понеделник, 30 декември 2013 г.

Моята лична равносметка за 2013 г.


         Нормално е в края на годината човек да си прави равносметки. Защо моята е малко по-обстойна ще стане ясно в края на този текст.
         2013 г. като цяло беше много добра за мен. През нея отпразнувахме с мъжа ми 30-тата годишнина от сватбата ни с пътуване до Рим. Друго хубаво наше семейно пътуване беше до Будапеща с Академичен хор „Св.Параскева” при Националната художествена академия, в който пее синът ни.
         В професионален план имах две много важни за мен участия в международни събития: в VII Международен фестивал на журналистиката в Перуджа през април и III Международен хуманитарен форум в Баку в края на септември и началото на октомври.
         През 2013 г. получих две престижни отличия. Първото беше почетна награда „150 г. румънска дипломация” от Министерството на външните работи на Румъния „за изключителни заслуги при популяризирането на румънските и общочовешки ценности в международните отношения”, както е формулирана обосновката за наградата. 
Другото отличие ми беше дадено от клуб „Европа” към СБЖ, който от тази година учреди конкурса „Журналисти за  Европа”. Това беше признание за работата ми вече в продължение на 23 г. по темата за обединена Европа в предаването ми по програма „Хр.Ботев”.
         През тази година за втори път участвах в конкурса за генерален директор на БНР и бях сред петимата най-добре представили се от общо 12 кандидати.
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2005314
         За мен 2013 г. беше много добра и в творчески план: успях да подготвя за печат седмата си книга – сборника със стихове „Балада за птицата Феникс”, която предстои да излезе до месец.  
         Разбира се, удовлетворение ми носеше и любимата ми работа като радиожурналист. Радвам се, че слушателите харесват предаването ми „Европа без граници” – казват го често по време на излъчването. Особено популярна продължава да бъде вече трета година рубриката „Стани полиглот”, в която се популяризират европейските езици. В нея всеки слушател може да се включи директно в ефир и лично да произнесе изучаваните думи. Обаждат се хора от цялата страна. Не че някой от началниците ми е показал, че оценява идеята ми за подобно интерактивно даване на знания, но е факт, че това е една очаквана от слушателите рубрика. Радва ме и това, че страницата на предаването във Фейсбук вече все по-успешно си партнира с изданието му в ефир – слушателите изпращат на нея информации, предлагат теми за разговор. Ще добавя, че усилието ми да поддържам съвсем сама страницата на предаването в социалната мрежа също бива подминавано от началниците ми с пълно мълчание.
         Тъй като равносметката ми за 2013 г. е лична, няма да анализирам обстановката у нас, нито по света. Единственото, което ще кажа, е, че не ходя на улични протести. Още в първия ден на протестите започнах да пиша едно стихотворение, което още не съм довършила. То започва така:

         Сърцето ми подкрепя всеки бунт
         срещу поредната несправедливост,
         но ме смущава уличният шум,
         сред който гласовете се размиват...

         Никога не съм се колебала да опонирам открито на началниците си, когато съм смятала, че грешат. И от това нищо хубаво не е произлязло за мен, но го правя и до днес. Що се отнася до протестиращите вече месеци наред – сред тях има хора, които уважавам и ценя, както и сред онези, които не протестират, но предпочитам да изразя личното си мнение, като гласувам по време на избори. В крайна сметка, никой от приятелите ми не ме разприятели заради това, че не се отзовах на поканата му да участвам в протестите - т.е. имам толерантни приятели.
         И накрая – нещо любопитно. Вече припомних факта, че на конкурса за генерален директор през 2013 г. бях сред петимата най-добре представили се кандидати. Двама от колегите, участвали в конкурса, получиха покана да заемат отговорни постове в БНР: Иво Тодоров стана програмен директор, а Митко Димитров – директор на Радио София. А аз си останах старши редактор.
         Нещо повече: преди два месеца отговорната редакторка в екипа ни се пенсионира. Никой от началниците ми не разговаря с мен дали бих приела този пост. На него наскоро беше назначена друга колежка от екипа. Колежката е добра журналистка (каквито, впрочем, са всички в екипа ни), но не си е правила труда два пъти да подготвя концепции за развитието на БНР и не е изживявала върховното изпитание на волята и нервите, каквото е конкурсът за шеф на обществена медия. Та, в крайна сметка, няма значение колко езика знаеш, в колко международни събития си участвал или отразил, колко специализации в чужбина имаш, колко международни награди си получил, колко концепции си написал, как се стараеш да използваш съвременните интерактивни форми за контакт със слушателите – накрая може да не успееш да се класираш дори за най-ниския пост в административната йерархия в БНР, а за този пост да бъде предпочетен колега, в чиято професионална биография липсват много от нещата, споменати по-горе.

      Казано на административен език – нещо продължава да не е наред с кадровата политика в БНР.  Та затова си позволих да напиша този малко дълъг текст. Защото аз говоря за себе си, но не съм единствената, с която се случва така в БНР. Да, всички си имаме семейни и творчески радости извън Радиото, но е доста тъжно те да са ни компенсацията за липсата на адекватна оценка за нас на работното място. И да - медията ни е информационен лидер, но със сигурност би могла да бъде много по-добра и общественополезна, ако се използваха пълноценно знанията и качествата на всички работещи в нея. Моят конкретен случай е доказателство, че това не се прави. Но за „елитите” и простосмъртните в БНР ще пиша скоро.

вторник, 24 декември 2013 г.

Българска Коледа 2013-та

След толкова години все така
по Коледите чудеса не стават.
Въздаващата благодат ръка
пак недвусмислено ни подминава.

Пак в делника ни има нищета,
изпълена от пориви неясни,
и светлинката в края на нощта,
като бенгалски огън бързо гасне.

И тази Коледа не падна сняг,
та мърлявите гледки да прикрие.
Доскорошният враг... остана враг,
готов със думичка да ни убие.

Ала макар с прошарена коса
и с поглед за реалното избистрен,
аз май все още вярвам в чудеса.
Или поне сама си ги измислям.

24.12.13 г.

Гергина Дворецка


неделя, 15 декември 2013 г.

Легенда за вградената сянка

Дни наред от поглед се пазя
и курбан те вричам.
По хиляда пъти те мразя
и те заобичвам...

Любовта ти дебна нечуто
и не вярвам в нея,
и очаквам всяка минута
да ми отмилееш,

че да стегна в каменни скоби
сянката ти стройна
и да мога пак, моя обич,
да си спя спокойно,

мисълта за твоята нежност
да не ме влудява,
та да вдигна здраво градежа –
за чест и прослава.

Но макар с набрна обида
и с готово скеле,
все не мога да те зазидам
в хладните темели.

Зная всяко майсторство колко
скъпа жертва струва,
но кръвта ми пламва от болка,
че ще те загубя

и ръката тегне скосена –
яростна и слаба.
Сигурно я няма у мене
майсторската дарба.

1980 г.
Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

вторник, 3 декември 2013 г.

Морето се стопи в мъглата на декември


                                   Морето се стопи в мъглата на декември.
Изнизаха се сънено върбите...
и онзи продавач на пуканки солени,
когото щях за някого да питам...

А лятото прескочи мокрото на кея
и легна в отлива... И не тъгувах.
И не попитах нищо, когато във алеята
солено-златни пуканки купувах.

Потъна златото... Покрай стъклото
отплуват два солени голи клона...
и онзи продавач на пуканки, когото
напразно в мислите си днес догонвам.

Гергина Дворецка
от подготвената за печат нова стихосбирка
„Балада за птицата Феникс”

събота, 30 ноември 2013 г.

Баба


Вечерният шум от новото предградие
тръгва към централните витрини.
Старата жена отново слуша радио
и заплаква при познато име.

Сплита се в решетка от кръстати клони
някакъв недосегаем спомен.
Старата жена, която не запомни
даже телефонния си номер...

Но и тази вечер, с преболели стави,
тя ще тръгне из дома, грижовна,
и в постелята на внука ще остави
лист от здравец, за да спи спокойно.

Гергина Дворецка
от подготвената за печат нова стихосбирка

„Балада за птицата Феникс”

понеделник, 25 ноември 2013 г.

Царицата на бала


  
                                               * * *

Огряват светлините
тържествената зала.
Разтварят се масивните врати.
Пристига Маргарита,
                  Царицата на бала,
                  Царицата на детските мечти!

И шепот на възхита
се носи из тълпата,
а залата омаяна блести.
Танцува Маргарита...
не стъпва по земята...
във шеметна магия се върти...

И някой ще попита
тълпата засияла:
„Та кой ви омагьоса и с какво?”.
Това е Маргарита!
Царицата на бала,
най-светлото и нежно същество!
                 
А надалеч оттука,
зад бляскавите стаи,
зад множество години и врати,
през мъничка пролука
я гледа дъщеря й,
гадателка на детските мечти...

Гергина Дворецка

                  Из цикъла „Стихове за майка ми, която носеше прекрасното име Маргарита”        
                  от стихосбирката „Балада за птицата Феникс”, изд. "Триада"

петък, 8 ноември 2013 г.

Кавказка роза през ноември

Това е една от най-красивите истории, които преживях при пътуванията си из Азербайджан през последните дни. Искам непременно да я споделя, преди да се заема отново със злободневните теми, които ме чакаха при завръщането ми. Бяхме в една от първите християнски църкви на света, в азербайджанското село Киш в Кавказ. Селото е разположено на стръмен хълм, а църквата е на самия му връх. За да улеснят пътуването ни до нея, местните организатори бяха осигурили няколко леки коли, с които ни извозваха до горе. За самата църква, която се слави с чудодотворствата си, ще разказвам отделно. Сега само ще спомена, че в двора й бяха нацъфтели много красиви рози. Когато вече се бяхме настанили в автомобила за връщане, видях една такава роза през железните пръчки на оградата около църковния двор и казах: „Ноември е, а тук цъфтят толкова красиви рози!” В един момент азербайджанецът, който шофираше нашата кола и явно беше доловил думата „роза”, изскочи навън, пресегна се през оградата, откъсна розата и ми я поднесе. Запазих тази роза през цялото пътуване из Казвказ, а после и в Баку. Тя е с мен и сега, в София. Още е жива! Мисля, че най-малкото, което бих могла да направя, заради този трогателен и вълнуващ жест, е краткото стихотворение, което написах за ноемврийската кавказка роза.
 
Напук на земните проблеми
и на житейските игри
кавказка роза през ноември
Азербайджан ми подари –

нечакана и благодатна,
като усмихнато лице,
посланичка на добротата
и на кавказкото сърце.

8.11.2013 г.
Гергина Дворецка