Равносметка след критиките ми за интервюто на Бенатова

Когато преди два дни реших да споделя критиките си за интервюто на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски по tv1, добре знаех на какво изпитание се подлагам, но реших, че си струва. Оказа се, че много хора споделят моето мнение, но имаше и такива, които се постараха да ме уязвят. Някои намекнаха, че съм влюбена в генерала – сред тях естествено, не е Владимир Дворецки, с когото скоро ще отпразнуваме 37-годишнината от сватбата ни. Да бъда подозирана в това би било равнозначно аз да заподозра, че Бенатова, под претекст, че взема интервю с ген. Мутафчийски по сериозна тема, дискретно се опитва да флиртува с него: с похвалата за доброто му телесно тегло, с насочването на вниманието му към косата й, с откровението, че не ходела на Витоша – все лични елементи, напълно ненужни в това интервю. Дори мисля, че моите основания за такива подозрения биха били повече.

Бях обвинена също, че критикувам Бенатова от завист. Без да подценявам онова, което е постигнала в живота си, определено няма за какво да й завиждам. Най-малко пък за Херостратовата слава, която си спечели с това свое манипулативно интервю.

Реших, че си струва да споделя впечатленията си от него, защото без преувеличение, съм посветила целия си съзнателен живот на журналистиката – с 39 години трудов стаж (без прекъсване) в Българското национално радио и вече 5 години работа по сайта ни за култура и образование www.evropaworld.eu. За мен основната задача на журналиста е да предава полезна, достоверна информация за събития и хора, които представляват обществен интерес. От години се наслагва представата, че единственото мерило за качествена журналистика е разобличението. Едно е обаче да разобличаваш политик, който увърта, или мафиот, който си прикрива машинациите, и съвсем различно е да правиш интервю с уважаван специалист, макар и временно натоварен с някаква политическа роля. За какво точно трябваше да бъде разобличен ген. Мутафчийски? За това, че за да стресне онези, които не вярваха в опасността от коронавируса, е използвал мрачни думи? И това е големият му грях, заради който трябва да се зачеркне цялата полезна работа, свършена от оглавявания от него НОЩ? Да се зачеркне с всички неприемливи средства в журналистиката!

Да изнервиш събеседника си, бръмчейки му час и половина с непрекъснато повтарящи се въпроси като досадна оса, която на моменти се опитва да го ужили, и накрая, когато той вече е помислил, че всичко е приключило, да се впиеш в последната му изпусната реплика off the record и да направиш от нея своята сензация – това ли е върхът на журналистиката и свободата на словото? Какво се постигна, освен да се подклаждат настроения срещу един човек, който си върши много добре работата, но някои видяха в него заплаха за кариерата си?

Да се учудвам ли тогава, че сред мненията под коментарите ми за интервюто на Бенатова имаше и такива, които изразяваха дълбоко презрение и омраза към журналистите като цяло? Защото мнозина вече виждат в журналиста някой, който не зачита достойнството на събеседника си и се стреми да го омаскари на всяка цена?

Преди време, когато Миролюба Бенатова и Генка Шикерова бяха уволнени от Нова телевизия, някои колеги се възмущаваха защо журналистическата гилдия като цяло не е излязла в тяхна подкрепа. Имам принцип да не защитавам нищо и никого, когото не познавам добре. Този принцип досега не ме е подвел. Ако след време и tv1 отпрати Бенатова, отсега гарантирам, че няма да протестирам против това. Нито пък отсега нататък ще следя нейни изяви в която и да било медия.

Накрая искам да благодаря на всички, които запазиха добрия тон в дискусиите по темата.

Гергина Дворецка

19 май 2020 г.

Споделям мнението си като дългогодишен професионален радиожурналист, затова за илюстрация към текста слагам моя снимка в студиото на БНР, където години наред водех радиопредавания

Интервюто Бенатова : проф. Мутафчийски - по-цялостен поглед

Снощи изгледах качения в Youtube по-пълен вариант на интервюто на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски. Ще уточня, че очевидно пак не става дума за целия записан материал, защото малко преди края личи отново нескопосано рязане, след като генералът е казал на 86-ата (!) минута от разговора  „Мисля, че времето доста напредна.“ Веднага след това се вижда как той очевидно е преценил, че официалното интервю е приключило, защото се обръща към интервюиращата вече на „ти“ и обяснява: „Знаеш ли какво,  системата изненадващо добре се справи, според мен.“ После пак личи рязане на записа, генералът вече е показан от друг ъгъл и се чува въпрос на Бенатова: „Сега какво очаквате да се случи?“ Тогава той произнася тиражираната навсякъде реплика за очакването си да измрат много хора.

Чета днес, че гражданска организация „Боец“ дава генерал Мутафчийски на прокуратурата заради монтираното интервю на Миролюба Бенатова, в което тя е оставила финалните му думи, с които е предизвикал масови притеснения у хората. Как не се досетиха „Бойците“, че тази реплика можеше да бъде спестена при монтажа, точно за да не плаши хората? Защо я е оставила Бенатова? Очевидно целта й е била да покаже събеседника си като всяващ страх, тоест, да го злепостави. Преди години бяха показали в „По света и у нас“ на БНТ любителски видеозапис, на който терористи режат главата на пленник. Наказанията бяха за екипа на предаването, който е допуснал да бъдат стресирани зрителите. Не някой друг, а самият журналист е длъжен да избере от един предълъг видеозапис кадрите, които да не навредят на зрителите. В случая Бенатова нанася вреди не само на тях, а и на събеседника си, защото го компрометира. Нея организация „Боец“ трябва да даде на прокуратурата, защото съвсем умишлено и целенасочено е оставила при монтажа тази стресираща реплика.

Но ще се върна на впечатленията си от онова, което се представя като пълната версия на интервюто. На моменти буквално едва издържах увъртяните въпроси на интервюиращата и се питах как ли се чувства събеседник, към когото са насочени тези хаотични словесни попълзновения. Нерядко отговорите му бяха прекъсвани с разни лекокрили апострофи: генерал Мутафчийски започва да обяснява колко са важни хроничните заболявания при опасност от коронавирус и дава за пример себе си, че има хипертония, а докато той говори, Бенатова вметва: „Трябва да се пазите! Добре, че не сте и с наднормено тегло!" В този момент той спира да говори, махва с ръка и каза: "Окей, давайте по-нататък!". Очевидно това се оценява като нежелание да отговори на „неудобен въпрос“. Ами наистина е неудобно една интервюираща да се занимава с личното тегло на събеседника си, така е.  

Друг откъс от интервюто беше впечатляващ със своята острота: когато интервюиращата се опитваше да си спомни как се казва едно лекарство срещу коронавируса: „Лекарството, което... то е много сложно това име... хлори...“ Обръща се към генерала: „Може ли да ми помогнете?“ Генералът я гледа резервирано и казва: „Не знам какво искате да попитате.“ Следват обяснения в смисъл „онова, от което оздравя Домусчиев, много било ефикасно... Та това лекарство...“ „Е?“ – пита генералът. „Как се казва?“ Чудно ли е, че на този изключително неудобен въпрос – как се казва лекарството – той отговори със снизходителна усмивка: „Хлорикин се казва.“ Как да не се обиди човек при такъв отговор, който му показва колко неподготвен е дошъл да взема интервю!

В журналистиката признак за професионализъм е интервюиращият да се концентрира върху темата на разговора и да не се опитва да насочва вниманието на събеседника към собствената си персона. Обаче във въпросното интервю се вижда как интервюиращата нееднократно прави това. Обяснявайки как генералът е стресирал хората като им е забранил да ходят на разни обществени места, включително и във фризьорски салони, тя вметва: „По корените на косите ми може да се досетите дали съм ви послушала.“ Или когато го упреква, че не е позволявал да се излиза в планината, добавя нещо в смисъл „Сега вие ще ми кажете, че ви питам заради себе си, макар че аз не...“ и т.н.

Очевидно е, че интервюираща и събеседник се познават лично и извън официалното интервю са на „ти“. Само че докато генералът полагаше максимални усилия да запази дистанция по време на записа от позицията на поста си, интервюиращата волно или неволно влизаше в стила „приятелски разговор между добри познати“.

Усещането ми може и да е субективно, както според мен е напълно субективно чувството на интервюиращата, че е била обиждана „концентрирано“ от генерала, че той се е опитвал да подменя смисъла на думите й. Често такъв смисъл просто нямаше. Често самата тя го обиждаше, като няколко пъти употреби думата „манипулация“ по отношение на отговорите му. Неведнъж се замислях тя знае ли всъщност какво иска да го пита. Накрая вече се чудеше какви теми още да измисли, та мина и на рейтинга му, и на въпроси, за които изобщо не беше проверила, че са от компетенциите на други институции. Като че ли през цялото време искаше да го задържи колкото може по-дълго край себе си, да е в неговата компания. И понесе като лична обида това, че той си тръгна. След като й беше отделил над час и половина! На вниманието на доц. Георги Лозанов и на уважавания от мен колега Петър Пунчев, които упрекнаха генерала, че не е имал право да спре да отговаря на въпросите й: Час и половина малко ли беше от скъпоценното време на човек, ангажиран с жизненоважни за всички ни проблеми? Всеки добър журналист е длъжен да структурира интервюто така, че то да премине максимално стегнато. Ако не го е направил, трябва да си носи последствията, няма право да порицава и оплюва.    

Някои поддръжници на Миролюба Бенатова контрират критиките към нея с аргумента, че хората – особено жените, й завиждат заради нейната интелигентност и ефектна визия. Лично аз не поставям под никакво съмнение, че тя е умна и красива. Но подхвърляйки отмъстително на обществено поругание няколкото финални секунди от записа си с генерала, представящи го в недобра светлина, доказа, че й липсват други качества, които не могат да се компенсират с ум и хубост.   

Има един особен момент от интервюто. На два пъти генералът, говорейки, подхвърля: „Вие това ще го махнете.“ Бенатова нещо се възпротивява, но на 45-ата минута той казва: „Аз знам какво ще изрежете. То ще стане една супер гнус, това, което ще направите!“

Колко е бил прав! Значи, отивайки на това интервю, той е имал предчувствието, че то ще бъде като екзекуция на имиджа му. Защо ли се е съгласил тогава да бъде интервюиран от Бенатова? Но този въпрос излиза извън темата за професионалната журналистика и няма да се спирам на него.

Споделям мнението си като дългогодишен професионален радиожурналист, затова за илюстрация към текста слагам моя снимка в студиото на БНР, където години наред водех радиопредавания. 

Манипулираният словесен двубой на Бенатова с проф. Мутафчийски

Тягостно впечатление ми направи интервюто на Миролюба Бенатова с генерал проф. Мутафчийски по tv1. Повечето, които са го гледали, го коментират, според личните си симпатии и антипатии. Аз ще го коментирам от позицията на дългогодишен радиожурналист. Първото, което ме изненада неприятно, беше извънредно лошият монтаж на записа. Правила съм много аудиомонтажи. Най-важното е да не си личи къде е рязано, да не се променя звуковата атмосфера в записа. Същото важи в още по-голяма степен за монтажа на видеоматериали. Точно обратното се вижда от пръв поглед във въпросното интервю. Отделни части от разговора очебийно са размествани и неумело снаждани. На едни кадри се вижда как генералът се е изнервил, а в следващия момент отново е спокоен, макар и напрегнат. Самият монтаж, неволно или съвсем умишлено, показва събеседника като неуравновесен човек с непрекъснато променящо се душевно състояние. Предполагам, че едва ли е било така, като познавам поведението на генерал Мутафчийски по време на всекидневните брифинги в продължение на два месеца,. По-вероятно е градусът на изнервянето му да е нараствал постепенно с всеки следващ въпрос на интервюиращата, за да се стигне накрая до решението му да не отговаря повече на въпросите й. Само че липсва целият записан материал, за да се разбере как се е случило това.

И тук вече е големият журналистически провал: да докараш интервюирания до такова състояние, че той да не желае повече да ти отговаря. За всеки журналист най-важното е да предразположи събеседника си така, че да извлече от него максимално полезна информация. Нали целта на това интервю беше да научим за актуалната ситуация в борбата с коронавируса в България? Или не съм разбрала добре? И ако целта е била само конкретната информация за пандемията, защо при старателния, макар и неумел монтаж, не е отпаднала последната сцена, когато генералът прекъсва интервюто? Тя не носи никаква информация по конкретната тема. Значи целта е била да се види как изглежда той, когато се е изнервил до крайност. За сметка на това липсват кадрите, които впоследствие цитира в медиите Миролюба Бенатова – че първите му думи към нея били: „Ти, от таксито, къде си тръгнала да се връщаш!“ Когато човек твърди такова нещо, би трябвало да може да го докаже нагледно, както без колебание са показани кадрите от неловкия финал на интервюто.

Един добър журналист никога не бива да допуска  събеседникът му да го заподозре в предубеденост и недобронамереност. А точно това се получи в интервюто по tv1. Вече стана ясно, че темата за PCR тестовете при постъпване в болница е от компетентността не на НОЩ, а на Министерство на здравеопазването – точно на неговия сайт вече може да се прочете съобщение по този въпрос, който беше лайтмотивът във въпросното интервю. В крайна сметка, онова, което запомних от разговора на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски, беше, че когато той се опитваше да отговори на въпросите й, тя непрекъснато го караше да си признае какви пробойни има в здравната ни система. Думата „пробойни“ тя повтаряше толкова често, че в един момент ми заприлича на персонажа Паниковски от „Златният телец“, който, за да „всее смут в лагера на противника“, непрекъснато повтаря на друг персонаж от романа: „Дай милионче, дай милионче!“

В публикация на „24 часа“ е цитирано мнение, че след това интервю „не трябва да „задраскваме“ нито Бенатова, нито Мутафчийски.“ Според мен, когато затихне проблемът с коронавируса, генерал Мутафчийски ще се върне към обичайните си ангажименти като лекар и ще му остане само неприятният спомен от контактите с някои журналисти. Тъй като обаче се чуха гласове, че заради високия рейтинг, който достигна, може след време да бъде издигната кандидатурата му за президент, мисля, че тази възможност вече е задраскана. Защото веднага ще бъде припомнено и тиражирано отново и отново интервюто на Бенатова, където той си изпуска нервите. Такъв ли президент искате?

А колкото до интервюиращата, всеки път, когато случайно я мерна по някоя телевизия, ще си припомням Паниковски, който повтаря: „Дай милионче, дай милионче!“, което в нейния вариант звучеше: „Кажете пробойните, кажете пробойните!“ Остава само да гадая дали някой Велик комбинатор като прословутия герой на Илф и Петров, е възложил задачата „да се всее смут в лагера на противника“ или това си е самоиницатива на някой, който иска да си върне славата на топ журналист.

За илюстрация към текста слагам моя снимка в студиото на БНР, където години наред водех разиопредавания, за да напомня още веднъж, че споделям мнението си като професионален радиожурналист.

Поля Станчева е новият програмен директор на БНР - 2020 г.

Колеги от БНР, да не пропусна да ви честитя новата програмна директорка Поля Станчева, на мястото на пенсионирания Мартин Минков! Четох преди ден-два във в. „Галерия“, че бившата ген.директорка „Отново дефилира в радиото“ , но честно казано, ми се стори абсолютен фейк нюз. Обаче не било! Писа го друг бивш ген.директор, Велерий Тодоров, който пое поста след Полиния втори мандат ("Две фейк дипломи и две фейк лични карти на нов стар директор в БНР")

Само не знам с коя година на раждане се е представила Поля при назначаването си – с истинската 1957-а, според която тя би трябвало от около 2 г. вече да е пенсионерка, или с другата, която преди време си избра по собствено желание – 1961-а, и според която пенсионирането й тепърва предстои. Вероятно е с втората. ("Поля Станчева с две ЕГН-та") Иначе е малко конфузно да пенсионираш един заради навършена възраст и да назначаваш на негово място друг, който вече трябва да е пенсиониран.

В статията на в. „Галерия“ се казва, че Поля Станчева очевидно дължи назначението си на подкрепа от Външно министерство. Иначе са наблегнали предимно на културните интереси на Поля Станчева, на любовта й към фолклора, която я кара да се чувства най-добре в Чупетльовата къща в Самоков – паметник на културата, която е нейна собственост. Там бившата генерална директорка на БНР пази своите колекции от национални костюми от цял свят.

В публикацията е разказан трогателен случай как Поля се сдобива с изключително скъпо кимоно в Япония, където е решила да придружи  Детския радиохор при турнето му (през двата си мандата като шеф на националната медия Поля използваше всяка възможност да попътува по света). Просто домакините разбрали колко харесва генералната директорка на БНР красиви, (което обикновено означава скъпи) кимона и й го подарили!

В същата статия цитират мечтите на Поля с какво щяла да се занимава, ако живеела в епохата на Просвещението. Би била покровителка на изкуствата! – споделя тя. Ех, да беше се родила Поля Станчева в епохата на Просвещението! Но тъй като е наша съвременничка, просто е назначена за нов програмен директор на БНР.

Както го е казал Алеко Константинов във фейлетона си „Разни хора, разни идеали“: „Ашколсун на кокона Поликсени!“     

БНР – медията с най-много професионални празници

Замислих се, че едва ли в България има медия с повече професионални празници от Българското национално радио.

Доколкото разбирам, 7 май все още се води като Ден на радиото и телевизията. Чествахме го по социалистическо време и, както повечето празници тогава, и този имаше официозен характер. По повод 7 май обикновено с колегите от БНТ се събирахме в ресторанта на хотела срещу Народното събрание, който тогава се наричаше „София“, а по-късно многократно сменяше името си и напоследък е „ИнтерКонтинентал“. Отиването на празника имаше до голяма степен задължителен характер и затова не ми беше по сърце – да ме прощават колегите, които пазят мили спомени! В някакъв момент шефовете започнаха да раздават определен брой покани на всяка редакция. Веднъж се разправях с мастит профсъюзен деятел, който ме убеждаваше колко голяма чест е за мен да взема една от поканите, но го казваше така назидателно, че му отговорих да не ми представя тази покана като вид отличие, защото отиването на тържеството реално е по принуда. Беше злопаметен и никога не ми прости това мое безобидно бунтарство. За 7 май по онова време се обявяваха и награди за добра радиожурналистика, но те не се записваха никъде и реално спомен за тях не остана. Една година на този ден цялата ни Младежка редакция, в която работех, получи такава устно обявена награда, но към днешна дата с нищо не мога да го удостоверя. Споменавам я само в контекста на официозността – уж има отличия за професионализъм, а всичко отминава и следа не остава.

След 2001 г. БНР се сдоби с още един празник – 25 януари, защото на този ден през 1935 г. цар Борис III подписва указ, с който радиоразпръскването в България става държавна собственост. От 2001 г. се раздават и наградите „Сирак Скитник“ на името (по-точно, творческия псевдоним) на първия директор на Радио София. За тях се води документация и може да се проследи кой ги е получавал през годините.

През 2011 г. по инициатива на ЮНЕСКО 13 февруари беше обявен за Световен ден на радиото. През 1946 г. на тази дата са започнали излъчванията на радиото на ООН.

Дотук професионалните празници на БНР станаха три. Ще добавя обаче и празника на програма „Христо Ботев“ - 1 ноември, Ден на будителите. Тогава се раздават наградите „Златен будилник“, за които също се пази архив.

И си казвам: „Ех, в каква медия с толкова празници съм работила!“ Всъщност, спомените ми са предимно за делниците там, но когато си влюбен в радиожурналистиката, какъвто е моят случай, самата работа е празник, макар понякога да е свързана с доста нерви.

Колкото до днешния 7 май, който вече някак мимоходом се отбелязва като Ден на радиото и телевизията, ще добавя, че при тържествено му честване в тогавашния хотел „София“, се събирахме заедно с колегите от БНТ  и това беше приятно. Вярно е, че във всеки празник има по нещо хубаво.  

Лайкни и препрати да лайкват!

Ако ви изпратя на „Лични“ във Фейсбук тази рисунка с молба да я лайкнете и да я препратите на други ваши познати също да я лайкнат, ще го направите ли? Ей така, за черните ми очи! Ами ако ви кажа, че това е важно за мен? Е, ще го направите ли? Не ви питам харесва ли ви рисунката, лайкове ми трябват! Ще ми скършите ли хатъра или ще ми демонстрирате солидарност? Все пак сме приятели, макар и виртуални!   

Наскоро получих в месинджъра си една детска рисунка (не е тази, която виждате тук, но доста подобна на нея) и съобщение да я лайкна и да препратя на колкото може повече мои приятели във Фейсбук, да я лайкнат и те. Писах, че нямам време да препращам рисунката и хич не я погледнах. По-късно обаче я получих отново, препратена в месинджъра ми от друга моя приятелка, пак с молба да я лайкна и да препращам на още хора, защото е важно да се събират повече лайкове. Тогава кликнах върху линка към рисунката и, както може да се предположи, открих, че тя участва в ученически конкурс по конкретна тема. Полюбопитствах какво са нарисували другите участници и между тях открих деца със заложби и талант, докато рисунката, която искаха да лайкна, ми изглеждаше съвсем обикновена. Обясних, че нито ще я лайквам, нито ще я препращам. Приятелката ми отговори, че няма проблем. На самата нея й я препратили с такава молба и тя я изпълнила. Същия ден обаче получих линка към рисунката от трета приятелка – естествено, с молба да я лайкна. Отговорих, че вече съм видяла – става дума за конкурс и не е редно някои амбициозни родители да лобират масово за детето си, за да спечели то. Не е честно спрямо другите участници в конкурса, много от които са далеч по-талантливи от въпросното дете. „Тогава лайкни рисунката на друго дете, която ти харесва повече“ – посъветва ме тази моя приятелка.

Загледах се отново в рисунките. И открих, че те са от конкурс, проведен през 2018 г.! Прочетох и регламента му. В него никъде не се споменаваше, че лайковете имат някакво значение за класирането. То беше поверено на авторитетно жури. Някой или си беше направил майтап, или провеждаше социален експеримент, за да провери колко души ще се хванат на въдицата с лайковете.

Констатирах, че в конкретния случай се бяха хванали доста мои приятели, сред които журналисти, писатели, поети. Някои, освен че лайкваха, пожелаваха успех в конкурса, други пък си бяха направили труда да тълкуват тази съвсем обикновена детска рисунка, да търсят дълбок подтекст в нея, да предвещават на детето блестящо бъдеще на художник. Ясно ми беше, че го правят от добро сърце, от желание да помогнат. Само че аз никога не бих „помогнала“ по този начин, особено на едно дете, като създам у него усещането, че има талант за дадено изкуство, а всъщност не е така. В колко озлобен зрял човек би се превърнало то, ако след време очаква същите похвали, а не ги получава. Няма да му е лесно да осъзнае, че са го надценявали и лайковете във Фейсбук не са били заслужени. В края на деня под тази рисунка те бяха вече над 200 (двеста) хиляди, а когато линкът ми беше изпратен за първи път, под рисунката имаше около 1000 лайка! Към днешна дата са станали вече 239 хиляди, защото акцията с препращането явно продължава. Допускам, че детето, автор на тази рисунка, дори не подозира какво се случва с нея във виртуалното пространство. Конкурсът отдавна е приключил.

Важното е какъв ефект дава масираната акция с молбата „Лайкни и препрати да лайкнат!“

Та пак ви питам, ако помоля стотина мои приятели във Фейсбук да ви изпратят на „Лични“ рисунчицата в началото на този текст с молба да я лайкнете, защото ми е важно, ще го направите ли? Аз съм я рисувала и тя е единственото нещо, което мога да нарисувам и да изглежда що-годе прилично.

Е, ще има ли лайкове? Дано да няма! Дано превъзмогнем желанието да „услужваме“ по този начин. Никаква услуга не е, само истината се изопачава.  

По етични съображения не споделям линка към въпросната рисунка. Все пак авторът й е дете.

Тъжен Светъл понеделник... без Милен Цветков

Цялото ни семейство изживя шок от новината, че навръх Великден в жестока катастрофа е загинал журналистът Милен Цветков. Познавам го от началото на 90-те, когато за известно време идваше в Младежка редакция на програма „Христо Ботев“ и понякога участваше в авторските ми предавания „Шарена Гага“. Проявяваше силно чувство за екипност, стараеше се да съдейства на водещия, с който работеше, предлагаше теми, събеседници. Благодарение на него в „Шарена Гага“ се включи на два пъти Камен Воденичаров, който тогава беше започнал да става знаменитост с предаването "Ку-ку".. Мисля, че Милен по-късно стана толкова добър телевизионен водещ, защото не се заслепяваше от собственото си его. Приемаше да играе и второстепенна роля в един екип, в името на работата. Запомнила съм с каква гордост разказваше как Бригита Чолакова го е харесала за репортер в нейния „Телевизионен неделник“ и каква школа е било това за него. В БНР се задържа за кратко, телевизията го привличаше повече. Изненадвала съм се от обратите в професионалния му път. По едно време беше в някакъв колбасарски цех. Явно предпочиташе да е честен пред себе си и другите. Такъв беше и със събеседниците си като водещ.

През последните часове гледах някои записи на интервюта, които е правил. Наистина не си поплюваше Милен. Така, както си беше майтапчия, така можеше да бъде настъпателен, да не привежда глава пред властимащите. А самата аз съм го запомнила с епизодична случка, която го показва и в друга светлина: преди 30-ина години, докато участваше в едно от радиопредаванията, които водех на живо, Милен усети как в гърлото ми напира кашлица и се втурна да отваря прозореца на студиото, за да влезе чист въздух. Дадох му знак, че не е нужно, успях да овладея гласа си, но така и не мога да забравя този спонтанен жест на съпричастност и желание да помогне.    

Ех, Милене... Беше непокорен дух и същевременно – добра душа. Ще липсваш на много хора. Светъл път!

*       *       *

Стихотворението, което добавям към тази публикация, се появи вчера, на Светъл понеделник, докато гледах вишната в двора и усетих, че красотата й не ме радва, а ме натъжава:

На Милен Цветков, загинал на Великден

Тъжен Светъл понеделник

след един живот прекъснат...

Знак, че хората сме тленни,

даже Бог да е възкръснал.

Тази гибел ни стъписа.

Бе жестока и нелепа.

Ала тя добива смисъл,

щом ни кара да се сепнем,

да задаваме въпроси,

да крещим за справедливост.

Който пламъче е носил,

то у нас остава живо!

Гергина Дворецка

20.04.2020 г.