Удоволствието да се усмихваш широко

         Наред с литературните си занимания ще запомня отминаващата година с това, че през нея една зъболекарка вълшебница ми върна широката усмивка! Почти две години бях принудена да се усмихвам, стискайки устните си, защото един след друг ми се счупиха вторите предни зъби. Избухналата пандемия от Ковид-19 ме възпря да посетя зъболекарски кабинет, а и не знаех при кого да отида, защото вече отдавна бях решила да сменя семейството зъболекари, които посещавах над 35 години. Защо исках да ги сменя? Защото съпругът, който се усъвършенства в слагането на импланти, постоянно ме агитираше колко по-добре би било, вместо жена му да ми изгражда постоянно вторите предни зъби, които все се чупеха, те да бъдат извадени и заменени с импланти. Аз упорито не се съгласявах, тъй като съм алергична и не знам как организмът ми би приел тази стоматологична новост. А и не ми се даваха по 2400 лв. за два модерни зъба - толкова е цената на един имплант. 

Накрая стигнах до извода, че трябва да си намеря нов зъболекар. Една съседка беше доволна от своя и ми даде координатите му. Изчаках да отмине пандемията, в крайна сметка се имунизирах и се обадих на новия зъболекар (ще спестя името му, макар че той не заслужава този жест от моя страна). В уречения час отидох в кабинета му. Обясних, че спешно се нуждая от два втори предни зъба, които са се счупили. Още щом надникна в устата ми, зъболекарят възкликна възмутено: „Ама къде искате да изградя тези зъби? В устата ви няма място за тях! Вижте се как изглеждате!“ – и потърси огледало. Категорично отказах да се консултирам с огледалото, защото знаех как изглеждам с два липсващи втори зъба.

„Нямам представа какво да правя с вас! – заяви зъболекарят. – Може да извадим някои зъби с цел бъдещо успешно протезиране, но всичко това ще отнеме поне две години!“

Идеята да ми се вадят зъби, които не ми създават проблеми, за да ми бъдат сложени протези, ме стресна. Гордея се, че на моята напреднала възраст почти всички зъби в устата ми са си мои...

В този драматичен за мен момент съпругът ми Владимир Дворецки се сети за една своя съученичка от пловдивската Английска гимназия, която беше станала успешен зъболекар. Издири я в интернет и се свърза с нея. За наш късмет, тя още не беше излязла в отпуска.

Още щом ме прегледа, тя прецени какво трябва да се направи. Само за две седмици вече имах коронки на всички горни зъби и можех да се усмихвам широко. А пишман зъболекарят, който не знаеше какво да прави с мен, беше определил срок от две години, през които да прецени как по-успешно да ми направи протези, сиреч – изкуствено чене!

Името на вълшебницата, която ми върна усмивката, е Хрисдана Хаджиева! Тя е изключително скромна, но държа да се знае за нея.

Сега, след като за момента съм си решила денталните проблеми, се връщам мислено назад към митарствата ми из различни зъболекарски кабинети. Още от дете имах проблеми с млечните си зъби и майка ми редовно ме водеше в Първа градска болница, близо до която живеехме.

От началните класове ми остана ярък спомен за големия зъболекарски кабинет в 21-о училище, където студенти по стоматология си караха практиката. Бях редовна посетителка в кабинета. Студентът, който се обучаваше върху моите зъби, се казваше Агоп. Не ми се е представял, но веднъж, когато отвори близо до мен кожената си чанта, видях това име изписано от вътрешната страна на капака й. Беше симпатичен, къдрокос, невисок младеж – изправен не стърчеше много над мен, а аз бях дребничка. Запомнила съм как, след като работеше известно време в устата ми с машинката, казваше почтително на преподавателя, който наблюдаваше цялата група студенти: „Бихте ли погледнали?“ Преподавателят идваше, оглеждаше внимателно устата ми и даваше съвети. Цялата процедура ме затормозяваше. Отделно, че ме болеше ужасно при чегъртането с машинката, защото в детството ми не се използваха средства за намаляване на болката при пиленето на зъба. Прозорците на зъболекарския кабинет гледаха към нашата кооперация - живея близо до сградата на училището - и докато слушах зловещото жужене на машинката и вътрешностите ми се тресяха болезнено, за успокоение си мислех, че всъщност съм си вкъщи и всичко, което става с мен в този момент, само си го представям.

Бях търпеливо, послушно дете (признавам, че с годините се промених доста) и всеки път, когато студентите стоматолози влизаха в час и извикваха децата, които трябва да бъдат лекувани, безропотно ставах от чина си и тръгвах с моя зъболекар. Един път обаче нервите ми не издържаха. Пак станах от чина, бавно приближих до Агоп... и се разплаках. Не исках да го правя, не се глезех. Просто в момента нямах сили да понеса цялата позната до болка, именно до болка, процедура. Няма да забравя как Агоп разтревожено се приведе над мен. Учителката също се стресна. Двамата започнаха да ме успокояват: „Няма, няма! Няма да ходиш в зъболекарския кабинет!“   

Естествено, разказах на родителите си какво е станало и те взеха категоричното решение да ми дадат бележка, с която уведомяват училищното ръководство, че отсега нататък те ще имат грижата да ме водят на стоматолог в извънучебно време.

Така и стана. Сега си мисля, че за някои ученици извикването в зъболекарския кабинет по време на учебните часове може да е било спасение от нежелано изпитване, но не и за мен. Аз предпочитах да си следя урока. От днешна гледна точка също преценявам, че въпреки похвалната грижа за зъбите на учениците, все пак не е било уместно да ги откъсват от учебния процес.

Скоро след описаната случка на мястото на млечните ми зъби, лекувани от студента Агоп, започнаха да изниквт новите, вече постоянни. И те обаче не се оказаха особено устойчиви. През годините смених много зъболекари и натрупах куп неприятни спомени.

Помня, например, как една зъболекарка, която обслужваше работещите в Българското национално радио, откъртваше с машинката цели парчета от кътниците ми, като че ли рушеше стени на стари къщи, и ми повтаряше: „Ще останете без зъби! – и продължаваше безмилостно – Понеже ще останете без зъби, няма да можете добре да дъвчете храната и ще си развалите стомаха!“ И с нови сили залягаше над машинката, която вилнееше върху някой от кътниците ми. Била съм двадесет и няколко годишна, току-що започнала работа като журналистка в Радиото, и не исках да повярвам в злокобните прокоби. Впрочем, те наистина не са сбъднаха. Въпреки старанията на въпросната стоматоложка, до днес само 3 кътника са ми извадени. Което означава, че след това съм попадала и на добри зъболекари.

Най-дълго време си лекувах зъбите при семейството, за което споменах в началото. Посещавах най-вече жената, която се оказа истински факир на пломбите. С времето настъпиха промени в зъболечението. Тънка струйка вода охлажда зъба при стърженето му с машинката и болка почти не се усеща. Посещенията при зъболекарката ми се превърнаха в нещо като приятелски гостувания на лаф моабет. Само дето аз не можех да участвам в разговора, защото стоях с отворена уста, докато зъболекарката ровичкаше вътре и не спираше да разказва истории – съвсем обикновени: за работата си като млада зъболекарка на село, за семейството си, за дъщерята, внука... Изключителна сладкодумница с чувство за хумор!  Понякога така ме разсмиваше, че прихвах и й пречех да работи. Най-много труд хвърли за двата ми втори предни зъба. Тя ги изгражда, те скоро след това се чупят! Нямате представа колко пъти съм изживявала този възход и падение! Изгради ми някой от двата проблемни предни зъба и аз съм щастлива, че вече мога да имам широка усмивка, но в даден момент зъбът пада и пак започвам да се усмихвам със стиснати устни. Проблемът беше, че при това стискане на устните – сакън да не ми се видят зъбите - лицето ми се кривеше в гримаси, които не само бяха смешни, ами на някого можеха да се сторят подигравателни. Стори ми се, че някои хора взеха да стават резервирани към мен. Така стигнах до решението да потърся друг стоматолог.

Още ми е трудно да повярвам на щастието, че вече от няколко месеца мога да се усмихвам широко, защото имам хубави бели коронки на зъбите, и мога да хрупам всякакви ядки, без страх, че ще ми се счупи някой зъб, изграден с афиф материал.  

По обясними причини спестявам имената на повечето от стоматолозите, за които разказах дотук. Ще повторя обаче благодарността си към вълшебницата Хрисдана Хаджиева, която бързо намери решение на стоматологичните ми проблеми, както и към моя съпруг, Владимир Дворецки, който ме свърза с нея.

Хубаво е в живота ти да има хора, които са в състояние да ти върнат широката усмивка!      

Спомени с кисело зеле

По телевизията преди малко съобщиха, че българите масово изпращат на роднините си в чужбина за коледните и новогодишните празници вакуумирани листа кисело зеле. Киселото зеле не е само български специалитет, но е неизменна част от зимната ни трапеза не само по празниците, затова го възприемаме като типично нашенско.

Баба ми и майка ми бяха големи майсторки в слагането на зеле. Пълнеха две каци: едната - в ранната, а другата – в късната есен и така от началото на ноември до март бяхме подсигурени със заветния продукт. Тъй като не бяхме многолюдно семейство, тези две каци ни идваха твърде много, затова баба и мама охотно даваха кисели зелки на роднини. Те понякога прекаляваха и идваха с толкова големи съдини, че доста изпразваха каците ни, но и за нас оставаше.

Само че с времето роднините ни, петимни за нашето кисело зеле, взеха да се преселват в друго измерение. Там отиде и баба ми. Мама продължи семейната традиция винаги да слага по две каци – едната в ранната есен - от нея ядяхме първите зелеви сарми на 7 ноември, а другата - в края на октомври. Вече се бях омъжила и имах дете, но семейството ни не стана толкова голямо, че да изконсумира съдържанието на двете каци със зеле за една зима, така че мама започна да раздава на познати. Живееше с мисълта, че разполагаме с нещо много ценно и с радост искаше да го сподели с повече хора, дори ако те не бяха изразили такова желание.

-                     Кажи на Ф. да дойде да й дам кисело зеле и сок! – предложи ми веднъж.

Ф. ми беше колежка в Младежка редакция на Българското национално радио и много се разбирахме. Само че не прояви особен ентусиазъм да получи този мамин подарък. Мама обаче постоянно ми повтаряше да я доведа вкъщи, за да й даде зелка и шише със зелев сок, и Ф. най-после склони.

На следващия ден ми разказа какво й се е случило на връщане от нас. Взела тя маршрутка за ж.к. „Младост“. Вътре пътниците седели плътно един до друг. От топлината наоколо шишето със зелевия сок се сгорещило и в даден момент тапата му изхвърчала, издавайки конфузен звук, а веднага след това в маршрутката се разнесла не по-малко конфузна миризма. Всеки знае как мирише превтасал зелев сок. Така подаръкът на мама довел колежката ми до деликатната ситуация да разяснява на спътниците си в маршрутката откъде са дошли излагащите я звук и миризма.

Имах още един случай, свързан с навика на майка ми да подарява кисело зеле на познатите си. Отразявах младежко събитие в НДК и една от организаторките ми каза, че един участник, като разбрал как се казвам, искал непременно да се запознае с мен. Каза ми името му, но то нищо не ми говореше. Малко след това ми доведе едно момче, невисоко на ръст, но с приятна външност и с високо самочувствие.

-                     Исках да видя как изглежда дъщерята на Маргаритка, която ни носеше кисело зеле! – каза момчето.

Това с киселото зеле ми прозвуча познато, но нямах никаква представа кое е момчето. То ми обясни: било внук на началничката на майка ми във външнотърговското предприятие, в което тя работеше последните десетина години, преди да се пенсионира. Знам, че мама носеше кисело зеле на бившата си вече началничка, след като и двете вече бяха пенсионерки, за да й покаже, че уважава хората, дори когато те не заемат висок пост. Вероятно жената се е трогвала, но в спомените на внука й мама беше останала като „Маргаритка, която подарява кисело зеле“.

Отначало момчето много се забавляваше, докато ми разказваше тази история, но постепенно усети, че го слушам резервирано, и приключи набързо:  

-                     Та сега ми беше любопитно каква ли е дъщерята на Маргаритка. Тя се хвалеше, че сте журналистка в Радиото.

-         Ами такава съм, каквато ме виждате. И не слагам кисело зеле.

Дори не се сетих да изпратя поздрави на баба му. Без друго, рядко я бях виждала лично. Само си помислих колко превратно могат да бъдат изтълкувани жестовете ни. Мамината щедрост в случая й беше скроила лоша шега. Самоувереният внук на бившата й началничка едва ли имаше представа, че майка ми е следвала архитектура във Флоренция, а по-късно е завършила с висок успех Юридическия факултет на Софийския университет, че владееше френски и италиански, че беше писала стихове и сценарии за филми. У младежа единственият спомен за нея се свързваше с киселото зеле. Питам се, ако мама можеше да знае това, би ли постоянствала със своите „зелеви подаръци“ за бившата си началничка?

Самата аз наистина не се занимавам с домашно производство на киселия специалитет. През есента, когато майка ми почина, за пръв и последен път напълнихме с мъжа ми една каца със зеле. Уж го претакахме редовно, както му е редът, но скоро зелките напълно се размиха и ги изхвърлихме. Оттогава никога не сме повторили опита. Нямам и намерение. Не се стряскам дори от главоломно растящите цени на киселото зеле в магазините. Преди две години се възмутих как може на мъжа ми да му вземат 5 лева за една втасала зелка, а ето че тази на снимката, купена преди Коледа, струва цели 16 лв.!

Обаче който не умее да слага зеле, ще си плаща. Ние вкъщи така правим и вече единствените ни спомени от този ценен продукт са за вкусните манджи, които готвя с купени кисели зелки.  

 

 

 

  

Предколедно

 

            Докато вървях вчера по улица "Витошка", се сетих, че преди година по същото време бях написала един текст, който тогава публикувах само във Фейсбук. Дадох си сметка, че за една година някои неща са се променили в живота ни, но предколедната атмосфера по тази софийска улица е същата, както преди 12 месеца. Затова споделям и в блога си написаното на 17 декември 2020 г.

Вървях вчера по „Витошка“ и усетих, че ми липсват електрическите гирлянди, които през последните години оформяха светлинни арки по протежението на булеварда преди Коледа. И по витрините на магазините рядко виждах коледна украса. Всъщност, така беше в детството ми и в ранната ми младост.

Спомних си как още първата година, когато майка ми започна работа в Индустриалимпорт, от една италианска фирма, партньор на българското външнотърговско предприятие, бяха поискали списъка на всички служители и им изпратиха колети за Коледа. Това беше невероятно изненада за мен, дете родено и растящо в социалистическа държава, където не се празнува Коледа, а Нова година. В колета имаше различни лакомства – бонбони, шоколадчета в пъстри опаковки и голям италиански коледен хляб, панетоне, който ми приличаше по вкус на козунак със стафиди и парченца шоколад. На подаръка се радвах не само аз, а и мама, която цял живот си остана с душа на дете. Голямата картонена кутия с изображение на украсена елха на червен фон, в която бяха сложени лакомствата, години наред се пазеше вкъщи. Използвах я да държа в нея поздравителни картички и писма от приятели. Сега не я намирам. Вероятно се е захабила на вид и съм я изхвърлила, за което към днешна дата съжалявам. През следващата година италианската фирма изпрати само кутия с панетоне, а по-следващата – нищо. Може би вече не е търгувала с България. Но майка ми до старини си спомняше с грейнали от детска радост очи за невероятния коледен подарък в края на 60-те на миналия век. А вчера, докато вървях по „Витошка“, си помислих как по обед с кола от фирмата, където работи синът ми (вече от много месеци дистанционно), му донесоха коледен подарък: семпла, но стилна картонена кутия с нарисувана панделка, а в нея - лакомства и едно красиво одеяло с изображение на елха, което веднага си харесах и Боби ми го подари. Стана ми забавно как, когато бях дете, коледният подарък за мама от една частна фирма ми донесе радост, а сега коледният подарък от фирмата, в която работи моето дете, отново ме зарадва. Някаква приемственост имаше в това.

Все така, вървейки по „Витошка“, най-после стигнах до коледно украсената улица: „Съборна“! Там се намира елхата от горната снимка, а малко по-далече се вижда и огромно светещо кълбо с формата на играчка за коледна елха.

И ето, че стигнах до ЦУМ, а там в моето детство около Нова година имаше невероятна атракция: в централното фоайе се издигаше огромна фигура на Дядо Мраз, който в даден момент започваше да клати глава надолу-нагоре и да говори на децата. Мама ми беше казала, че Дядо Мраз говори, но аз не можех да повярвам, докато не го чух с ушите си. Досега помня как с майка ми стояхме до парапета на втория етаж, съвсем близо до главата на гигантската фигура с червен кожух, и в един миг главата се раздвижи, а в салона прозвуча дълбок приглушен глас: „Добре дошли, мили деца!“ Истинско сбъднато вълшебство от моето детство! И колко оживено беше в ЦУМ някога, а днес почти никой не влиза там. Импозантна сграда, която не знам за какво служи в момента.

А после завих по улица „Пиротска“, по която също не забелязах нищо предколедно. Пандемията е сложила своя отпечатък навсякъде. Не и върху спомените ми обаче.

    Това е текстът, който написах на 17.12. 2020 г. Към него е и горната снимка, а тази долу направих вчера, 21.12.21 г.  Почти идентични са, но при вглеждане се забелязват разлики. Тазгодишната коледна елха е с по-малко червени топки към върха, а в дъното на улицата почти не се забелязва златното кълбо с ярко светещи крушки - там е, но свети съвсем бледо... 

 За сметка на това обаче, когато вчера завих по улица "Пиротска", откъм страната на Халите ме грабнаха светлините на Коледен базар. Миналата година го нямаше. Така е в живота - някъде светлините избледняват, а на друго място блясват ярко.

  

8 декември в спомените ми

Сигурно заради напредването на възрастта, все по-често ми се иска да разказвам младежки спомени. Днешният 8 декември ме върна към студентските ми години в Софийския университет. Следването ми премина по социалистическо време и то се отразяваше във всички празници. За студентския характерното беше, че винаги ни поздравяваше другарят Тодор Живков. Дори идваше на самото официално тържество, което по мое време обикновено се организираше в големия ресторант на хотела срещу Народното събрание - оттогава той смени доста имена, но по онова време мисля, че беше „София“.

Честно казано, аз нямам спомен от лична среща с Тодор Живков нито на 8 декември, нито когато и да било, но мои състудентки имат. Една от тях е споделяла с мен как от комсомолската организация на Университета й възложили тя да поведе хорото с партийния и държавен ръководител на студентския празник. В крайна сметка, друг бил удостоен с тази чест, а тя само седяла близо до него. Пак на един 8 декември друга моя състудентка беше произнесла пламенно поздравително слово, което направило силно впечатление на другаря Живков. Той признал, че е открил у нея искрата на някогашните ремсистки (членове на Работническия младежки съюз преди 9.09.1944 г.). Следпразнично я повикал на разговор и сред студентите се говореше, че тя тогава заявила: „Програмата на БКП (Българската комунистическа партия) е моя лична програма!“ Не всеки от нас можеше да каже същото за себе си.  

По-късно, когато вече работех в Младежката редакция на Българското национално радио, колега, който отразяваше бригадирското движение, ми разказа интересна случка. На един конгрес на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз) той си говорел с ръководителя на Централния бригадирски щаб. Приближила се гореспоменатата моя състудентка, която редовно сътрудничела на щаба, и шефът на ЦБЩ й казал дружелюбно: „Пък ти след конгреса продължавай да идваш да ни помагаш!“ След малко започнал изборът за най-важния пост в ДКМС - първи секретар на Централния комитет, и за този пост била предложена... моята състудентка. Избрали я с абсолютно мнозинство. Колегата ми се шегуваше как ли се е почувствал ръководителят на Централния бригадирски щаб, когато момичето, на което покровителствено предложил пак да идва да му помага, ненадейно му станало началник! Не ще и дума, че коренът на този внезапен възход, е бил в онзи 8 декември, когато ръководителят на Партията и държавата е открил у девойката искрата на някогашните ремсистки. Спестявам името на състудентката си. Хората от моето поколение ще се сетят коя е.   

Дотук с политиката! Интересното е, че най-хубавите ми спомени за 8 декември са от времето, след като вече бях завършила университета. Още в края на следването си започнах работа като стажант редактор в БНР, както вече споменах. За всеки студентски празник на нашата Младежка редакция се предоставяше допълнително програмно време и колегите можеха да дават предложения за празнични предавания. Приятно ми е, че навремето много често се случваше аз да водя такива предавания – и по „Христо Ботев“, и по „Хоризонт“, защото редакцията ни работеше и за двете програми.

С голяма радост си спомням как една година в края на 70-те подготвихме специален Студентски радиоден с три отрязъка от по час и половина. Тогава имах възможност да направя нещо, което винаги много съм харесвала в радиожурналистиката – смесване на литературен сюжет и документалистика. Бях измислила историята за студент, който точно на 8 декември не може да открие своята любима колежка и тръгва да я дири на различни места, където се събират студенти. В трите части на предаването имаше репортажи от такива знакови места, а художествената измислица за търсещия любимата си студент беше като свързочен текст към документалните записи. Търсенето започна сутринта, продължи в ранния следобед и приключи вечерта, като във всеки от програмните отрязъци съспенсът къде точно се намира любимата на студента нарастваше.

В началото на 80-те, в друго осмодекемврийско предаване, което водехме двамата с колегата Емил Рафаилов, редакторът внесе в студиото бележка да поздравим майката на колегите ни радиожурналисти Здравка Андреева и Александър Андреев - като университетски преподавател за академичния празник и... за раждането на внучката й точно на този ден. Така първият радиопоздрав за известната музикална редакторка и радиоводеща Здравка Андреева и нейната дъщеря прозвуча в нашето предаване!  

Безспорно най-щастливият ми 8 декември беше през 1982 г.! В края на септември се бях запознала в Международния младежки център в Приморско с един красив младеж, който все повече обсебваше сърцето ми. Нямах представа какво ще е бъдещето на отношенията ни, но ето, че младежът ме покани да прекараме заедно студентския празник в Мелник и Сандански. По онова време той завършваше английска филология в Софийския университет, а аз вече работех, но с удоволствие приех да празнувам със студентите. Младежът се беше погрижил за всичко – не само да плати престоя за двама ни, а и предвидливо да покани на пътуването един свой колега с гаджето му. В хотелите се настанявах официално в една стая с това момиче, а после всяка от нас нощуваше при своя кавалер. На днешните млади такова хитруване сигурно им се струва абсурдно, но в нашата младост не беше възможно мъж и жена да прекарат нощта заедно в хотел, ако не са женени. Та тогава с моя любим съпруг Владимир Дворецки спахме за първи път заедно в хотелска стая, макар и „незаконно“.

И като си помисля в колко много хотелски стаи сме спали през следващите години, когато сме пътували у нас и по света, вече като законни съпрузи! Но първият път беше на 8 декември и е незабравимо!

Честит празник на всички днешни и някогашни студенти!

Gaudeamus igitur!

Сънувах, че Кирил Петков е генерален директор на БНР

Тази нощ сънувах нещо забавно и реших да го споделя, без никаква художествена измислица.

В съня ми евентуалният бъдещ премиер на България Кирил Петков беше станал генерален директор на БНР. В голяма зала (вероятно Първо студио) бяха насядали множество хора. Аз бях на по-заден ред, а най-отпред седеше новият шеф. От моето място не го виждах, но разбирах, че е там, защото към него се приближаваха един след друг уважавани колеги с дългогодишен опит и му говореха колко е хубаво, че свежа струя ще полъхне в медията ни.

Измъкнах се от събранието. Обаче в даден момент джиесемът ми звънна и се оказа, че ме търси лично Кирил Петков. С любезен глас ме покани на работен разговор в кабинета си. Не скрих колко съм учудена и, без да се усетя, му заговорих на „ти“. Прецених, че това не е редно, и поясних: „Много по-стара съм от вас, ние, възрастните, понякога така говорим с младите.“

Уговорката за работна среща си остана и тръгнах към кабинета му. Обаче в сградата на БНР бяха настъпили някои промени – все пак вече от 7 години не съм там. Започнах да разпитвам къде е кабинетът на новия генерален директор и все ме пращаха в погрешна посока. Даже по едно време ме упътиха към някаква врата, през която попаднах на гола поляна. Върнах се пак в сградата и продължих да търся. На „шефския“ етаж бяха остъклили стените и минавах покрай големи нюзруми, в които журналистите работеха на луминесцентна светлина.

Питах аз и разпитвах къде е кабинетът на новия шеф, докато една колежка ми каза: „Ако нямаш записан час, няма да те приеме!“ „Но той лично ми се обади по телефона.“ „Ами, баш на теб ще се обади!“  

Все пак накрая май попаднах на точното място. Аха да вляза в кабинета на началника и покрай мен започнаха да прииждат много хора, заобикаляха ме и се пъхаха вътре. Накрая затвориха вратата под носа ми. Явно нямаше какво повече да се случи и съвсем логично се събудих.

Много реалистичен сън с изключение на телефонното обаждане от новия шеф!    

Миг от ноември

 

Мигът, за който става дума, не е от този отиващ си ноември, а от друг, преди много, много години. Един миг от ноември в моето детство, който си спомням и досега.  

В късния следобед, малко преди да се стъмни съвсем през късия ноемврийски ден, стоях в двора на кооперацията ни и ми беше студено. Това е усещането, което съм запомнила: че ми беше много студено. В непосредствена близост до мен късната есен ми показваше откровено неприветливото си лице – клоните на дърветата бяха обезсърчаващо голи, въздухът сивееше, но най-осезаем беше студът, който се пъхаше безпардонно под късото ми детско палтенце.

И независимо от всичко това продължавах да стоя на двора. Знаех, че само на няколко крачки е уютният ни затоплен апартамент и че майка ми и баба ми вече са там и чакат татко да се върне от работа, а аз – от игра навън. Моите приятелки в игрите вече си бяха отишли вкъщи, а аз бях останала за момент сама в двора. Ей така, да усетя самотата и есента.

Няма смисъл да се питам защо съм го направила. Явно съм изпитала неосъзнатото желание да изживея някакви трудности, като героите от детските книжки, които четях. В детските книжки  обикновено след перипетиите има хепиенд. Моят детски миг от ноември също завърши щастливо: прибрах се у дома, където се стоплих и потънах в приятните си всекидневни преживявания.  

А запомних този кратък студен миг от ноември в моето детство заради усещането, че след неприятното неизменно идва хубавото. Вече със сигурност мога да потвърдя, че такова усещане ни дава сили цял живот.

Като дете си водех дневник. Не съм описала тази случка в него и никъде не е документирано, че тя е станала точно през ноември, но в детството ми само той изглеждаше толкова безрадостно – с голи влажни клони и студ в навечерието на зимата. Преди десетилетия през декември обикновено валеше сняг, а той разнообразява пейзажа.

Поуката от този мой детски спомен е, че даже в най-меланхоличния месец от годината (по нашите географски ширини), винаги има надежда, че някъде ни чака топлина и уют.

Едва по-късно, във Френската гимназия, щях да открия прозрението на Пол Елюар: “La nuit n’est jamais complète”, преведено красиво на български от Пенчо Симов: „Нощта не трае никога без край.“

Мисля, че този стих подхожда за края на ноември.      

За песента "Весела есен", изпята от "LZ"

 

Днес си помислих, че тази есен е доста слънчева и топла и ненадейно си спомних първия куплет на едно стихотворение, което написах в младостта си:

"Беше весела есен без мъгли и слани

и без мъртви листа по паважа.

Как издигахме кули с въздушни стени,

но високи по двеста етажа!“

Защо ли се сетих за този куплет точно днес, в деня за размисъл?

Всъщност, написах стихотворението „Весела есен“ през втората половина на 70-те „по поръчка“ на композитора Захари Георгиев, за да стане текст за песен на изгряващата тогава група „LZ“. По онова време вече работех в Младежка редакция на Българското национално радио. Тогава редакцията имаше предавания и по програма „Христо Ботев“, и по „Хоризонт“, а Захари Георгиев беше част от екипа ни, грижеше за музикалното оформление, същевременно откриваше и популяризираше нови младежки музикални групи. Така получих от него поръчката да напиша текст за LZ. Музиката е на Дечо Таралежков.

Днес, когато неочаквано си спомних първия куплет на песента, се заинтригувах дали я има някъде из Интернет. Разрових се в "Ютюб" и я открих и то в две версии. Едната е от 23.12.2018 г. и в нея ги няма имената на композитора и автора на текста, но в другата, от 31.01.2021 г., те са посочени. Там фигурирам като Гергина Иванова, както се подписвах, преди да се омъжа за Владимир Дворецки през 1983 г.

Ето и текста на цялата песен:

"Беше весела есен без мъгли и слани

и без мъртви листа по паважа.

Как издигахме кули с въздушни стени,

но високи по двеста етажа!“

 

Как играехме драми със смешен финал,

как в шега се превръщаше всичко –

любовта и мечтаният миг закъснял,

старомодната нежна лиричност.

Припев:

И щом замря смехът на устните,

открихме искрено печални,

че нещо важно сме пропуснали

и на дребно сме играли.

 

Беше весела есен без предвестник на сняг

и без мъртви листа по паважа.

Но защо ми е тъжно след толкова смях

малко трудно ще мога да кажа.

Припев:

И щом замря смехът на устните,

открихме искрено печални,

че нещо важно сме пропуснали

и на дребно сме играли.

И пак се питам: защо се сетих за тази моя толкова отдавна написана песен точно днес?

Ако оставим обаче настрани догадките има ли аналогия между този текст, писан в края на 70-те на миналия век, и предстоящите утре президентски и парламентарни избори, замислям се и за друго:

„Весела есен“, създадена преди повече от 4 десетилетия, е била качена в „мрежата“ през 2018-а и през настоящата 2021 г. Как като автор на текста й да не се радвам, че все още някои я харесват и намират за нужно да я споделят отново!

Прилагам и линкове към песента:

"Весела есен" , качена през 2018 г.

"Весела есен", качена през 2021 г.