Откъс от романа "Искрено ваша" - Жасмина

В блога си досега съм споделила три откъса от романа "Искрено ваша", издание на "Персей" от 2016 г. Благодарна съм на Румен Леонидов, който преди време публикува и във "Факел" текст от него: Осмата книга на поетесата Гергина Дворецка е роман. 

Реших да споделя и част от главата "Колебанията на Жасмина".

"    "   "

Докато вървеше към трамвайната спирка, Жасмина се запита от кого точно очакваше писмо: от Фабрицио или от Мишел? От мъжа, когото обичаше тя или от този, който обичаше нея... Всъщност, обичаше ли я Мишел? Със сигурност я харесваше...

В последния момент успя да се качи на трамвая. Вътрешностите й плавно се повдигнаха нагоре – явно, бързането не й се отрази добре... При така оформящата се ситуация, едно писмо от Мишел май щеше да бъде за предпочитане... Загледа се през трамвайното стъкло... Защо беше решила, че ще й изпратят писмо, а няма да използват електронната поща? Сигурно защото самата тя, влизайки в интернет, се чувстваше пред очите на целия свят, затова подсъзнателно вярваше, че важните неща могат да се поверят само на белия лист. Не си правеше илюзия, че и тогава няма друг да ги прочете – някоя любопитна пощаджийка, например - но посланието върху лист хартия все пак си оставаше нещо по-интимно.

Погледна плика, който все още държеше в ръка. Ето, леля й беше избрала този старомоден начин да кани за премиерата на новата си книга...

Жасмина машинално пъхна поканата в джоба на дънките си и я сепна светкавичното предположение, че след време този жест ще я затруднява, защото дънките ще й отеснеят... Дали самата тя не трябваше да пише на Мишел? Само при мисълта за това се изпоти. Представи си го как отваря писмото й и чете, че е бременна... Не, в случая по-добрият вариант беше да му се обади по телефона, за да усети по гласа му как ще бъде възприета новината. Почувства, че е изпаднала в положението на десетки героини от филми и книги с подобен проблем - извънбрачна бременност! Как ще реагира Той?... Разбира се, имаше и друг изход, също познат от филмите и книгите: вместо да се пита как ще реагира Той, да слезне на следващата спирка и преди да отиде на работа, да се отбие в поликлиниката за изследване и определяне на дата за аборт... Но това можеше и да не стане точно днес. Върна се на варианта да съобщи на Мишел по телефона. Сигурно в стаята на брюкселския офис по същото време щеше да бъде и Фабрицио. Мишел щеше да бъде поразен от новината и веднага да сподели с колегата си какво е станало с Жасмина. Дали Фабрицио би изпитал болка при мисълта, че е забременяла от друг?...

Междувременно беше подминала спирката, на която трябваше да слезне, ако искаше да отиде до поликлиниката. Така или иначе, историята с бременността будеше основателни съмнения. Сутрешното гадене можеше да има най-различни причини.

Жасмина се почувства по-уверена в себе си и се запровира между пътниците, защото трамваят наближаваше до местоработата й.

3.

Във фондацията цареше предпразнична суетня – директорката Сия още от сутринта се беше заела с подготовката на рождения си ден. Бюрата бяха опразнени от разхвърляните по тях документи. Момичетата подреждаха дълги чинии с филе, салам и фино нарязана сланинка. Сия беше по тънка блуза без ръкави, размахваше пълните си ръце и сочеше кое къде да се сложи.

         - Донесе ли смядовската луканка? – провиква се от дъното на стаята шефката, когато видя Жасмина.

Съвсем беше забравила да купи луканка. Дори й стана противно, когато си я представи.

         - Тогава ще отидеш да я купиш сега! – нареди Сия, защото се досети, че вчерашната й заповед не е била изпълнена.

         - Не, няма да я купя – отговори Жасмина, свали пелерината си и я преметна върху стола пред най-близкото бюро.

         Сия застина. После големите й сини очи започнаха да мятат стрели с искрящи ледени връхчета:

         -Ти да не мислиш, че ще търпя да се държиш така! Ще те изхвърля от офиса!

         - Само ще ми направиш услуга – леко се поклони Жасмина. - Имам толкова много други възможности, но не ги използвам, защото съм се оставила на инерцията.  Изхвърли ме! Утре вече няма да ме видиш!

          Началничката стовари дебелия си юмрук върху едно плато с фино нарязана сланина, която мазно провисна по кожата на кутрето й.

- Ако кажеш, още сега си отивам! – присви очи Жасмина.

         Момичетата от офиса се притекоха на помощ. Постараха се да обърнат всичко на шега. Сия предпочете да приеме този обрат на нещата. Обърса със салфетка остатъците от сланина по ръката си, наля си чаша червено вино и театрално вдигна наздравица за себе си:

         - Пия за 35-тата си годишнина и за дъщерята, която ще родя след една година!

Момичетата се спогледаха, а Сия предизвикателно допълни:

         - От тази вечер с мъжа ми започваме да правим дъщерята!

         Сега вече момичетата от офиса сведоха погледи, защото не знаеха за кого от мъжете в живота си говори Сия. Всеки, с когото излезеше поне два пъти на среща, тя наричаше „мъжа ми”.

         - Ще го видите днес! – тържествено поясни началничката и допи чашата с виното до дъно.

          Жасмина излезе на балкона. Офисът на фондацията се помещаваше в малък апартамент в един средно отдалечен от центъра квартал на столицата. Наблизо минаваха трамвай и тролей. Шефката обясняваше, че не наема по-голям офис, защото идеята й е скоро да замине за чужбина и там да си яде парите. Междувременно кандидатстваха за субсидии по всички възможни програми на Европейския съюз, в които можеше да се включи и България. През четирите години, откакто Жасмина работеше тук,  успяха да спечелят финансиране само веднаж. Сия се луташе между проекти за ромите, за децата с увреждания, за сираците, за жените, претърпели насилие... Всеки път, когато откриеше, че е обявен конкурс по някоя европейска програма, тя идваше царствено в офиса, снасяше информацията за конкурса и обявяваше старта на подготовката. Екипът на фондацията се състоеше от четири човека – всичките жени, и всичките - подчинени на Сия. Дни наред пишеха, правеха справки как да разпределят проектобюджета, търсеха партньори. След напрегнати дни и нощи, след нервни началнически избухвания и заплахи, поредният проект се раждаше... и почти никога не успяваше да се класира.

Отначало Жасмина се увлече от идеята да работи със съмишленици за нещо полезно. Влагаше много енергия в усилията да бъде убедена Европейската комисия, че парите на данъкоплатците от ЕС ще се изразходват добре. Постепенно започна да разбира, че най-важното за един екип е кой го ръководи, а с шеф като Сия, всичко беше предварително обречено. През четирите години, прекарани във фондацията, единствената полза беше, че в търсенето на европейски партньори бяха попаднали на брюкселската асоциацията, в която работеше Фабрицио... Само че какво значение имаше романтичната й любов към Фабрицио, когато сега носеше детето на друг мъж. Тази мисъл я подразни и Жасмина нервно напусна балкона на офиса с прозаичната му гледка към трамвайната и автобусната спирка, за да се гмурне в атмосферата на Сийкиния рожден ден.

         - Ти просто не знаеш за какъв мъж става дума! – говореше Сия на едно от момичетата. – На такъв мъж бих позволила да се грижи за мен до края на дните ми! Такъв финяга! Такъв интелект! – тя дръпна надолу блузата си, за да се открие още повече деколтето й с мощния бюст, напиращ да избухне през тънкия плат.

         - Какво работи? – любезно питаха момичетата.

         - Журналист е! – небрежно запали цигара началничката и огледа като покорителка бюрата с разположените филета, салами и сланини по тях.  

         От дума на дума стана ясно, че празнуването на рождения ден беше определено за 10.30 часа сутринта, защото от 12 нататък журналистите са по-натоварени в редакциите си и остават там до много късно вечерта, докато „затворят броя”.

         - Ще празнуваме около час, но ще го помним години наред! – заяви Сия.

         Точно в 10.30 се чу позвъняване. Една от девойките припна към домофона, а началничката засия. Понктуалността на съдбоносния мъж беше поразителна.

-                     Долу ли сте? – закачливо попита една от съекипничките на Сия и задържа слушалката така, че всички в помещението да чуват как ще реагира очакваният гост .

-                     Долу сме! – също така закачливо отговори приятен женски глас, съпроводен от детско чуруликане.

-                     Имате грешка! – бързо реагира съекипничката, виждайки изопнатото лице на Сия.

-                     Нямаме грешка! – настояваше приятният женски глас. – Канени сме на рожден ден на Сия Цончева – детското чуруликане продължи да звучи като весел фон на театрална сценка.

Съекипничката озадачено се обърна към шефката. Явно нямаше грешка.

-                     Не ги пускай! – властно нареди Сия и тръгна между отрупаните с деликатеси бюра към другия край на стаята.

Звъненето обаче продължи.

В един момент лицето на началничката изрази колебание – може би все пак съдбовният мъж бе дошъл. Кимна царствено, за да подскаже, че може пак да бъде вдигната слушалката на домофона.

-                     Тук сме! Тук сме! – забавляваха се пред входа на кооперацията жената с приятния глас и детето, докато Сия напрегнато пушеше в един ъгъл на стаята.

Накрая Жасмина, която стоеше близо до домофона, просто протегна ръка и натисна копчето, с което отвори външния вход. Сия за пореден път тази сутрин започна да й хвърля ледени стрели с огромните си сини очи...

Отново се чу звън, но съвсем наблизо, пред самия офис. Никой не помръдна. Сия продължаваше да пуши и като че ли не отдаваше никакво значение на случващото се. Отвън ромолеше детско бърборене и гальовно майчинско мъмрене. Жасмина се отърси от всеобщото вцепенение и отвори вратата на офиса.

Бяха невероятно красива гледка, способна да разтопи и най-вкоравения сняг: една крехка жена, гушнала доста едро бузесто момченце.

         - Сийче, ние сме! – провикна се жената към другия край на стаята, където импозантно стоеше началничката – Стефан ми каза, че си ни поканила на рожден ден. Той обаче трябваше да отиде в редакцията още в 10 часа и затова дойдохме само ние с Ивчо.

         - Заповядайте! – най-после произнесе Сия.

         Екипът на фондацията, майката и детето се настаниха около бюрата и започнаха да опитват деликатесите от старателно подредените блюда. Началничката се окопити и отново вдигна тост за себе си и за бъдещата си дъщеря! Пийна от виното и напомни, че още тази вечер с мъжа й започват да правят дъщерята.

Майката, а след нея и момченцето, изръкопляскаха. Гостенката посъветва Сия да си остане колкото може по-дълго вкъщи, за да отглежда детето – действало много освежаващо!

-                     Дано да си намерила съпруг, като моя Стефан, толкова е грижовен! – разприказва се жената. - Ако знаеш с колко допълнителни ангажименти се товари, за да осигури повече пари за семейството ни! Той затова и не успя да дойде на рождения ти ден днес, но ми каза – идете поне вие с детето, да уважим Сийчето!.. Та той настоя да не се връщам бързо на работа след раждането. Казва: има време да се грижиш за чуждите деца - първо отгледай нашето!

-                     Аз съм учителка. – добави тя, защото осъзна, че всички са се умълчали и може би го отдаде на това, че недоумяват каква е професията й.

- Покажете им другите помещения! – нареди Сия.

Жасмина, която едва издържаше гледката на нарязаните колбаси и сланини, тръгна да развежда двамата непредвидени гости из банята и съседната малка стая, с които се изчерпваха останалите помещения на офиса. Жената любезно оглеждаше творческия безпорядък в тях. Междувременно Сия беше излязла в коридора на стълбището и припряно разговаряше по мобилния си телефон. Явно се стараеше да говори приглушено, но по едно време неволно извиси глас: „Ние с теб се обичаме, Стефе! Обичаме се!”

         Жасмина стреснато погледна към жената и детето, защото нямаше начин и те да не са чули този вопъл. Съпругата на журналиста Стефан разбиращо извърна очи встрани, а момченцето само се заслуша, но, естествено, не осъзна деликатността на ситуацията.

–                   Ама ти не знаеше ли, че той е женен? Може ли така подло да го скрие от теб! – коментираха  услужливо момичетата от офиса след празненството.

Сия само пушеше и изглежда преценяваше дали ще бъде по-авторитетно за нея да се представи като жертва на измама. Явно, нямаше да изглежда по-авторитетно.

-                     Знаех, че е женен! – каза тя натъртено. – Но скоро вече няма да бъде! Нали видяхте каква посредствена жена има. Познавам я още отпреди да се оженят. Може ли изобщо да става сравнение? – с привичен жест придърпа надолу блузата си, под която се замята мощният й бюст.

-                     И, моля ви се, взела да се хвали, че е учителка! – гневът на Сия се задаваше като далечен тътен, от който предметите в офиса вече вибрираха. - Чудя се как човек може да се хвали с такава професия!... А видяхте ли как непрекъснато парадираше с детето си! Такава простотия! Всички циганки раждат деца! С това взела да парадира! Да не говорим пък какво представляваше детето й! Ако моето е такова, хич нямаше да го показвам! Обаче сигурно се досещате каква външност ще има дъщерята, която ще родя аз!

Жасмина предпочете да не се обажда. Изпитваше симпатия към жената и детето. В един момент ги оприличи на леля си Ирена и нейния син, но отпреди много години.

4.

         Хубавото в тази история беше, че Сия изгуби желание да разпределя каквито и да било ангажименти в екипа и още към обед заяви, че за днес могат да си ходят. Всяка от колежките във фондацията имаше друга работа, с която да си осигурява прехраната. Само за Сия това беше основното дело на живота й, макар че, в общи линии, живееше изцяло на издръжка на родителите си. По това си приличаше с Жасмина, която основно разчиташе на  парите от хотелите на баща си в Банско, макар че правеше и писмени преводи от английски в една агенция.

         Днешната случка с женения журналист, когото Сия предвиждаше за свой мъж, и неговата съпруга учителка, върнаха Жасмина към мисълта за собственото й семейството, заради някои съвпадения: леля й Ирена също беше журналистка, а съпругата на чичо й Красимир, който живееше от години във Франция, беше учителка. Като че ли съдбата се стараеше да привлече вниманието й към тези нейни роднини, които не заемаха почти никакво място във всекидневието й.

         Припомни си и поканата за премиерата на Ирена. Разбира се, че щеше да отиде. Зададе си въпроса защо съпругата на журналиста Стефан и детето им, й напомниха за леля й и нейния син. Може би по-логично би било да ги оприличи на майка си и на брат си Сашо, които също много се обичаха. Само че жената тази сутрин изглеждаше съвсем обикновена и единствено присъствието на детето хвърляше отблясък върху лицето й и го правеше мило. Такава беше и леля й Ирена. Докато Мариола притежаваше истинска красота! Жасмина беше улавяла какви ли не състояния на майка си и за свое учудване, установяваше, че тя винаги е красива – дори когато изглеждаше уморена, човек би си казал: „Колко очарователна може да бъде умората!” Беше разглеждала общи снимки на майка си и леля си като малки. Откриваше много общи черти в лицата им и не успяваше да си обясни защо, при тези сходства, едната е привлекателна, а другата - не. Не се учудваше, че двете не се виждат често, макар да живееха в един и същ град и то недалече една от друга. Никоя жена не би издържала дълго ролята на по-некрасивата сестра. Ирена явно се беше възпротивила и Жасмина напълно я разбираше. От своя страна, Мариола беше играла друга неприятна роля – на по-необичаната сестра, защото, по всеобщо мнение, баба Маргарита винаги беше поставяла на първо място по-голямата си дъщеря. Жасмина разбираше и баба си – понякога неволно отдаваш предпочитание на един или друг човек и сърцето те тегли към него, дори и да чувстваш вина пред другите... Рано или късно обаче сестрите трябваше отново да се сближат, всяка  преглътнала някаква стара горчилка.

         Великодушно си припомни някои моменти, в които леля й изглеждаше някак одухотворена, озарена. Например, един изключително ранен спомен от времето, когато всички все още живееха заедно в апартамента на улица „Раковски”: Жасмина  играеше на домино върху килима в хола, била е около тригодишна, Ирена излетя сияеща от стаята си, усмихна се на племенничката, но вероятно дори не я забеляза, и изскочи навън. Дали някой я беше повикал? Някой, на когото леля й много държеше? Или друг случай от онова време: на сватбата си леля й наистина приличаше на принцеса. Гостите наоколо тихо коментираха за колко хубав мъж се омъжва Ирена, но вместо до него нейната обикновена външност още повече да избледнее, ставаше нещо невероятно – красотата на младоженеца се предаваше и на нея, тя също беше хубава! А по-късно, когато гушкаше гальовно бебето си... в неговото сияние от леля й също струеше светлина! Точно тази картина изникна от спомените на Жасмина днес при вида на жената и момченцето в офиса... В офиса, сред чиниите с нарязан салам и сланина... Вътрешностите й отново се преобърнаха. Пак й се догади... Значи нямаше да е само сутрин... Помисли си: „Как се накиснах!” Баба й Маргарита използваше този израз...

         Реши през днешния свободен следобед да се поразходи до центъра на града, към улица „Раковски”, да мине покрай стария им апартамент... Имаше нужда да се почувства като част от семейството си. Можеше дори да се обади на майка си, да й погостува за малко... Но едва ли щеше да го направи. Предпочиташе да мисли с топлота за Мариола отдалече, вместо да се дразни на всеки пет минути в непосредствена близост до нея.

Гергина Дворецка

Откъс от романа "Искрено ваша", издание на "Персей", 2016 г.

 

Една литературна вечер

Въпросната вечер се състоя преди повече от два месеца, но по различни поводи си я припомням от време на време. Накрая реших да я опиша, защото си дадох сметка, че в нея се преплетоха някои нишки от собствената ми литературна съдба.

Беше вечер със стиховете на Ивайло Диманов, който за пореден път реши да отпразнува рождения си ден с авторски поетично-музикален рецитал и представяне на нова стихосбирка. Закъснях за събитието. Преди това бях ходила на откриването на изложба с фотографии на проф. Александър Федотов, чиято внезапна ранна кончина семейството ни и досега не може да приеме за реалност. Когато влизах в препълнената зала на клуб „Журналист“, чух как Ивайло благодари на поети, дошли от други градове специално за неговата вечер. Както обикновено, приближих максимално напред и заех подходяща позиция, за да снимам. Рожденикът ме видя, но не обяви на всеослушание, че и аз съм уважила събитието му. Не мога да се сърдя на приятеля Джани, както от години го наричаме с мъжа ми. Очевидно той не ме приема като поетеса, но пък знам, че уважава журналистическата ми работа.

Насочих обектива си към публиката и там изведнъж забелязах сред множеството един от тримата, подписали в далечната 1983 г. краткото писмо, с което отхвърлят стихосбирката ми „Легенда за вградената сянка“ като „неиздържаща на повишените идейно-художествени изисквания на редакция "Поезия" в издателство „Народна младеж“.

Имената им си личат на писмото, но няма да им окажа честта да ги изписвам и аз. За мен, този, когото видях на въпросната поетична вечер, винаги ще си остане  „онзи от десния ъгъл на листа“. Всъщност, може би трябва да ги наричам „моите трима литературни АНТИвлъхви“, защото за разлика от онези, които последвали Витлеемската звезда и отишли да приветстват едно знаменателно раждане, тримата чичовци в моята история бяха решили да ме отрекат, да спънат по-нататъшния ми път като автор. Защото, нека напомня, че „Народна младеж“ беше издателството на Централния комитет на Комсомола, а по онова време Комсомолът беше важен фактор и имаше решаваща дума. Тук няма да преразказвам онова, което написах в блога си на 25 март т.г. под заглавие „Присъда над поет“. Само ще отбележа, че „онзи от десния ъгъл на писмото“ си седеше хрисимо сред публиката и се сливаше с нея. Не му обърнах повече внимание.

Поетичната вечер приключи скоро, явно твърде много бях закъсняла. Купих си "Концерт за славей и валдхорна" на приятеля Джани и, докато чаках да се оттече опашката за автографи, се заговорих с друг приятел от поетичната ми младост в Кабинета на младите писатели студенти „Д.Дебелянов“ - Максим Максимов. Той побърза да ме запознае с украинския поет и преводач Виктор Мелник. Представи ме като много добра поетеса. Аз пък припомних на украинеца, че сме се виждали наскоро на премиерата на "Остров за двама", новата стихосбирка на Димитър Христов. Виктор Мелник някак не се зарадва на срещата ни. Гледаше ме с присвити очи и дори не желаеше да скрие недружелюбността си. Не се стърпях и го попитах:

-         Защо ме гледате така?

Той не реагира на въпроса ми, но продължаваше да ме фиксира с присвити очи.

-         Защо той ме гледа така? – попитах тогава приятеля Максим.

-                     Ами защото всеки, с когото се запознае в България, вади своя стихосбирка и иска от него да му я преведе на украински.

-         Аз няма да искам такова нещо от него.

-                     Защо? Точно теб ще бъде добре да те преведе. Аз гарантирам за нея – обърна се към Виктор, а после пак към мен – Дай му твоя стихосбирка!

-         Не нося.

-         Хайде сега! Не може да не носиш. Вади я от чантата и му я дай!

Стори ми се абсурдно да нося непрекъснато мои книги, та ако се удаде случай, да ги подарявам на подходящи хора. Аз зареждам чантата си с книги на други автори, които чета в градския транспорт.

Тъй като Виктор Мелник продължаваше да ме гледа с демонстративна подозрителност, изпитах досада и помолих Максим:

-         Кажи му, че не искам да превежда мои книги!

После се обърнах директно към украинеца на руски:

-         Не хочу, чтобы вы переводили мои книги.

Не бях сигурна дали съм го казала на съвсем правилен руски, но дано ме разбра. Погледна ме учудено, но подозрителността в очите му не изчезна. Подминах го.

На същата литературна вечер успях да разменя няколко думи и с Маргарита Петкова, която също беше уважила приятеля Джани, но се колебаеше дали ще може да изчака дългата опашка за автографи. Припомних й, че и при представянето на нейната стихосбирка „Тъй рече Виктор“ имаше също огромна опашка за автографи и аз почти се бях отказала да чакам, но все пак го направих. И тогава със закъснение от близо половин век, разбрах, че от ученичка и досега тя знае наизуст стиховете ми от списание „Родна реч“. Винаги ще бъда благодарна на кралицата на нашата поезия, че през последните месеци направи енергичен опит да ме върне в литературния живот. Само че името ми от години е натикано така дълбоко във фризера на литературата ни, че дори топлият дъх на Маргарита трудно би могъл да го размрази отведнъж.

-                Хората просто не са свикнали да те възприемат като поетеса – обяснява ми понякога с горчивина мъжът ми.

Разбира се, има и ценители на това, което пиша. Наскоро талантливата преводачка от нидерландски Анета Данчева-Манолова ме покани да водя нейната творческа вечер като преводач на месеца в Столична библиотека и настоя в официалната информация за събитието да пише, че водеща ще бъде „писателката Гергина Дворецка“. Не знам има ли нещо общо с тази информация, но изведнъж една моя позната, искрено убедена, че притежава ярък писателски талант, се развилня в публичното пространство на тема: „Колко е тъпо човек да се самоопределя като писател!“ Лично аз не си поставям етикети, но ако някой ме възприема като писател, значи харесва книгите ми и не мога да имам нищо против.

За мен е важно, че когато прочета хубава творба, се радвам от сърце. Ако някой автор ми е направил впечатление със своя книга, но ме е разочаровал със следващата, не се радвам, в смисъл – не злорадствам, а очаквам да напише нещо по-добро. Така че, слава Богу, макар и неогряна от литературна слава, съм останала добронамерен и възторжен читател.

А от онази поетична вечер, в която се преплетоха нишки от моето литературно минало и настояще, си тръгнах с усещането, че на доста хора би им било по-приятно да ме виждат само в ролята на читател. Вярвам обаче, че всяко нещо рано или късно си отива на мястото.

Голота

През изминалата седмица се случи нещо, което ме шокира.

8 май 2019 г.

Преди малко по улица "Доспат" вървеше напълно гола жена. Около 35-годишна, със съсредоточено интелигентно лице, с коса, подстригана в хубава прическа. Вървеше без ни най-малко да се притеснява, все едно че е облечена. Тази софийска улица не е оживена, но все пак имаше минувачи, които се спираха, изумени като мен. Повечето бяха мъже и веднага изваждаха смартфоните си да я снимат. Две ученички се закикотиха и също се приготвиха да правят снимки, но им стана неудобно, когато ги погледнах и се отдалечиха. Жената вървеше по права линия, не поглеждаше никого. Никой не я заговори. Проследих я с поглед, докато стигна до близката градинка. Ако минеше през нея, щеше да е лошо, защото там винаги има деца. Точно пред входа на градинката жената разпери широко ръце, като че ли изпитваше огромна лекота и радост, и зави в една от съседните улици. Ужасното беше, че изобщо не изглеждаше луда. Жена с интелигентно, съсредоточено лице. И през ум не ми мина да я снимам. Защото не се знае на кой друг интелигентен човек в даден момент няма да му дойде до гуша от всичко, да захвърли дрехите си и да тръгне по улицата, както майка го е родила. Да не превръщаме това в сеир!

Споделих горния текст във Фейсбук. Но не ми олекна. Усетих, че вече не мога да мина по онази улица, без да си спомня шокиращата случка. Тя отново се връщаше в паметта ми, докато се превърна в стихотворение.   

Голота

И досега сърцето ми се свива

при спомена за голата жена.

Вървеше устремена и красива

в прожектора от дневна светлина.

По улицата редки минувачи

се спираха във ступор, като мен,

и гледахме как с твърда стъпка крачи

жената гола в делничния ден.

Вървеше, както майка я родила,

но нямаше окаян, жалък вид.

Дори помислих, че излъчва сила

и голотата й е неин щит.

Пред парка, пълен с майки и дечица,

почти нагази в свежите треви,

но спря, ръце разпери като птица

и рязко в близка уличка зави.

Каква ли чаша в нея бе преляла

та да отхвърли свян и суета?

Кого поиска, шествайки в квартала,

да зашлеви със свойта голота?

Не знам. Но щом изникне в паметта ми,

изпитвам остра нужда всеки път

не голата жена да се засрами,

а да изпита искрен срам светът.

Гергина Дворецка

10 май 2019 г.

 За илюстрация използвам една от снимките, които направих преди години в парка на Вигелан в Осло. Там всички скулптури са абсолютно голи. Жената, за която разказвам, приличаше на фигурата в средата.

Как щях да следвам в института "Горки"

Напоследък често се връщам към ранните си поетични спомени. Причината за това е скъпата на сърцето ми Маргарита Петкова, с която се срещнах лично едва съвсем наскоро на премиерата на новата й стихосбирка „Тъй рече Виктор“ и се оказа, че тя помни наизуст мои стихотворения, публикувани някога в списание „Родна реч“. Та реших да си припомня и аз какви съм ги писала в детството си и в първата си младост. Покрай това в паметта ми изникна един факт, който отдавна бях оставила на заден план в съзнанието си: че още когато бях в Х клас на софийската Френска гимназия, от редакцията на средношколското списание ме бяха определили, след като завърша гимназия, да замина да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва.

Обясниха ми, че там се влиза не с приемни изпити, а със стихове, така че аз си карах спокойно последния гимназиален клас, докато моите съученици усилено вземаха частни уроци за кандидатстване в българските университети. От мен пък редакторите в сп. „Родна реч“ поискаха само да събера най-добрите си стихотворения в една папка. Когато я предадох на тогавашния главен редактор, Иван Цветков, той ми каза тържествено: „Гергинче, получила се е цяла стихосбирка!“ Ни най-малко не се възгордях. Винаги съм писала от вътрешна потребност, а не за да спечеля слава като поетеса. Още повече, че съучениците ми ме наричаха „поетесата“, но не ласкателно.

    През пролетта на 1972 г., седмици преди абитуриентския ми бал, най-неочаквано се оказа, че с мен за Москва е определено да замине още едно момиче. Казваше се Добринка и беше от Варна. Фамилията й не съм запомнила, както пък тогава изобщо не си спомних да съм чела нейни стихове. Как буквално в последния момент е било решено, че ще замине още един човек от България, не разбрах. А и не ми беше работа да питам. Много скоро след това обаче научих, че от Литературния институт „Горки“ са обявили нулева година за нашата страна.

Не приех новината драматично. Честно казано, не вярвах, че бих станала по-добра поетеса, ако завърша този институт. А и от дете мечтаех да бъда журналистка. Единственият проблем беше, че през последния гимназиален клас не се бях готвила за приемни изпити, а неочаквано се оказа, че ще трябва да кандидатствам в български университет. За изпита по журналистика в СУ нямах никакво време да се подготвя – за него трябваше да съм наясно с текущите политически събития у нас, а аз не ги бях следила. Най-логичният заместител на Литературният институт в Москва, ми се стори специалността „Българска филология“, но за приемните изпити там трябваше да се консултирам със специалист. Майка ми светкавично откри една университетска преподавателка, която в няколко урока ми обясни какви са изискванията при кандидатстудентския изпит по български език. Бяха ми полезни. Изкарах 5 на приемния изпит. С отличната ми диплома от гимназията това се оказа достатъчно, за да бъда приета. На изпита по френски получих 5.40, без частни уроци, и съвсем спокойно можех да вляза френска или испанска филология, но първото ми желание беше „българска“ и се чувствах изключително щастлива, че се класирах там.

По време на първата ми студентска бригада през есента попаднах сред колеги първокурсници, които бяха чели стиховете ми в списание „Родна реч“ и идваха при мен да си говорим за тях. Бях удивена, че ги помнеха, цитираха ги, дори ги анализираха. След като съучениците ми в гимназията 5 години ме бяха наричали с насмешка „поетесата“, за мен тези разговори бяха неочакван извор на радост.  

Така много скоро фактът, че можех да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ остана на заден план и никога не съжалих за тази несбъдната възможност. Е, може би ако бях завършила института, по-късно щеше да бъде по-трудно да бъда изтикана постепенно от литературния живот, както реално се получи. Но пък нали сбъднах детската си мечта да стана журналистка!

И ако сега разказвам този спомен, то не е заради някакво огорчение със задна дата, а защото се питам какво ли стана с поетесата Добринка от Варна. Впоследствие научих, че тя все пак е заминала да следва в института „Горки“, но какво се е случило след това?  

Понеже междувременно отново препрочитам свои ранни стихове, споделям за финал едно, което съм писала като ученичка и беше публикувано в сп. „Родна реч“:  

В КРАЯ НА ЛЯТОТО

Аз оставих надалече залеза,   

без дори да се сбогувам с него.

Тръгнах си без шум, незабелязано,

по заспалата в мъха пътека.

Тъй оставих го – да се оглежда

със възторг във всеки речен камък.

Бе несправедливо да му преча

и да помрачавам радостта му.

Може след това да ме е търсил,

втурнал се по спящата пътека,

трескаво да е провирал пръсти

сред смутено-немите дървета...

После уморено е застанал

край скалата със сребристи лишеи

и, разочарован, че ме няма,

потъмнял от скръб си е отишъл.

"Присъда" над поет

Наскоро приятелят ни Атанас Раденски, автор на чудесния роман "На парти при президента", написа във Фейсбук под стихотворение от младостта ми кои ли са тези, които са спирали издаването на самостоятелната ми стихосбирка в началото на 80-те. Тогава никакви имена не изникнаха в паметта ми. По-късно се разрових из архивите си и открих тези 2 писма, с които ръкописът ми е бил върнат от издателствата "Народна младеж" и "Георги Бакалов", Варна - и двете вече ги няма. 

И ако в писмото си Красимир Машев - автор, когото самата аз много харесвам-, говори с уважение за мен като поетеса, то в първото, подписано от трима души, всичко е пределно кратко и ясно:

"Прочетохме внимателно Вашия ръкопис "Легенда за вградената сянка". Той доказва присъствието на поетеса, но като цяло не издържа на повишените идейно-художествени изисквания на редакция "Поезия", поради което Ви го връщаме."

Та така. През 1983 г. стиховете ми не са отговаряли на тогавашните "идейно-художествени изисквания". Е как да отговарят, като в тях, например, се споменава Христос, макар и не точно в християнския му смисъл.

Не изписвам тук имената на тримата, които са подписали присъдата на книгата ми на 29 юни 1983 г. Те си се виждат във фотокопието на писмото им. Наистина не ги бях запомнила, защото точно на следващия ден, 30 юни 1983 г., се случи едно от най-щастливите събития в живота ми - омъжих се за Голямата си Любов Владимир Дворецки и това отвя като плява всичко, което можеше да помрачи радостта ми.

Видях в интернет, че и тримата от някогашната "Народна младеж" са живи и здрави, сигурно и досега си поетстват, но нито знам къде публикуват, нито бих се поинтересувала. А защо не "поработих" над ръкописа си с Красимир Машев? Защото Варна ми се стори далече и нямаше да ми е лесно да прелитам за творчески разговори дотам, въпреки че по онова време до града имаше редовни самолетни полети. А и защото в третото издателство, в което бях изпратила ръкописа си - "Христо Г. Данов", Пловдив, го приеха безусловно.

И досега помня как говорих по телефона с Петър Анастасов и той ми каза: "Гергина, ще издадем книгата. Изживейте едно щастливо лято!" И аз наистина изживях едно от най-щастливите си лета през 1983 г. Само дето не подозирах, че книгата ми ще бъде издадена в Пловдив едва в началото на 1990 г. Не бих се учудила, ако някой от София се е възмутил как може в "Хр.Г.Данов" да се издава стихосбирка на недостатъчно "идейно-художествено равнище".

Като резултат бях откъсната от авторите от моето поколение и когато след години реших отново да се появя в литературата, бях посрещната или като изникнал от небитието призрак, или като току-що прописала жена в зряла възраст, на която може да се гледа само със снизхождение.

Не е болка за умиране. Лично аз се радвам на постиженията на всеки мой познат автор. Но не давам външен израз под формата на лайкове на никой, който се отнася към мен по гореспоменатите два начина.

А това, че някога изпращахме ръкописите си с леки вариации (например в заглавието) едновременно в няколко издателства, не знам дали се практикува и сега. Вече предпочитам да работя с конкретно издателство.

По-надолу публикувам стихотворенията, които дадоха заглавията на двата варианта на моята стихосбирка.

Припомням, едната от тях, „Легенда за вградената сянка“, беше категорично отхвърлена през 1983 г. от издателство „Народна младеж“ като „неиздържаща на повишените идейно-художествени изисквания на редакция „Поезия“, а другата – „Заслужени възмездия“, ми беше върната за преработване от издателство „Георги Бакалов“, Варна.

За идейните качества на стиховете вече никой не мисли. Остава да прецените какви са художествените. И двете през 1990 г. излязоха в стихосбирката ми „Човекът, когото си чакал“. Включих ги и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

„   „   „

Тези остри делници с възмездия заслужени –

изопват ме маршрутите, които си избрах.

( Ако росата знаеше колко ми е нужна,

би ли се промъкнала през столичната прах?)

Само нощем, тихо, в сънища кометови,

пулсът тлее временно пред следващия старт.

( Ако намеря някога, заспала на лицето ми,

излишна и измислена предутринна роса...)

ЛЕГЕНДА ЗА ВГРАДЕНАТА СЯНКА

Дни наред от поглед се пазя

и курбан те вричам.

По хиляда пъти те мразя

и те заобичвам...

Любовта ти дебна нечуто

и не вярвам в нея,

и очаквам всяка минута

да ми отмилееш,

че да стегна в каменни скоби

сянката ти стройна

и да мога пак, моя обич,

да си спя спокойно,

мисълта за твоята нежност

да не ме влудява,

та да вдигна здраво градежа –

за чест и прослава.

Но макар с набрна обида

и с готови скели,

все не мога да те зазидам

в хладните темели.

Зная всяко майсторство колко

скъпа жертва струва,

но кръвта ми пламва от болка,

че ще те загубя

и ръката тегне скосена –

яростна и слаба.

Сигурно я няма у мене

майсторската дарба.

Та това е. Банално звучи, но в крайна сметка, кой каква майсторска дарба е имал, времето ще каже. 

Знам, че рано или късно всичко си отива на мястото.

Пловдив - Европейска столица на културата

Както всички нормални българи, и аз бих искала Пловдив да се представи впечатляващо през годината, когато е Европейска столица на културата. Искрено се надявам това наистина да се случи, въпреки тържественото откриване на 12 януари, което силно ме озадачи.

Семейството ни проследи откриването по телевизията. Отначало гледахме внимателно, после – доста разсеяно. Идеята за огромната кула, специално изградена за церемонията, поначало не ме грабна – не съм фен на гигантоманията. Отделен въпрос е – и то никак немаловажен – колко скъпо струва. Но си мислех, че на екраните на тази кула ще бъдат представени знакови моменти от историята на един от най-древните градове в света. Предполагах, че голям акцент ще бъде поставен на времето, когато Филипополис е бил част от Римската империя – това е и важно свързващо звено с другия град, който е Европейска столица на културата през 2019 г. – италианският Матера.

За съжаление, основното позоваване на миналото бяха кукерите, повечето от тях - с високи островърхи шапки - маски на главите. 

Както ние, българите, знаем, кукерските маски са с най-разнообразни форми, но изборът да се покажат най-вече островърхите даде основание в социалните мрежи да се коментира, че напомнят за ку-клукс-клан. Лично на мен ми напомниха за подобни шапки, които видяхме на религиозните шествия по улиците по време на Семана Санта, седмицата преди Великден, в Малага, които видяхме преди 4 години. 

Може пък и действително да е търсена някаква аналогия с Испания, защото в един момент от вчерашната церемония в Пловдив чух от кулата - сцена да се подвиква нещо на испански език. Защо ли точно на испански? Можеше и на немски – нали концепцията за събитието е била на германска артистична компания. А, както в някои коментари веднага беше отбелязано, не се чуха езиците на многото етноси, съставляващи от векове пловдивското население.

И се питам защо трябваше да търсим услугите на чужденци, за да ни организират артистичното откриване на Пловдив като Европейска столица на културата. Междукултурните контакти са важни, но не е ли най-нормално български екип да представи един български град като международно културно средище. Кой познава българския дух и традиции по-добре от самите нас? Защо да се учудваме тогава, че на вчерашната церемония традициите ни бяха символизирани от най-банализирания образ в туристическите справочници за България – кукера!

Най-много ме изуми обаче рецитацията на неукрепнали гласчета, достигаща до викане. Четох сравнения с някогашната детска асамблея „Знаме на мира“. На мен повече ми напомниха за фестивала на политическата песен „Ален мак“, също от онова време. В паметта ми дори изникна по аналогия една фраза, скандирана от комсомолска агитка на фестивалната сцена: „Гордей се с правото да кажеш: Този свят е и мой!“ Фразата се повтаряше многократно и стигаше до кресчендо. Доколкото си спомням, беше извадена от някаква реч на Тодор Живков или на Людмила Живкова към младежта и я бяха направили на политическа песен. Но такова нещо не можеше да се изпее, та затова се скандираше.  

Няма да си кривя душата, че само на „Ален мак“ се викаше така. Това го има и в някои днешни театрални постановки, претендиращи за новаторство. Така че снощните подвиквания от кулата - сцена в зимната пловдивска вечер вероятно е трябвало да се възприемат като новаторски, но навяха спомени за недалечното минало.  

 Докато проследявах – с различна степен на внимание – церемонията по телевизията, се питах как ли я възприемат чужденците, които я гледат. И се самоутеших, че може и да не са така критични като нас, българите. В други европейски страни също се случват подобни неща.

Няма да забравя един спектакъл, който ме озадачи не по-малко от вчерашния в Пловдив. Той беше представен в сградата на Съвета на Европа в Страсбург през ноември 2015 г. на финала на Международния форум за демокрация и се състоеше от танци и рапиране на фона на сменящи се изображения върху екран в центъра на голямата заседателна зала. 

Доста се чудих защо точно това трябва да бъде показано пред международната публика, но тя възприе спектакъла съвсем нормално. Може пък и вчерашното пловдивско представление да се възприеме така от чуждестранните зрители. За нас си остава съжалението, че беше показано твърде малко от онова, с което е забележителен Пловдив.

Такива асоциации пробуди у мен официално откриване.  

Оставам с надеждата, че богатата програма, с която градът ще се представи през годината, ще му спечели славата на истинска Европейска столица на културата.