срещна голямата любов. Кой да ми каже тогава, че голямата ми любов ще дойде при мен в по-късна младост, но ще бъдем заедно ето, вече 39 години!

Вместо белите акациеви клони, които съм описала в стихотворение си, използвам за илюстрация цветовете на една разцъфнала ябълка, които моят любим Владимир Дворецки засне през тази пролет.  

 

Епизодичното ми участие във филма „Звезди“

         На 11 февруари 2022 г. вечерта в Дома на киното в София със съпруга ми Владимир Дворецки гледахме за пореден път филма "Звезди" по сценарий на Анжел Вагенщайн, режисьор е Конрад Волф, помощник режисьор - Рангел Вълчанов. В нашето семейство обичаме този филм не само защото е много хубав, а и защото като малко дете и аз съм се снимала в него! В съвсем епизодична роля, но се появявам на екрана.

"Звезди"  е бил показван в десетки страни и на всички международни кинофестивали, в които е участвал, е получавал отличия. Сред тях е Специалната награда на журито в Кан, 1959 г. През 1995 г. филмови историци и журналисти от Асоциацията на немските кинодейци избраха „Звезди“ за един от 100-те най-важни немски филма на всички времена, като го поставиха на трето място.

Както подчерта във видеопосланието си към зрителите преди прожекцията в Дома на киното на 11февруари сценаристът Анжел Вагенщайн, който тази есен ще навърши 100 години, това е първият филм в света по темата за Холокоста. Въпреки безспорните си качества и признанието, което получава зад граница, филмът първоначално е бил забранен в България и Израел! Там – защото в него има положителен герой германец, а у нас – защото, според тогавашния министър на културата, не се правела разлика между евреите от буржоазно и от бедно потекло – сподели с огорчение сценаристът на „Звезди“. Все пак много скоро в България забраната е отменена и филмът се появява в кината. Лично аз като дете съм го гледала поне два пъти, а в по-зряла възраст – още веднъж, по телевизията. Явно е било преди 10 ноември 1989 г., защото се разбра, че след тази дата вече не е показван на малкия екран.  

Действието се развива през 1943 г. Евреи от Беломорска Тракия, ескортирани от нацистки войници, пътуват към лагера на смъртта Аушвиц и спират в малък български град. Там се намира подофицерът от германската армия Валтер (Юрген Фрорип), Той не е войник по призвание, има по-чувствителна душа и неусетно се влюбва в младата еврейка Рут (Саша Крушарска). Дори организира бягството й със съдействието на участници в българската съпротива, но опитът да я спаси се проваля.

Във филма аз съм малко еврейско момиченце от групата, която пътува в товарен вагон към Аушвиц и отсяда за малко в Банско. Участвам в сцената, когато немски офицер строява всички евреи и ги кара да изхвърлят шишенцата с хинин, с които са били снабдени тайно от българи със съдействието на главния герой Валтер. Била съм само на 4 години при снимането на филма, но и досега помня ясно тази сцена: как седя на земята, хората край мен хвърлят стъклени шишенца, а немският офицер ги тъпче с ботушите си. Аз не разбирам какво се случва, поглеждам към офицера и му се усмихвам. Дори примигвам чаровно - една неосъзната бъдеща кокетка, на която предстои да отиде в газовата камера. Този кадър е на снимка по-долу - скрийншотът е направен от видеозапис на филма във Vbox7.

Появявам се и на друго място във филма, но в гръб: момиченцето, което притичва покрай главната героиня, Рут, а тя се привежда над него и го погалва по косата. Помня как направиха поне 3 дубъла на тази кратка сцена и изпълнителката на главната роля, Саша Крушарска, все се навеждаше над мен и ми докосваше косата. Тогава се чудех защо толкова пъти трябва да го правим.

Ако бях станала актриса (като дете мечтаех да играя в Сатиричния театър и да стана втората Стоянка Мутафова), сигурно щях да впиша в автобиографията си епизодичното си участие в "Звезди", но в CV-то на една журналистка такива детайли няма защо да се споменават. Сега обаче реших да припомня за този епизод от детството си и споделям, освен скрийншота с мен във филма, няколко снимки от Банско, където с майка ми бяхме настанени за известно време, заедно с други участници в масовката. Нямам представа колко дни сме прекарали там – твърде отдавна беше. Дори не съм обърнала внимание, че е било през август 1958 г., научих го впоследствие от немската Уикипедия. 

Горната ми снимка е направена в Банско по времето, когато съм участвала епизодично във филма "Звезди".

Живеехме в училището – дълга едноетажна постройка, която се появява и във филма. Аз очевидно съм играла бедно, а не буржоазно еврейче, защото ми бяха дали една рокличка с огромна кръпка отпред. С нея съм на снимките, които други статисти са направили за спомен.

На тази снимка ме е прегърнала една кака от другите статистки. Майка ми е вляво, със забрадката.

Снимките не са съвсем ясни - такава е била техниката на любителя фотограф, който ни е снимал - затова ще поясня, че това на рокличката ми не е цветенце, а звездата на Давид, която са били длъжни да носят всички евреи тогава.

На горната снимка майка ми е на първия ред, четвъртата атляво надясно, а аз съм в скута й с протегнати напред крака.

Сега се вглеждам и в къщите зад нас – същите като във филма. Банско през 1958 г.! Действието в „Звезди“ се развива 15 години по-рано, през октомври 1943 г., но разстоянието във времето не е толкова голямо, не е било нужно да се правят специални декори. 

Как попаднахме там? Навремето във вестниците понякога се появяваха обяви, че се набират статисти за участие в български филм. Майка ми беше влюбена в киното от дете и една възможност да се включи по някакъв начин в кинопродукция очевидно й е допаднала. Взе и мен, защото за „Звезди“ се търсеха и деца.

Впрочем, там участват в по-малки или по-големи роли Стефан Пейчев, Георги Наумов, Иван Кондов, Елена Хранова, Григор Вачков, Ицко Финци, Лео Конфорти, Юрий Яковлев... Тъжно е, че може би младите зрители не са и чували за някои от изброените актьори, а навремето повечето от тях бяха истински звезди на българското кино и театър. Трябва да кажа, че на снимачната площадка не съм ги срещала. Аз си бях с мама и другите участници в масовката.

Както вече споменах, филмът се снимаше в Банско, но и в София. Например, сцената, в която главната героиня ме погалва по косата, беше заснета в софийска сграда. Имам чувството, че беше в сграда на ул. „Граф Игнатиев“, недалече от площад „Славейков“, макар че на точността на детските спомени не може много да се разчита. Много ясно обаче си спомням как във въпросното голямо помещение с група деца пеехме: „Алфа, бега, гама делта, епсилон, зита, ита, тита, йота, капа, ламда, ми, ни кси!“ Тази песен звучи във филма. Тогава не съм знаела, че пеем началото на гръцката азбука. Пеехме едно и също отново и отново. Особено ми харесваше мелодията, когато стигахме до „зита, ита, тита, йота, капа, ламда“, защото тогава извисявахме гласчета нагоре, за да завършим тържествено: „ми, ни, кси“!

Едва по-късно осъзнах, че така и не сме стигнали до края на азбуката. Може би това подсказва, че малките филмови герои не са успели да научат повече в краткия си живот, защото скоро са загинали в Аушвиц. 

Ако имате възможност, непременно гледайте „Звезди“ на голям екран, но може да го намерите и във Vbox7. Ще се възхитите не само от играта на актьорите, но и от самия сценарий и диалозите, от майсторската работа на режисьора и оператора.

Филмът, за съжаление, е много актуален в настоящия момент, когато Русия води война в Украйна. Достатъчно е да спомена песента, който звучи, докато вървят финалните надписи: „Гори, братя, гори! Градът ни, братя, гори!... Гневът расте на площада,/ обгръща пазара,/ обхваща площада./ Градът ни роден гори! Езиците огнени/ ний да гасим,/ щом трябва с кръвта си дори! Във нас е надеждата./ Нека спасим/ градеца ни който гори!“

Авторът на песента, Мордехай Гебиртиг – еврейски композитор и поет, я е написал по повод погрома над евреите в полското градче Пшитик през 1936 г. Самият той загива през 1942 г. в Краковското гето.

Сложна е историята на Европа... За съжаление, трагичните моменти в нея постоянно се повтарят.