Стихотворението ми „Жана д’Арк“ в превод на френски

Жана д'Арк на кладата, картина от 1843 г., автор: Херман Шилке (1803-1860 г.) 

На 30 май е годишнината от гибелта на Жана д’Арк. В историческите документи е отбелязано, че е изгорена на кладата на тази дата през 1431 г. в Руан.

Още в най-ранната си младост се възхищавах от френската национална героиня, но ме вълнуваха не толкова подвизите й на бойното поле, а трагичната й съдба – да бъде предадена. Когато попада в плен, кралят, когото реално тя възкачва на престола, не прави нищо, за да я спаси.

         Споделяла съм в блога си моето стихотворение за Жана д’Арк, написано на младини. Наскоро обаче го преведох на френски език, защото го включих в рецитала „Франкофонски музи“, който се състоя в галерия „Мисията“ на 15 май т.г. Повече информация за събитието има на сайта ни: "Франкофонски музи" - рецитал за 30 г. от членството на България във Франкофонията

Както споменах, стихотворението преведох самата аз. Не съм се старала да предам българския текст на френски в рими, както е в оригинала, ритъмът също на моменти се губи. Напоследък съм все по-голям привърженик на преводи, които са възможно най-близки до оригинала като мисъл, чувство и образност, но не намирам за задължително търсенето на рими на всяка цена. Четох едни нови български преводи на български на творби от голям гръцки поет, в които, за да се уйдурдисат рими, са правени такива врътки със стиха, че предпочетох всеизвестните преводи на Стефан Гечев, където рими няма, но пък стиховете се леят плавно и се възприемат с лекота.

Собственият ми превод на френски, който споделям по-долу, следва точно този принцип. 

Jeanne d’Arc

 

Mon roi bien-aimé, dormez-vous tranquillement

Fatigué par le poids des plaisirs mondains,

Ou même dans le lit vous bouchez vos oreilles

Pour ne pas entendre le crépitement d’un bûcher en flammes?

 

Vous dormez, Sire… Dormez, Sire ! Et votre sommeil

Efface ma dévotion et ma foi aveugle.

Je me demande qu’est-ce quelqu’un ressent,

En sacrifiant son guerrier fidèle?

 

Je me demande qu’est-ce qu’il fera au moment

Quand il aura de nouveau besoin de son aide

Mon plus grand malheur, Sirе, est que devant les gens,

J‘affronterai la mort votre nom sur mes lèvres.

 

Puisse la foule pense que je vous crois à mes côtés

Pour que ma mort soit moins dépourvue de sens.

Et après, Sire, pour plaire à la postérité,

Vous pousserez un soupir de chagrin sur mes cendres.

 

Превод от френски: Гергина Дворецка

Бях помолила за съвет преподавателката по френски език Вяра Любенова от Френската гиманзия „Ламартин“ в София (когато аз учих в нея, тя се казваше, кой знае защо, „Георги Кирков“) и искрено й се извинявам, че не се съобразих с всичките й препоръките, но се доверих повече на личното си усещане. Може и да съм сбъркала, но то си е за моя сметка.

Следва оригиналът на стихотворението:

       

ЖАНА Д’АРК

Мой любими кралю, спокойно ли спите,

уморен от поредната светска наслада,

или даже насън си държите ушите,

да не чуете пукот на пламнала клада?

Спите, Сир... Спете, Сир! А сънят Ви полека

мойта вяра и преданост сляпа зачерква.

Интересно, какво ли изпитва човека,

който верния воин принася във жертва?

Интересно, какво ще направи, когато

се наложи отново да моли: „Спаси ме!”

Най-жестоко е, Сир, че сега, пред тълпата,

гибелта ще посрещна със Вашето име –

 

нека всички помисля, че Вие сте с мене,

та смъртта ми поне да не бъде нелепа.

После, Сир, за пред бъдещите поколения,

ще въздъхнете скръбно над моята пепел.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

 

 Още по темата на сайта ни:

Гергина Дворецка на рецитала "Франкофонски музи"

 

 

Георги Господинов спечели първата си международна награда още през 1991 г.!

     

Тези дни ми звънна по телефона моята приятелка Емилия Нечева, с която през 1991 и 19992 г. организирахме, тя в БНТ, а аз – в БНР, международния конкурс „Младежта среща Европа“ на Италианското радио и телевизия (RAI). В този конкурс младежи до 25-годишна възраст от различни европейски страни бяха поканени да представят в художествена форма идеята си за Европа без граници. Наградата беше няколкодневно пътуване до Италия, а ние с Еми придружавахме българските победители.  

-                     Ти нали през 1991 г. заведе във Венеция Георги Господинов като победител в конкурса „Младежта среща Европа“? – попита ме тя.

-                     Заведох го, защото спечели конкурса, за което заслугата си беше изцяло негова.

-                     На мен ще ми е интересно да прочета есето, с което той е спечелил тогава.

Хубава идея! Реших да разровя архивите си от БНР, където работих 39 години. Знаех, че съм запазила поне част от конкурсните произведения, които ни изпращаха през 1991 и 1992 г. млади хора от цялата страна. Проблемът е, че до 2014 г., когато напуснах поради навършване на съответната възраст, ми се налагаше да сменя поне четири стаи в сградата на Радиото. Имаше вероятност при преместванията нещо от скъпоценните ми архиви да се е затрило.

Вчера с трепет разтворих папките с надпис „I giovani incontrano l’Europa” – това е автентичното заглавие на конкурса на италиански. То е изписанf и на фланелката, която виждате на първата снимка – всеки от екипа на конкурса получаваше такава. Както и предположих, материалите бяха разбъркани, липсваха, например, наградените есета от 1992 г., но това, с което през 1991 г. Георги Господинов стана един от победителите в конкурса на БНР, се оказа в наличност! Само че на италиански.

Ще дам още някои пояснения за Международния конкурс „Младежта среща Европа“. Победителите в него се определяха от жури в съответната страна, но накрая колегите ни от RAI искаха наградените литературни творби да им бъдат изпратени на италиански. Ето така в моя архив се беше озовала италианската версия на есето, с което през 1991 г. Георги Господинов спечели своя пръв международен конкурс! Впрочем, изглежда това е изобщо първият конкурс, който е печелил, защото наградата „Южна пролет“ му е присъдена през 1993 г.

 За съжаление, поне за момента не мога да открия оригинала на български, но нищо чудно след разравянето на още папки вкъщи и това да стане.

Любопитното е, че самият Георги Господинов не обича да говори за конкурса „Младежта среща Европа“. Всъщност, благодарение на него известният днес в цял свят писател за първи път излезе извън България и попадна в един от най-красивите европейски градове – Венеция. В своя „Естествен роман“ той отделя специално внимание на пребиваването си там, но описва повода да се намира в Италия така: „Не помня дали отбелязах дотук, че съм на европейска студентска среща. Но то е почти без значение.“ 

Да, във Венеция през 1991 г. имаше среща на младежи от различни страни, победители в осмото издание на вече споменатия международен конкурс. Сред тези победителите беше и самият Георги Господинов, заедно с 4 момичета от България. В архива си открих фотокопие (малко некачествено) на съобщението от RAI, с което се потвърждава, че от 20 до 27 септември същата година г-жа Дворецка и петимата млади българи ще бъдат приети и настанени в Йезоло. Името, което не се чете на фотокопието, е на Десислава Дамянова.

За Георги Господинов, както става ясно от откъса в „Естествен роман“, е било без значение по какви причини се е озовал в Италия тогава. Лично за мен обаче, като организатор на конкурса в БНР, беше от огромно значение, че за първи път български младежи имаха възможност да посетят свободно, без никакви формалности, страна зад доскорошната „желязна завеса“. Веднага след политическите промени в някогашния социалистически лагер, още през 1991 г., колегите от RAI отправиха покана към радиата и телевизиите на страни като България да се включат в международния конкурс, който ще вдъхнови младежите да си представят обединена Европа, а наградените получаваха възможността да пребивават в една от страните, които за повечето от живеещите при социализма бяха неосъществим блян.   

В интерес на истината, през първите десетина години след конкурса, Георги Господинов редовно се отзоваваше, когато го канех да участва в авторското ми предаване на европейска тематика, което от 1990 до 1997 г. носеше името на конкурса – „Младежта среща Европа“, после беше прекръстено от една директорка на „Европейски проекти“, а в края на почти четвъртвековното си съществуване, от 2011 до 2014 г. се излъчваше със заглавието, което винаги съм искала да носи – „Европа без граници“.

Естествено, че с нарастващата слава на Георги Господинов като писател, много се гордеех, че той е в някакъв смисъл наше откритие, журито на организирания от нас конкурс през 1991 г. първо беше забелязало дарбата му. Само че с времето Георги взе да отклонява поканите ми за участие в предаването. Казваше ми, че когато го представям като един от първите победители в конкурса „Младежта среща Европа“, му звучало като „първият човек“. Не знам какво обидно виждаше в определението „първият човек“, но се съобразих с аргумента му и престанах да го каня за събеседник.

През 2000 г. обаче, когато отбелязвахме 10-годишнината на предаването ми на пресконференция в БТА, Георги Господинов прие да присъства на нея и разказа какво е означавал конкурсът за него, поясни, че след пътуването си до Италия има три издадени дотогава книги и в две от тях Венеция присъства много осезателно, изказа се с благодарност към организаторите на конкурса. „За мен този конкурс в ранната 1991 г. беше романтичният период на нашата представа, представата на 20-годиини млади хора, за обединена Европа – прекалено сантиментална и наистина наивна.“ – каза Георги Господинов на пресконференцията в БТА през 2000 г. Припомни и две изречения от есето си „Аз и Европа без граници“, с което спечели наградата през 1991 г. и добави, че все още вярва в тях: „Когато се поставят граници в любовта, единственият начин да запазиш достойнството си е като се превърнеш в нарушител. Самото създаване на граница е достатъчна причина тя да бъде нарушена.“ И добави: „Така съм мислел тогава в някакви радикални младежки години. Сега знам, че е достатъчен самият процес на преодоляване или на отместване на границите. И границите, в крайна сметка, не са нещо лошо.“  

Включих част от тогавашното му изказване в предаването „Европа без граници“ на 13 август 2014 г., когато се връщах към моменти от историята това предаване. На аудиозаписа на сайта на БНР гласът на Господинов звучи от 16.45-та мин. нататък:  "Младежта среща Европа" - БНР    

С интерес препрочетох отново откъса за Италия в „Естествен роман“ и си припомних пребиваването ни в провинция Венето преди 32 години. Бяхме настанени в курортното градче Йезоло и за да стигнем до Венеция, всеки ден с младежите, които придружавах, се качвахме на корабче дотам. Интересното е, че имам ярък спомен как корабчето бавно приближава към прочутия площад Сан Марко, който буквално е нагазил във водата, а нямам конкретни спомени от разговорите, които съм водила с победителите в конкурса. Освен един – за португалското момиче, описано в „Естествен роман“! Преди отпътуването ни за летището Георги разказа, че цяла вечер са си говорили с една португалка (явно на английски) и тя писала нещо на португалски в тетрадката му. Подаде ми тетрадката. С познанията си по романски езици успях да разбера, че това са послания, изпълнени с копнеж и плам. Момичето като че ли го беше прегръщало чрез написаните думи, беше изразило на родния си език онова, което не е посмяло да каже на английски, а още по-малко – чрез езика на тялото си. Красива история, достойна за един известен днес в цял свят писател – макар че той я е описал по по-различен начин в книгата си.

Независимо как се отнася днес към конкурса „Младежта среща Европа“, благодарение на който за първи път получи международна награда и излезе извън България, хубавото е, че през годините Георги Господинов продължи да участва в конкурси. На тях всеки път се открояваше талантът му!

Не съм от хората, които са чели всичките му книги. Тук не е моментът да споделям и дали ги харесвам.

Най-искрено обаче се зарадвах на наградата му Букър. С мъжа ми Владимир Дворецки стояхме до късно през нощта срещу 24 май и тръпнехме в очакване, докато чухме, че победител е романът „Времеубежище“ на Георги Господинов, преведен на английски от Анджела Родел! 

Веднага направихме скрийншот на победния момент!

А по-долу може да прочетете първото произведение на Георги Господинов, получило награда в международен конкурс през 1991 г., и преведено на италиански от колегите от Италианска редакция на Радио България – есето му „Аз и Европа без граници“. Със сигурност това е първият превод на негова творба на чужд език!

 

Макар да знам италиански, не се наемам да преведа текста обратно на български, но поне изпълнявам молбата на приятелката ми Емилия Нечева, която пожела да го прочете, и ше го разбере.

Още по темата в блога ми:

Ветерани на конкурса „Младежта среща Европа“ 30 години по-късно

"Младежта среща Европа" - из историята на едно радиопредаване

 

 

Поетичната история на една роза

 

Точно след два месеца с Владимир Дворецки ще отпразнуваме 40 години от сватбата ни. 40 години, през които той не е преставал да ми подарява цветя по всеки повод и често - без повод!

Историята на красивата червена роза, която получих в Световния ден на книгата, е много вълнуваща и държа да я споделя в блога си месец преди кръглата ни годишнина!

На 23 април тази година в Институт Сервантес всеки желаещ можеше да прочете текст от литературно произведение на испански език, след което му се връчваше роза. Моят любим Владимир Дворецки ми поднесе изключителна изненада като, без да ме предупреди, прочете в оригинал стихотворение от Луис де Гонгора, което беше превел в младостта си. Преди това разказа как през есента на 1982 г. се е запознал с красива жена, на която е направил силно впечатление с това, че превежда стихотворения от този испански поет. 9 месеца по-късно тя се омъжила за него.

След прочитането на стихотворението той получи заслужено своята червена роза, и ми я подари в светлината на сърдечните усмивки на присъстващите, които бяха впечатлени от 40-годишната ни любов.

Стихотворението, което прочете на испански моят любим съпруг, е озаглавено „На Кордоба“. Когато през 2015 г. двамата посетихме прекрасния испански град, точно това стихотворение беше издялано до една от портите на крепостната стена близо до Портата до моста (Puerta del Puente)!

 

За съжаление, преводът, който Владимир Дворецки е направил на стихотворението като студент, се е изгубил при пренасянето из студентските общежития, затова тук прилагам линк към негова друга българска поетична версия, на Александър Муратов и Атанас Далчев.(Луис де Гонгора "На Кордоба")

За доказателство, че мъжът на живота ми наистина е превеждал Луис де Гонгора, а това не е било безпочвено самохвалство, за да ми направи впечатления в младостта ни, добавям тук тази семейна реликва: два негови превода, написани на машина и запазени в студентския му архив. Е, листът е изпомачкан и накапан с кафе, но напълно автентичен!

В знак на почит към поета, който заема толкова специално място в семейната ни история, при посещението ни в прочутата катедрала джамия в Кордоба, съпругът ми настоя да го снимам пред саркофага му, който се намира там.

Неслучайно Владимир беше избрал да прочете негово стихотворение в Институт Сервантес-София в Световния ден на книгата.

         Следващите снимки показват как се случи това:

В Световния ден на книгата в Институт Сервантес-София Владимир Дворецки очаква да дойде неговият ред да прочете на испански стихотворението на Гонгора, с което ми направи впечатление през есента на 1982 г. Една сладурана на стола пред него внася още повече настроение в снимката! 

Владимир Дворецки разказва как през 1982 г. е срещнал красива жена, на която е направил впечатление с това, че превежда стихове на Луис де Гонгора

Владимир Дворецки чете на испански стихотворението на Луис де Гонгора "A Cordoba", след което получи червена роза и ми я подари. 

Директорката на институт Сервантес-София Мария Луиса Сантос (с червеното сако) ме поздравява за розата, която ми подари Владимир Дворецки, след като прочете на испански стихотворението на Луис де Гонгора. Тя ме попита аз ли съм жената, за която той е разказал преди малко, и аз потвърдих, че сме женени от 40 години!

Тази наша снимка е направена два дни по-късно, на 25.04.2023 г., в НДК по друг хубав повод, но темата е същата: двама души, женени от 40 години - Гергина и Владимир Дворецки!

 

 

Жената, която обичаше да я черпят

През последните дни, когато Фейсбук отново ми припомни снимки от командировката ми в Перуджа, реших да публикувам в блога си един разказ, за който тя ме вдъхнови. Написах го през лятото на 2021 г. и досега не съм го споделяла. Така отбелязвам 10-годишнината от тази моя незабравима командировка.

 ЖЕНАТА, КОЯТО ОБИЧАШЕ ДА Я ЧЕРПЯТ

Сетих се за тази жена наскоро, когато Фейсбук ми припомни снимки от няколкодневния ми престой в Перуджа през пролетта на 2013 г. Бяха ме командировали там от БНР за Международния журналистически фестивал. Обичам Италия и винаги с удоволствие я посещавам, но точно тогава изобщо не исках да замина на тази командировка. Допълнително ще разкажа защо...

Бях отседнала в хотел „Джаз“, където обстановката наистина отговаряше на името. Още на външната врата ме посрещна оцветена скулптура на джазмен, свирещ на саксофон. Подобни скулптури имаше във фоайето и из коридорите, а когато се настаних в стаята си и дръпнах шнурчето, за да запаля лампата, се разнесе тиха джазова музика. Беше като въздушна целувка за „Добре дошла!“. Почувствах се добре.

През следващите дни се стараех да посещавам колкото е възможно повече презентации и дискусии. Наистина се оказа, че съм попаднала сред водовъртежа на най-модерните тенденции в журналистиката, и се убедих, че това ще ми бъде изключително полезно...

Покрай фестивала обаче местните производители се стараеха да рекламират стоките си и организираха безплатни дегустации на местни продукти. Сред тях са прочутите бонбони „Bacci“, както и тортите с глазури като картини, изрисувани с бои от естествени материали.

По време на една такава дегустация на шоколадови изделия и пасти, придружена от подробно представяне на всяко от лакомствата, на моята маса се настани елегантна млада жена. Отначало помислих, че е някоя от журналистките, участнички във фестивала, но бързо прецених, че сигурно е от града. Ръцете й бяха заети с два лъскави картонени плика от бутикови магазини. Тя небрежно сложи пликовете на свободния стол до себе си и аз повече не й обърнах внимание, защото ми беше интересно какво говорят за поредните шоколадови бонбони, които ни предстоеше да опитаме. След като ни обясниха какви са достойнствата им, сервитьор с табличка тръгна между масите и ни предлагаше лично да се убедим в уникалния им вкус. Друг сервитьор пък разнасяше две бутилки – с бяло и с червено местно вино.

Елегантната млада жена до мен си взе от всички видове бонбони и даде знак чашата й да бъде напълнена с вино догоре. При следващата партида от представени сладкарски изделия не пропусна да напълни отново цялата си чиния и пак поиска виното в чашата й да е догоре. Стана ми любопитно как не изпитваше неудобство да се угощава така богато на аванта, при положение, че беше облечена изискано и явно току-що беше пазарувала от скъп бутик. 

Когато и при третата дегустация тя направи абсолютно същото, започнах да си мисля, че това при нея е някаква тиха лудост. Жената със сигурност можеше да си позволи и луксозните бонбони, които ни поднасяха, и хубавото вино. Явно просто обичаше да я черпят.

В един момент от масата зад мен я повикаха, което потвърди догадката ми, че е от града. Тя охотно откликна на поканата и се премести. Вече не можех да я виждам. Не съм особено любопитна, но ми стана интересно как ли ще се държи, когато е сред свои познати. Пак ли така ще пълни догоре чинията си със сладкиши на аванта. Пред мен не е сметнала за нужно да се сдържа – ясно й е, че не съм от местните, няма да ме види повече и няма значение какво ще си помисля за нея, но дали би правила поведение пред съгражданите си?

Използвах едно от поредните минавания на сервитьора между масите и се извърнах назад с насочен фотоапарат – снимах сервитьора, но в обсега на обектива ми попадна и компанията зад мен. Жената, която допреди малко беше седяла на моята маса, се смееше непринудено – чувстваше се сред свои хора, а един мъж до нея наливаше в чашата й вино догоре. Май продължаваха да я черпят.    

После дегустацията на местни лакомства приключи и жената отлетя от паметта ми като нощна пеперуда. Можех да напиша само „пеперуда“, но кой знае защо добавих „нощна“.

И също без да знам защо, тя долетя отново в светлината на проблесналите ми спомени за Перуджа отпреди 7 години. Перуджа, в която точно тогава не исках да отида, защото току-що бях подала документите си за участие в конкурса за генерален директор на БНР и предпочитах да съм в София. С пълно основание, впрочем, защото на втория ден от командировката мъжът ми се свърза с мен и ми съобщи, че от Съвета за електронни медии са сигнализирали за липса на документ, доказващ стажа ми в медията, а аз бях работила единствено там още от студентка. Намирах се твърде далече и не можех лично да оправя недоразумението, но с помощта на колеги мъжът ми успя да достави нужния документ навреме.

Оттам нататък вече спокойно можех да се наслаждавам на Перуджа - на стръмните й улички, на потъмнелите старинни статуи, които понякога изневиделица се изпречваха пред очите ми, на красивите сгради с ренесансова архитектура. Продължавах да посещавам колкото може повече събития от Международния журналистически фестивал, правех интервюта. Вечер се прибирах в хотела с живописната местна железница или пеш и тогава минавах по смълчани сумрачни улички, из които като тихи въздишки ме застигаха избледнели неонови надписи с имена на хотели. Помня хотел „Еuropa“. Щом стигнех до него, вече знаех, че съм близо до моя хотел „Джаз“.

Красиви спомени! И никога през изминалите 7 години не се бях сетила за жената, която обичаше да я черпят, а ето, че след толкова време тя долетя в паметта ми като нощна пеперуда. Едва сега се замислих каква е била тази жена. На около 30 години, красива, но с интелигентна, не кукленска хубост, елегантна... и петимна да яде и пие на аванта като невидяла! По това приличаше на онези нашенски лелки и чичковци, които се навъртат около всеки прием или събитие с почерпка, за да похапнат и пийнат безплатно. Само че тях неугледният им вид ги издава, а жената от Перуджа изглеждаше изискана, поддържана. Никой не би се досетил каква тайна консуматорска страст се крие под външното й лустро.   

Опитах се да си я представя като съпруга на богаташ скъперник, който й ограничава храната и тя ходи на публични дегустации да си дояжда... но в такъв случай едва ли щеше така охотно да отиде на масата при мъжете, които й наливаха чашата с вино догоре. Казвали са ми, че италианските съпрузи са ревниви, а в един провинциален град веднага би се разчуло, ако нечия жена се черпи публично в мъжка компания.

После си я представих като неомъжена дъщеря на богати родители... но не, нямаше логика мама и татко да я лишават дотолкова от ядене и пиене, че да разчита на чужди хора, за да се прехранва, след като разполагаше с пари да пазарува от скъпи бутици...

Отказах се да гадая повече и оставих жената, която обичаше да я черпят, да отлети от паметта ми като пеперуда. Нощна пеперуда.

Гергина Дворецка  

    8.06.21 г.

                                                                                      

 

Впечатления от сериала „Войната на Буквите“ - II част

 

Направих си труда, понякога пряко сили, да изгледам и 12-те епизода на сериала „Войната на буквите“ в БНТ и да споделя публично впечатленията си от тях. Много приятели и познати ми се чудеха  защо си го причинявам, но неизменно им отговарях, че сериалът си има и фенове и не бива да излезе, че към него няма критики. Критиците никак не бяхме малко, но постепенно мнозина се отказаха да гледат. Телевизионната чудесия „Войната на буквите“ приключи, но се говори упорито за втори сезон. Затова реших да събера на едно място в моя личен блог всичките си критични бележки и да ги изпратя до генералния директор на БНТ Емил Кошлуков заедно с едно придружително открито писмо – него също ще публикувам и в блога си, но не само там.  

Мислех да нарека тази публикация „Сериалът „Войната на буквите“ – дневник на един омерзен зрител“, но прецених, че това веднага би отблъснало феновете на сериала, а аз искам и те да се замислят над написаното от мен. Да видим дали ще оборят аргументите ми.

Първата част от впечатленията ми може да прочетете тук: Впечатления от сериала „Войната на Буквите“ - I част 

6.03.23 г. – понеделник 

Досега имаше моменти, в които сериалът „Войната на буквите“ ме разсмиваше с тъпотиите си, но забелязвам, че вече не ми е смешно, а все по-омерзително. И осми епизод започна по любимия маниер на режисьора Зоран Петровски – шокиращо! Тича Баян през гората, препъва се, пъшка сърцераздирателно, направо реве. Гони ли го някой по петите не е ясно, а може би са собствените му магеснически бесове. Тези сцени се редуват с кадри от сватбата на цар Петър с любимата на Баян принцеса Мария вече Ирина. Значи затова реве като ранен звяр Баян, тичайки из гората – усетил е със сърцето си какво се случва. И пак кадри от сватбата с тъжното лице на принцесата, и пак сърцераздирателния рев на Баян, залутан из гората. Как умело внушава режисьорът трагизма на този неисторически факт – тюх, тюх! Според исторически сведения, византийската принцеса била много щастлива да стане съпруга на цар Петър – каза го вчера в сутрешното неделно предаване по БНТ 1 историчката доц. Веселина Вачкова. В сериала „Войната на буквите“ обаче, принцесата не само не е щастлива, а дори отказва първа брачна нощ на цар Петър в Константинопол. Отлагат важното събитие и то трябва да се състои след сватбата в Преслав. Само че, докато пътува затам със свитата си, принцесата се натъква „случайно“ на бродещия из горите Баян. Той вече е на кон и маскиран. Застопорява се пред Мария/Ирина, повдига маската и принцесата мигом се мята зад него на коня. Препускат вихрено сред дърветата. Тук романтичните зрителки, които симпатизират на любовта между двамата, сигурно плачат от умиление и се радват, че двамата са се събрали. Но това не е всичко! Според сценаристите, а вероятно според самата авторка на романа, влюбените имат шанса да изконсумират пълноценно страстта си. Все се надявах, когато двамата слязоха морни от коня и смъкнаха горните си дрехи Мария/Ирина да прояви повече твърдост, когато първоначално възпря плътския порив на Баян. Мислех си, дано е осъзнала измислената от Филипова героиня, че вече е съпруга на българския цар и трябва да е достойна за него, че е неин дълг да опази честта си, както се е наричала девствеността на девойката. Но какви ти дълг и чест, брате, като хормоните напират. И стана тя каквато стана с Мария/Ирина и Баяна! После лежат двамата изнемощели, но щастливи под дърветата, а аз като трезвомислещ зрител, се питам какъв ли скандал ще се завихри в Преслав, когато булката на цар Петър няма да може да покаже кървави чаршафи след първата брачна нощ. Но защо аз да се кося за това? Да му мислят сценаристите! Хайде да ги видим как ще излязат от тази деликатна ситуация в следващия епизод. Цар Петър ли великодушно ще прикрие позора на булката си, самата тя ли с някакви женски шмекерии ще успее да се изкара недокосвана? Интересно на кой от вариантите се е спрял екипът на сериала. Важното е, че след като представи жената на цар Симеон като злобна, властолюбива и похотлива, сега сериалът омаскари и друга българска царица, показвайки я като девойка със слаби ангели. А това е майката на царете Борис II и Роман!      

Междувременно интригите в преславския дворец продължават. Някой скалъпи доказателства, че любовникът на царица Мариам, боляринът Тарах, е византийският шпионини ,когото се опитват да разконспирират в продължение на няколко епизода. Тарах отрича, но кавханът Сурсувул охотно вярва на клеветата, защото му има зъб, че спа с царицата. Голям ревнивец по отношение на сестра си, този Сурсувул, когото и в осми епизод тя нарече Кеворк. От време на време изскача арменската връзка във „Войната на буквите“. Понеже въпросният кавхан е показан като изключително жесток човек, когато награби преносителят на фалшифицираните писма, приписвани на Тархан, и тръгна да му реже със сърп ръцете, потръпнах от ужас и погнуса пак ли ще последва кървава сцена като рязането на език в предишен епизод. Но се намеси добрият цар Петър и поредната отвратителна натуралистична сцена ни беше спестена.

Както е лесно да се досетите, при толкова елементарно скалъпен сюжет, невинността на Тархан беше доказана, защото щпионските писма от двореца в Преслав продължиха да пътуват към Константинопол и докато той беше затворен в килия като предател. Но в случая сценаристите не допуснаха хепиенд и решиха доказателството за невинността на набедения болярин да дойде минута след ако той предаде Богу дух. Най-после обаче в края на този епизод се разкри кой върти интригата с предателството. Един закачулен мъжага се срещна с Христофор Лакапин, бащата на принцеса Мария – вече царица Ирина – и му обясни, че българите не са толкова глупави и скоро ще разбират, че са убили грешния човек. Предположих, че така и няма да покажат лицето на интриганта, за да продължи съспенсът с предателството и в следващия епизод, но сценаристите бяха милостиви и го видяхме в едър план. Първоначално изобщо не разпознах кой от действащите лица е, но Владимир Дворецки, ми обясни, че бил Влад, предводителят на отряда воини, които се бият за цар Петър. Може сценаристите да не са искали така бързо да се сетим кое е лицето под качулката, но субтитрираната версия на епизода ги издаде. Там е написано кой от персонажите говори и се чете името Влад. И да се чуди човек защо този уж предан воин работи за византийците! Ама вие не знаете какво е решила авторката и сценаристите: през десети век все още има някакви съперничества между българи и славяни. Влад и хората от отряда му са славяни. Млечната сестра на Баян, Макрена, която обича да се прави на войник от този отряд, в даден момент се издава, че баща й е българин, а само майка й е славянка и започва един двубой между славянски войник и Макрена, която за парлама се представя с името Перун, та да заблуди славяните, че е техен човек. Славянинът обаче я разобличи: „Уж си Перун, а всъщност си бил Тангра!“. Двубоят първо беше словесен и на верска основа. После Макрена, като истинска българска патриотка извика гордо, че страната ни се нарича България, което очевидно вбеси славянския войник и той й налетя на бой. Тя обаче се развъртя ловко с тоягата си, както в предишния епизод, когато един перверзник я беше нападнал да я насилва край реката в битността й на девойка. И в двата случая нейният кандидат жених, също войник в отряда на Влад, стана свидетел на ловките й бойни хватки с пръчката (и досега подозирам, че ги е научила в манастира Шаолин, че иначе не се сещам къде по българските земи са я обучили да се бие така). Най-после още една съшита с бели конци линия от сюжета беше осветлена: кандидатът на Макрена многозначително се усмихна и, както си беше тя още с мъжките войнишки дрехи, я нарече с женското й име. Ох, чакам най-после да се оженят някъде след епизод-два, само да не им мине котка път, че приумиците на сценаристите край нямат.

Само да не помисли някой, че е забравена интригата с буквите! Моля, моля! Тя продължава да църцори сред горите тилилейски на нескопосаните сюжетни линии в сериала. Още в началото на епизода Баян получи от херсонски български монах Библията на Вулфила от четвърти век, известна и като Готската библия. За нея монахът твърди, че е изписана с български букви, защото приликата на готските букви с кирилицата са вдъхновили авторката на романа да обяви книгата за българска. Баян прие да служи на буквите и да покаже тази Библия на света, та да се разбере, че българите са избран народ. По обратния път от Херсон обаче дебнеха разни опасности и князът магесник в един момент явно се изнерви, повери безценната книга на своя спътник, слепеца Вениамин, наричащ себе си син на Черноризец Храбър. Веииамин, който май чрез чудодейната сила на кирилицата вече вижда с едното око, се изхитри да зарови Библията в една пещера. Кой ще я открие там предстои да видим. А как така изневиделица принц Баян заряза мисията си с буквите? Веднага припомням началото на епизода: защото сърцето му подсказа, че любимата му принцеса Мария се омъжва в момента и това го докара до сърцераздирателен рев в гората.

Междувременно Роман Лакапин продължава да заръчва на този и онзи да му открие тайната на българските букви. Да видим какво ще открие, защото вече остават само 4 епизода от първи сезон.    

13.03.2023 г. – понеделник

Тази година пропуснахме с Владимир Дворецки да гледаме по телевизията в реално време раздаването на „Оскарите“, но всичко е надлежно документирано и сега можем да видим на запис най-бляскавите моменти от церемонията. Та и аз продължавам с представянето на впечатленията си от сериала „Войната на буквите“, но акцентите в коментара ми са с обратен знак – с най-големите издънки в него. За пореден път режисьорът Зоран Петровски не изневери на стила си да започне епизода шокиращо – още в първите минути княз Баян се спуска нервно по някаква рътлинка, изревава неистово, грабва голям камък и го запокитва надолу. Не е ли казал някой на режисьора или на сценаристите, че това го има във финала на филма „Козият рог“ на Методи Андонов, когато отчаяният от смъртта на дъщеря си Караиван в изпълнение на Антон Горчев, дава първичен израз на мъката си като мята, ревейки, парчета канари надолу по склона? Или екипът си мисли, че едва ли някой си спомня филм, сниман през 1972 г.? Доста наивно предположение, тъй като това е един от най-хубавите български евъргрийни. Във всеки случай, сцената с принц Баян беше буквално копи и пейст от „Козият рог“. Но докато там безсилната ярост на Караиван има логично обяснение, във „Войната на буквите“ не става ясно, защо и на кого е така гневен Баян. Тази сцена е продължение от предишния епизод, когато князът и любимата му принцеса Мария-Ирина се поддадоха на греховния си плътски порив. Тогава очевидно Баян откъсна цветето на девствеността й, което се полагаше на законния й съпруг цар Петър. Дали Баян го беше яд на себе си, че се е поддал на нагона и изпитваше угризения към брат си? Или пък беше разочарован от самото обладаване на царицата – не е било толкова вълшебно преживяване, колкото си го е представял? Май по-скоро е това, защото в следващите кадри, яхнал коня си и с недоумяващата Мария-Ирина зад гърба си, с решителен вид й заяви, че ще я води при мъжа й, с което явно я съкруши.

Силно впечатление ми направи как, когато, възседнали коня, се появиха росни-росни в царския двор в Преслав, и двамата, без да им мигне окото, излъгаха, че нищо, ама абсолютно нищо не се е случило, а Баян я спасил от разбойници, преди да отнемат честта й. Чак аз, като зрител, се усъмних добре ли видях в предишния епизод недвусмислените сцени с прегърнатите им разголени тела, излегнати на горската полянка.

Междувременно в преславския дворец – друга драма! Гребенът на царица Мариам го няма! Някой й го взел от ковчежето, където го държи като реликва. Същото гребенче, с което тя единствено на брат си Сурсувул позволява да й разресва косите. От тази част на филма лично на мен най ми хареса репликата на Мариам към брат й, че сигурно вече се е наял, а тя нищо не е яла, защото й го няма гребенът и не може да слезе на вечеря несресана. Накрая все пак отиде в трапезария сред царедворците с разчорлени коси и с блуждаещ поглед като в транс питаше не й ли е виждал някой гребена. Та още един щрих се добави в отблъскващия портрет на вдовицата на цар Симеон, изграждан от екипа на „Войната на буквите“. В сериала тя е представена не само като злобна, коварна, властолюбива, похотлива и т.н., ами и откровено луда.  

Този епизод още повече задълба във все по-недвусмислената противоестествена привързаност между брат и сестра. Мариам обвини Сурсувул, че от ревност е осъдил на смърт нейния любовник, болярина Тарах, набеден за шпиоиин. Сурсувул пък буквално обезумя, когато разбра, че Тарах приживе е предложил на сестра му да избягат заедно и я попита ужасено:„Ти щеше да ме изоставиш?“ Така и не повярва на вдовицата на Симеон, че е отказала да бяга от Преслав, и в последните кадри го видяхме да седи самотен в тъмна стаичка и да дере до кръв едната си ръка с металния гребен на Мариам. Та ето значи кой й бил взел гребена, ама по време на целия епизод не си каза! А тоя гребен всъщност й бил останал от майка им, но няма да се спирам на мелодраматичните пояснения, които самата Мариам услужливо дава за пред зрителите, за да подскаже, че тежкото сиротно детство, което са имали с брат й, е очевидната причина те да се превърнат в такива изчадия, каквито ги виждаме във „Войната на буквите“. Мариам даже призна, че е убила някакъв Ашод, който издевателствал над брат й като малък, а брат й повтаряше: „Не, двамата го убихме!“ Та освен всичко, жената на цар Симеон се оказа безспорна убийца. Не че в предишен епизод не беше изпратила отровител при принц Михаил, конкурент на сина й Петър за престола. Не знам ще има ли предел чернилката, с която екипът на сериала залива българската царица, за която никакви исторически данни не са запазени, дори името й не е останало в аналите. Но точно липсата на информация за тази историческа личност е дала възможност авторката на романа Филипова да развихри творческото си въображение и да я опише като изключително отблъскваша персона. Питам се защо Филипова държи да дискредитира една българска царица и брат й Сурсувул.

Как след гореспоменатото нещастно детство, също измислено от авторката, братът и сестрата са попаднали в двореца на цар Симеон може би така и няма да се разбере, защото сценаристите имат по-важни теми във филма. Да не забравяме буквите, за които се води война! В предишен епизод безценната книга от четвърти век, която уж била изписана с българска писменост, беше поверена от българските монаси в Херсон на княз Баян, но той, следвайки любовните си пориви, лекомислено я заряза в ръцете на своя придружител, слепия Песоглавец, твърдящ, че е син на Черноризец Храбър. И в този епизод се завъртя интрига около тази книга. В крайна сметка тя попадна в ръцете на славянина Влад, който иска да попречи на българите да вирят глави – в сериала продължава да се набляга на подмолния конфликт между славяни и българи през Х век. Най-мелодраматичният момент беше, когато Влад насъска хората си срещу Баян, защото той го разконспирира като крадецът на безценната „българска“ книга. По време на преследването Макрена, млечната сестра на Баян, която често се подвизава в мъжки дрехи като войник в отряда на Влад, прониза с лък своя кандидат жених Слав, защото той щеше да убие любимия й Баян. А аз така очаквах Слав и Макрена да се оженят, след като в предишен епизод той се беше досетил, че войничето Перун от неговия отряд е девойката, която му харесва!                

Ще завърша все пак с нещо хубаво. Все по-високо оценявам играта на младия актьор Ненчо Костов в ролята на цар Петър. Отначало много ми хареса и Даниел Върбанов като княз Баян, но явно под ръководството на режисьора той ми изглежда все по-истеричав и неубедителен. Много е красива Клементина Фърцова (принцеса Мария и царица Ирина)! Не пропускайте да я гледате и в сериала „Вина“, където първо играеше продавачка на бензиностанция, а след това се издигна до търговски директор на винарна „Марково вино“. Като я гледам с панталон и тишъртка във винарския филм, понякога си я представям и в царски дрехи, но това е обяснимо – все пак двата сериала се излъчват в една седмица.

За да избегна поредните въпроси защо си правя труда да пиша за „Войната на буквите“, пояснявам: пиша с надеждата някой от ръководството на БНТ да попадне на отзивите ми за сериала и да осъзнае, че втори негов сезон не трябва да има! 

20.03.2023 г. – понеделник 

В десетия епизод на „Войната на буквите“ - познатата картинка, съчетана от небивалици и недомислици. Режисьорът Зоран Петровски все така се старае да стресира зрителите още с първите кадри и вече се питам какво ли страшно ще измисли този пък. Е, измислил го беше: сподвижникът на княз Баян, полуслепецът, наричан Песоглавеца, нае в кръчмата срещу заплащане един наемен убиец, който да му избоде окото. Срещнаха се на зловещо място, Песоглавецът облещи виждащото си око (което в първите епизоди също беше сляпо, но прогледна, очевидно заради вълшебната сила на крилицата). Палачът нагорещи иглата си в пламъка на една факла и аха да станем свидетели на поредната отвратителна натуралистична сцена, когато иглата ще се забие в изцъкленото око, но... сценаристите ни пощадиха, прибягвайки до изпитания до баналност прийом Deus ex machina, когато при безизходна ситуация някаква божествена случайност оправя положението. В случая палачът изненадващо, но много навреме, беше ударен отзад по главата от един богомил и се гътна на земята, а Песоглавецът запази окото си. Разбра се и защо е искал да бъде ослепен: сам преценил, че не заслужава да вижда света, явно от угризения, че не е опазил евангелието от четвърти век, написано на „българица“. Да припомним, че то беше поверено от българските монаси от Херсон на Баян, но той го остави на Песоглавеца и хукна, пришпорен от порива на любовта, да дири византийската принцеса Мария, вече омъжена за брат му. По волята на сценаристите това евангелие попадна в ръцете на славянския воин Влад, който междувременно се очерта като подмолен враг на българите и дори отровител на цар Симеон. Заради това, че не опази евангелието, с което, според авторката Людмила Филипова, ще може да се докаже, че българският език е по-значим от всички останали, Баян си навлече гнева на българския патриарх, който започна да го бие и го наричаше „нищожество“. Ех, как не можа да сдържи гнева си този божи служител! Чак пък на бой да налита! Ама във „Войната на буквите“ няма невъзможни неща! Накратко, в десети епизод ще откроя 10 измишльотини! 1. И в този епизод стана ясно, че кирилицата има реална лечебна сила: успя да изправи на крака една пометнала жена, която линеела дни наред! След като се научила да пише на кирилица, вече подскачаше весело из гората и славословеше Баян, дето й дал силата на буквите. 2. Баян тържествено се закле да разпространява кирилицата и очевидно вече ще работи съвместно с богомилите. 3. Ученето на кирилските букви, които уж бяха лечебни, се оказа опасно за здравето, защото в края на филма една жена доведе пред Баян детето си, на което отрязали ръката за назидание, че учило да пише тези „забранени“ букви. 4. Като душманин на българските букви във филма се явява цар Петър! Той заяви, че не желае да се показва на никого евангелието от Херсон, изписано на „българица“, за да не се разпалват повече войни. Ето как авторката Филипова обяснява 43-годишния мир между България и Византия при царуването на цар Петър – като предателство спрямо българщината! 5. Във филма продължава да се внушава, че през Х век е имало жестоко съперничество между славяни и българи и славяните искали самостоятелна държава. Това постави недвусмислено като условие предателят славянин Влад на Роман Лакапин, за да му предаде евангелието с български букви от Херсон, което беше успял да открадне от Песоглавеца. То пък да се окаже, че Лакапин хич не се интересува от това евангелие, с което срази мераклията за славянска държава. Ето, драги зрители, защо вместо България, по нашите земи няма Славяния – защото не мина номерът на измисления от Людмила Филипова славянски воин Влад с откраднатото евангелие, доказващо, че българите са избран народ! 6. Все повече се убеждавам, че авторката на романа, а и сценаристите, много се изкушават да пренапишат българската история. Вече в трети пореден епизод младата царица Мария/Ирина не желае да изпълни съпружеските си задължения към цар Петър и му отказва първа брачна нощ. На зрителите е ясно защо – защото отлага момента, в който ще се разбере, че вече се е отдавала на брат му Баян. Обаче ако не знаем от историята, че царица Мария е родила на цар Петър синовете Борис и Роман, току-виж сме помислили, че цар Петър е изпратил Мария в манастир, задето не иска да му роди потомство, както той се заканва във филма. 7. Царица Мариам в този епизод наистина беше изпратена в манастир от ревнивия си брат Сурсувул, който го е яд, че тя страда заради екзекутирания си любовник Тарах, набеден за предател. Непоколебимата Мариам обаче успя да избяга от манастира и – право в кръчмата, както си беше по риза, след като захвърли расото в гората. Там една кръчмарка я взе за проститутка и явно ще има да си пати от отмъстителната царица в някой от оставащите епизоди. Важното е, че царицата намери в кръчмата доверени свои хора и оттук нататък ще действа да си върне властта в двореца. 8. Синът на Роман Лакапин и баща на царица Мария/Ирина, който още пребивава в двореца в Преслав, лукаво разконспирира Сурсувул и сестра му Мариам, че са двете сирачета, приютени от някой си Ашод, когото те убили и избягали с богатството му. Че като се развъртя с ножа си оня ми ти лют Сурсувул – двама от присъстващите закла и на императорския син налетя! Как ли си представят авторката и сценаристите, че след такава разпра мирът между България и Византия по времето на цар Петър щеше да трае с десетилетия? Ами за какво им е да мислят, че не е съвместимо с логиката на историческите събития? Важното е екшън да има, да се хареса на младата аудитория! 9. Като с магическа пръчка царица Мария/Ирина се озова на пазара в Преслав, за да може по волята на сценаристите да се срещне с княз Баян и да си изяснят отношенията, че зрителите се вълнуват защо той я върна на брат си Петър. Тя директно го попита защо го направи, при положение, че за нея било важно да бъде с Баян, макар и в проста колиба. Той загадъчно й обясни, че щели да я убият, ако се било случело както тя искала, и изчезна от пазара, а тя отчаяно се прегърна с прислужницата си. Аз обаче си отдъхнал с облекчение, защото, ако й беше хрумнало на авторката Филипова младата царица все пак да избяга с Баян, как щяха да се появят в българската история синовете на цар Петър, родени от нея. 10. Че граници за измишльотини на Филипова няма, се убедих, когато във финала на епизода се оказа, че спътникът на Баян, полуслепият Песоглавец, му бил брат близнак! Ама понеже бил грозен на вид и майка му Мариам се уплашила от него след раждането, наредила да го изхвърлят. Обаче бащата, цар Симеон, който всъщност е и Черноризец Храбър, се грижел за другия близнак в една пещера, изписана с кирилски букви – както научихме в по-първите епизоди на фамозния сериал, когато Песоглавецът беше все още напълно сляп. Тогава, впрочем, той се наричаше Вениамин, с каквото име е известен и княз Баян. Как хитро се е сетила Филипова – от тези две имена да съчини двама сина близнаци на цар Симеон! Не й ли каза някой, че номерът с близнаците го има в почти всеки латиноамерикански сериал и нищо оригинално не е измислила!  Само за пореден път е изопачила българската история.

В неделя актрисата Клементина Фърцова, която играе царица Мария/Ирина, гостува заедно с колегата си Борислав Чучков в сутрешния блок на БНТ1, каза, че „Войната на буквите“ било приказка. Ами защо тогава екипът навсякъде тръби, че е заснел исторически сериал? Признайте си, че сте фантазирали на воля, използвайки истински исторически личности, за да привлечете повече аудитория. Резултатът го виждаме. Пошъл е!        

26.03.23 г. – неделя 

Ей, много зла жена тази царица Мариам, вдовицата на цар Симеон от сериала „Войната на буквите“! Пу! Да вземе да заплюе родния си син Песоглавеца само защото бил уродлив на вид. После дотам се разсвирепя, задето брат му близнак, княз Баян, й го доведе да се видят, че продължи да плюе срещу двамата отровни думи: само й били измъчили тялото да износва българско семе. Щото нали се сещате, според авторката на романа и сценаристите на сериала, тя била арменка и им хрумнало, че на нея сигурно й било противно да носи в утробата си деца от българин! Пощада няма екипът в очернянето на тази българска царица, на която - за кой ли път напомням, дори името не е останало в историята. Разгеле, това дава възможност авторката на романа и сценаристите да развихрят перверзното си въображение и да съчинят съпругата на цар Симеон като изключително отблъскващ образ! Та ето какво се разбра дотук от фамозния сериал: през Х век българите в България са били изключително мразени хора!? Мрази ги, според Филипова и компания, арменката царица Мариам. Жестоко ги мразят славяните, които мечтаят за своя държава на мястото на българската, и подло заговорничат с византийците с надеждата те да им помогнат в този техен държавотворен план. Това научихме в предишния епизод, когато предателят славянин Влад, след като се разбра, че е отровил цар Симеон, се опита да се пазари с Роман Лакапин да му предаде едно евангелие от четвърти век, изписано, според авторката Филипова, с български букви, а в замяна византийският император да благослови създаването на славянска държава. Но не му се уреди въпросът. Роман Лакапин държеше да е в мирни отношения с българския цар Петър. Този пък цар Петър голям рогоносец излезе! Хем брат му, княз Баян, отне девствеността на законната му съпруга, византийската принцеса Мария/Ирина, ами я забремени! Тя направи последен отчаян опит да убеди любимия си да избягат нанякъде заедно, но Баян вече се беше отдал изцяло на богомилството и измисли друго: закла един петел, наля от кръвта му в едно шишенце и го предаде на Мария/Ирина при тайната им среща в църквата. Така за царицата не остана надежда, че ще се събере с любимия мъж. Вместо да я грабне и да избяга с нея, той й предостави средство да излъже мъжа си, че е девствена. Така и стана. Можем само да гадаем как царица Ирина, докато е дарявали с неискрени ласки своя съпруг, е подпъхнала под себе си шишенцето с кръвта от петела и го е изляла върху чаршафа на брачното ложе, та да се получи кървавото петно, показано после гордо от цар Петър на всички царедворци. Голяма ловкост, самообладание и наглост трябва да се прояви в такъв момент! Обаче явно царицата се е справила успешно и цар Петър нищо не заподозря! Ей, голям наивник този цар Петър, освен, че е и рогоносец! На шега, на майтап, май според Филипова и сценаристите ще се окаже, че цар Борис II е син не на цар Петър, а на брат му Баян! То бива творческо въображение, ама чак такова окепазяване на видни личности от историята ни, на повечето нормални зрители им идва в повече! 

Освен всичко друго, стана ясно, че цар Петър не може да чете на кирилица! Написал някакъв богомил на една улична стена в Преслав, че царят е сиромах, а сиромахът е цар, и нито болярите, нито цар Петър могат да прочетат какво е написано. Абе Филипова, абе сценаристи, с какви букви, според вас, са били изписани книгите и документите, които е чел цар Петър? С глаголица ли или с гръцката азбука? И защо да не е знаел кирилицата? Още веднъж се натърти на неистината, подхвърлена в предишен епизод, че цар Петър е враг на кирилицата, не я познава и дори е наредил да бъдат преследвани и осакатявани хората, които я изучават. Значи голямата война с буквите, според екипа на сериала, я води цар Петър?

При такова безогледно очерняне на единствения български цар, обявен за светец, какво значение имат останалите недомислици във филма като изненадващото разкритие, че Песоглавеца е брат близнак на княз Баян, или пък нелогичните сценарни лупинги в нездравата интимна връзка между царица Мариам и брат й Кеворк Сурсувул. Той ту я праща в манастир (в предишния епизод), ту й шепне сластно, че не може да живее без нея, а и нейното поведение към него се люшка между гняв и разнеженост – точно като в страстна любовна връзка. По-важното е, че сценаристите са дали надежда за кирилицата: богомилите, скрити в тъмна пещера, преписват документи с вълшебните букви. Ето как оцеля нашата азбука, дето цар Петър я преследваше!

Историците винаги повтарят, че в тяхната наука няма „ако“, т.е. не можеш да фантазираш какво би станало, ако не се беше случило така, както показват историческите факти. Обаче е достатъчно да се обявищ за „писател“ или „сценарист“ на исторически романи или сериали и правилата на науката не важат за теб! Имам чувството, че Людмила Филипова се е опиянявала от ролята си на демиург, преиначавайки, както й кефне, един от най-важните периоди в историята ни. По нейния пример и сценаристите на сериала са се изживели като върховни демиурзи и ето го резултатът: той най-красноречиво може да се илюстрира с цитат от самия филм – репликата на царица Мариам, която припомня на брат си Сурсувул как ги е измъчвал като деца сирачета някакъв душманин Ашод, когото те после убили и му откраднали богатството: „Знаеш ли какво ми беше, когато Ашод ми натискаше главата във фашкиите“. Точно по същия начин се чувстваме и ние, зрителите, гледайки този сериал, в който постоянно се натъкваме на творческите фашкии на екипа. 

Питам се няма ли да има някакви последици за хората, които по този кощунствен начин изопачават българската история? Очевидно закон не ги лови – те се оправдават, че всичко е творческа инвенция. Най-.ефективният начин е да им се бръкне в джоба! Никакви пари на българския данъкоплатец за втори сезон на „Войната на буквите“! 

3.04.23г. – понеделник 

Вчера, в деня на изборите, в телевизионните студиа бяха канени за коментар хора от екипите на телевизионните сериали „Войната на буквите“ и „Вина“. Това го бяха съобщили по БНТ 1 още предишния ден. Тогава се запитах дали сред поканените ще бъде Людмила Филипова, но и да е била, поне аз не я засякох на екрана. Режисьорът на „Вина“ Виктор Божинов гостува сутринта в БНТ 1, а следобед го видях и по bTV. Това е положението – правиш сериал, посрещнат ласкаво от публиката, и вече започваш да обикаляш предизборните студиа като социолозите и дежурните коментатори журналисти. В късния следобед по БНТ 1 се появяваха актьорите Кристина Верославова (Марта във „Вина“) и Даниел Върбанов (княз Баян във „Войната на буквите“). Общо взето, и двамата говореха за това, че се радват на избора си да се върнат в България. Обаче в един момент изпълнителят на княз Баян не се сдържа и изля гнева си срещу критиците на „Войната на буквите“. Как можело, вместо зрителите да се гордеят, че е направен исторически сериал, който да ни накара да се заинтересуваме повече от миналото ни, разни „всичкознайковци“ да нападат филма! Как си позволявали хора, които не разбират от правене на кино, да изказват отрицателни мнения? То ако всеки започнел да коментира всичко, от което ни разбира... Дали според младия актьор, право на мнение за филми имат само хора, които са пряко ангажирани в създаването им? Не е ли наясно, че киното е демократично изкуство и е предназначено за широка аудитория, а тя има право да изказва мнението си, включително и отрицателно, за онова, което й се предлага да гледа. Така, както има право да се оплаче за всеки друг некачествен продукт. И най-вече, не е ли наясно младият актьор, в какъв безвкусен буламач от измишльотини, примесени с преиначени исторически факти и гарнирани с елементи на екшън, всъщност участва? Значи той наистина не осъзнава това и се нахвърля срещу критиците на този филмов буламач! Много тъжно. 

5.04.23 г.

Режисьорът на „Войната на буквите“ Зоран Петровски беше поканен тази сутрин в Култура.бг да говори по повод предстоящото излъчване в неделя на последния епизод от сериала. Петровски изрази огромното си задоволство от постигнатия резултат! След всеки снимачен ден се връщал вкъщи въодушевен. Обаче се били появили разни тролове, които веднага нападнали организирано сериала. И по политически причини, и вероятно заради професионална завист от киносредите. Водещият Димитър Стоянович се поучуди: чак пък такава организирана атака срещу един сериал? Ами така било, – обясни режисьорът - когато някой вдигне много висока летвата... На политическите причини за атаката не пожела да се спре. Вероятно имаше предвид, че някои от критиците на филма припомнят, че авторката Людмила Филипова е внучка на висшия номенклатурщчик от соц. миналото ни Гриша Филипов. Питам се дали мен, като редовен критик на сериала, Зоран Петровски би ме определил като трол? Защото определено не съм от киносредите. Обикновен зрител съм. И като такава изразявам категоричното си отрицателно мнение за „Войната на буквите“ - сериал, който уж е исторически, а всъщност жестоко изопачава историческите факти и злепоставя известни и по-малко известни личности от миналото ни. Дали ще има продължение? – поинтересува се Димитър Стоянович. Не се знаело – поколеба се Зоран Петровски. Е, въпреки че в собствените си очи е вдигнал много високо летвата на професионализма, не може да се похвали с всенародната любов, на която се радва сериалът „Вина“, чийто екип вече се готви сериозно за втори сезон. Да, ама много голяма част от литературния материал на Людмила Филипова не бил още разработен – подхвърли с надежда режисьорът, мераклия за втори сезон на „Войната на буквите“. Дано да си остане само с мерака! Доста сме нежелаещите да се трошат парите на данъкоплатците, за да бъде онагледен целият роман на Филипова, която литературно е пренаписала историята ни, както на нея й е хрумнало.

10.04.23 г.

Последният епизод от „Войната на буквите“ премина до голяма степен под знака на крясъците: крещеше Баян, след като цар Петър лично изгори ръкописите на кирилица (!), крещеше самият цар Петър, когато неочаквано пред него в църквата изникна измисленият от Людмила Филипова брат близнак на Баян, Вениамин, крещеше Теодора Духовникова /Мариам, когато цар Петър я затвори в тъмница, задето се е отказала от уродливото си дете Вениамин, крещеше царица Ирина на цар Петър, че не отива да се бие с маджарите, крещеше българската войска - във финалните кадри, когато се изправи срещу маджарите и скандираше буквите от кирилицатаа, която не се разбра как е била масово научена, при положение, че до този момент уж е била преследвана и забранявана. Крясъци, крясъци! Несъмнено, много убедителен художествен похват! За смислеността на сценария да не говорим! И последният епизод беше пълен с изопачаване на историческите факти, недомислици в сюжета и неадекватно поведение на някои от персонажите. Пак беше повторена измислицата на авторката Филипова и сценаристите, че цар Петър е преследвал жестоко кирилицата и лично е горил ръкописите, написани на нея. Преповторена беше и измислицата, че славяните през Х век са таели огромно омраза към българите: как откровено се изплю боляринът Влад пред патриарха, за да покаже презрението си към тях, а после хладнокръвно го уби!

И още невероятни истории: как Сурсувул, който вече беше напуснал двореца, разбра, че в тъмница се намира богомилът Илия – впоследствие наречен от Баян поп Богумил, промъкна се там и го освободи? Кое точно предизвика невероятния катарзис у този жесток и безскупулен Сурсувул от предишните епизоди, който накрая блуждаеше из горите като изоглавен, биеше си главата с камък (!) стана толкова добричък, че дори улови едно зайче на малкото селско момиченце, което срещна в гората, а после пусна зайчето да избяга, за да не разстройва момиченцете. Това ли е същият Сурсувул, който хладнокръвно намушкваше всеки, който го ядоса, който лично отряза езика на един неудобен свидетел? Сценаристите нещо да са чували за логика в развитието на образа? Аз лично не разбрах по каква логика и поради каква причина този звяр се превърна в агънце.

Ами как патриархът, отивайки в дома на Влад, за да кръсти детето му, съумя да откри е вземе оттам скъпоценното „българско“ евангелие? Как е станало? Може би патриархът, след официалната кръщавката, е поискал уж да отиде до клозета, а се е шмугнал да тършува из къщата и как пък успя да намери това евангелие, което не ще да е било сложено на видно място? Обаче във „Войната на буквите“ всичко е възможно! И ето, патриархът взе от дома на Влад въпросното евангелие и плати за това с живота си.

     Най-много ме разсмяха кадрите, в които Вениамин, близнакът на Баян, освободи майка си, царица Мариам, от тъмницата. Как я чу да вика през дебелите стени, как този полуслепец успя да се ориентира къде да копае и да извади един голям каменен блок, та да я измъкне оттам през отвора? Не е за вярване, нали! Ама важното е да се покаже, че неговата доброта доведе до катарзис не по-малко злобната от брат си Сурсувул измислена героиня - реално за тази съпруга на цар Симеон дори не се знае как й е било името, но пък това е развързало ръцета на Л.Филипова и сценаристите да си я изфантазират, както на тях им е кефнало. А защо са решили да я изкарат властолюбива, коварна и жестока само можем да гадаем.   

          В заключение: прежалих се да гледам и 12-те епизода на сериала, за да покажа с аргументи несъстоятелността му. Други негови критици с право решиха, че не си заслужава да си губят времето с гледане и се отказаха. Както и предположих, това даде основание на феновете на „Буквите“ да тържествуват, че критиците били замлъкнали под напора на художественото майсторство в сериала! Да видим дали ръководството на БНТ все пак ще се вслуша в критиките или тържествено ще обяви, че ще се снима втори сезон. Ако това стане, отсега си признавам, че няма да го гледам.  

Впечатления от сериала „Войната на Буквите“ - I част