Мъдростта на цветята

От една седмица вкъщи се случва едно малко вълшебство. Vladimir Dvoretzky ми беше откъснал от двора този лилиум, който тогава имаше един разцъфнал цвят и 7 пъпки. Вечерта цветът увяхна, но на другата сутрин се разтвори една от пъпките.

Оттогава всеки ден се случва едно и също: всяка вечер разцъфналият цвят увяхва, а на сутринта се разтваря една от пъпките. Винаги само една! Като че ли всяка чака реда си, за да цъфти във вазата един-единствен ден, но през него самата тя да бъде единствена, никой друг да не я засенчва!

Това е предпоследният цвят от стръкчето. Остана само една неразтворена пъпка. Нейният звезден ден ще бъде утре! 

Колко мъдро се оказа това стръкче лилиум! Посланието му като че ли беше, че всеки заслужава да бъде забелязан в определен момент, да изживее своя малък триумф, без някой да се опитва да го измести, да му попречи, да отнеме от славата му. Значи цветята са по-справедливи и великодушни от хората… 

Споделих този текст първо във Фейсбук и много приятели потвърдиха, че и за тях ставащото в стъклената ни ваза е необикновено. Разбира се, виждали сме разцъфтели кичести лилиуми, като огромни букети в дворове и градини. Там всеки от цветовете може да привлече погледа на случаен принцип, както забелязваме без особена причина нечие лице сред тълпата. Урокът на стръкчето във вазичката се отнасяше за по-малка група – от цветчета или хора. В малката група мащабът се променя и всичко е хиперболизирано като под лупа. Там жестът е по-ясно видим, думата отеква по-силно…

Веднага ми идват наум примери от всекидневието.

Спомням си обсъжданията в радиоекипа ни, когато планирахме предаванията за следващата седмица. Имахме една колежка, която, щом чуеше, че някой предлага интересна тема, обикновено бързаше да заяви, че самата тя отдавна я е разработвала, знаела кои са най-подходящите събеседници, дори можела да даде консултация… Напълно невинно самохвалство, но успяваше да помрачи приятното впечатление от чуждата находка.  

Далеч по-безпардонно беше поведението на една директорка на програмата ни, която не пропускаше случай да се присламчи към успеха на другите – ако колега получеше награда в нейно присъствие, тя се втурваше да позира за снимки с него, без да има ни най-малък принос за отличието му. И тъй като полагаше особени грижи за външността си, обикновено на снимките тя изглеждаше далеч по-добре от самия награден, развълнуван от успеха си и същевременно потресен, че по незнайни причини трябва да го споделя с амбициозната си началничка.

Но защо да развалям с недостойни примери от човешката ни практика красивата история с лилиума в малката ни ваза. Той съвсем нагледно ни показа, че е възможно да останеш в сянка, докато другият до теб привлича погледите, а когато дойде и твоето време, самият ти да разцъфтиш… след което с достойнство да отстъпиш мястото си на следващия.

Защо цветята го могат, а ние, хората – не?   

Как трябва да си тръгваме

Понякога на човек му е все едно какво ще си мислят за него, когато си тръгва отнякъде. Особено ако по собствено желание прибързано реши да си тръгне от живота. Едва ли красивата ни гимнастичка, която опита да се самоубие и сега всички се молим да бъде жива и здрава, е размишлявала как ще се ровят във всичко, свързано с нея, ще изнасят на показ, ще коментират… Кой знае - ако си беше дала сметка за всичко това, може би нямаше да направи фаталната стъпка. Явно обаче душата й е била прекалено изтормозена, за да се интересува какво ще се случи после… Тепърва ще трябва да се вгледаме по-внимателно в тези малки общества, в които властва една основна фигура – да речем, на треньора – и взима кардиналните решения. Колкото и да роптаят от Федерацията по художествена гимнастика, няма начин обществото да не се поинтересува каква трябва да е била атмосферата, в която едно красиво и талантливо момиче решава, че не иска да живее повече. Кой ви е казал, че се интересуваме от медалите ви, ако цената им е толкова висока!

Лично аз престанах да се интересувам от художествена гимнастика преди много, много години, първо, когато чух как Нешка Робева била правела внезапни нощни проверки по стаите на гимнастичките и търсела в чекмеджетата им скрити лакомства. Може тия слухове да са били преувеличени, но тогава се сепнах. След това се случи да гледам по телевизията интервю с една гимнастичка, която откровено сподели, че можела да избира за вечеря ябълка или парче шоколад, но в никакъв случай не и двете! Вечеря – само ябълка или само парче шоколад за един подрастващ млад организъм едва ли е най-здравословният режим... Така напълно изгубих интерес към художествената гимнастика. Не ми се гледат красиви изпълнения, постигнати по такъв начин. Не ми е безразлично обаче какво се случва с българските деца, които са се отдали на този спорт, особено, ако заради него развиват депресия и решават да си тръгнат от нашия свят.  

И за други тръгвания си мисля през последните дни – далеч по-малко трагични, но все пак заредени с драматизъм. Става дума за напускане на работното място, където си работил много години. Поводът беше пенсионирането на радиозвездата Лили Маринкова. Разбира се, че би било добре всеки да бъде изпратен по достоен начин след дългогодишната си работа. Наистина всеки, не само „звездите“. Винаги съм си мислила, че вместо традиционните прощални угощения, които пенсиониращите се обикновено организират за хората, с които са работили, далеч по-смислено е на раздяла с напускащия колега да му се даде възможност да припомни какво е дал той на медията, кои са за него най-стойностните моменти в професионалния му път. В още по-добрия случай самите началници би трябвало да познават приноса на всеки, когото са назначени да ръководят, но за да не сме максималисти, достатъчно би било да се даде думата на излизащия в пенсия, да направи своята професионална равносметка. Така наистина би се почувствал в центъра на вниманието. Всеки заслужава да се почувства обграден с внимание в подобен момент. А по-младите колеги ще се замислят какво биха разказали самите те, когато се окажат след време в същата ситуация, и ще се постараят да не живеят ден за ден.

Допускам, че има работни места, на които се случва точно това. В БНР обаче, поне в нашата програма „Христо Ботев“, освен хапка и пийка по случай излизане на колеги в пенсия, друго не съм виждала. Е, може на някои на изпроводяк да дадат награда „Златен будилник“, но то е само ако ги харесва ръководството. Ако не ги харесва ръководството, каквото и да са направили в Радиото, ще си отидат като лански сняг.

Лили Маринкова, както и никой в БНР, не трябваше да си тръгва точно така, а с някакъв знак на уважение към работата й. Проблемът е, че самата Лили не искаше да си тръгне и нарече пенсионирането си уволнение.  И тук вече започна една доста конфузна история, защото се сформира инициативен комитет, който да се бори за връщането на радиозвездата в ефир. Той действително започна самоотвержена  битка – лансира подписка в защита на Лили, поиска и осъществи среща със СЕМ с настояване тя да бъде върната като водеща. Междувременно Лили получи подкрепа от БСП и АБВ, което доста ме озадачи.  В това време колегията в радиото си мълчеше. Накрая всички се умълчаха – други по-важни събития излязоха на преден план. Шефът на БНР защити правото си да решава кого да пенсионира при навършване на съответната възраст и кого да остави като водещ на предаване.

На Лили Маринкова ще й остане удовлетворението, че имаше хора, които изтъкваха колко нужна е тя на радиоефира и напомниха многократно какво е постигнала в най-добрите си години. От друга страна обаче, да си седиш вкъщи и сърцето ти да тръпне дали инициативният комитет ще успее да се пребори за теб и да те върне в БНР – и това не си е работа… Та си мисля, че не така трябваше да си тръгне Лили от обществената медия. Човек трябва да усети кога да сложи точката. Вече писах по тази тема в блога си.

Покрай Лили Маринкова и други вече пенсионирани кадри на БНР се обнадеждиха, че може някой инициативен комитет да ги върне на заплата там. В интернет се появи самотно и останало без никаква ответна реакция писание в подкрепа на една пенсионирана директорка, за която колегите буквално брояха дните кога ще навърши нужната възраст, та да се освободят от присъствието й. Доста се изнервиха, когато тя остана на шефското си място повече от година след като навърши съответната възраст. Сега сигурно плюят в пазвите си от ужас, че някои сърцати хора отвън могат отново да им я натрапят.

Иначе всичко е относително. Лили беше пенсионирана поради възраст, но пък директорът на програма „Христо Ботев“, композиторът Стефан Димитров, който е роден през май 1949 г. и вече отдавна е надхвърлил годините за пенсия, продължава да си отживява на директорския пост. 4 г. съм работила под негово ръководство и знам, че програмата ни по негово време се движеше буквално на автопилот. Явно на някои хора от обкръжението му това им е удобно.

Накрая личният ми извод е: не бива да си тръгваме преждевременно, но и не е добре да се заинатяваме в желанието си да останем някъде, когато правилата изискват друго. Така ще си спестим конфузни ситуации.

  

Събитията от тази седмица

Ако трябва да определя най-важното събитие за мен през отминаващата седмица, то това е, че си отиде от нас поетът Евтим Евтимов. Но се случи нещо много красиво, макар и изпълнено с тъга: отвсякъде в социалните мрежи заизникваха стихове на поета, хората ги припомняха, споделяха, харесваха. Като цветя, които се предаваха от ръка в ръка, от сърце в сърце! Така беше и когато преди близо две години ни напусна Валери Петров. Поетите остават в нас, дори реално да ги няма!

Другото събитие от седмицата, което намирам за важно, е речта на българския президент в Европейския парламент, за която той получи поздравленията на евродепутати от различни политически групи. Президентът Плевнелиев обаче отрано заяви, че няма да се кандидатира за втори мандат, и повечето медии, включително и обществените, изгубиха интерес към него. Аз също съм от хората, които вярват, че всеки повод да се заговори за страната ни с уважение, трябва да бъде оценяван по достойнство. Но няма да навлизам в тази тема, защото вече беше коментирана от други колеги журналисти.

Тук стигам до третото събитие, което „избухна“ преди 3 дни: пенсионирането на Лили Маринкова. Откровено казано, предпочитах да не пиша за това. От деликатност. Защото твърдото ми убеждение е, че когато човек навърши определена възраст, той трябва да си тръгне от работното място, ако то е т. нар. „държавна служба“. Оттам нататък – пътища много! Щом все още имаш енергия и идеи, ще намериш начин да правиш нещо полезно. Ако някой покани опитния колега да предаде знанията си на по-младите, това може да стане под друга форма, а не като бъде оставен на заплата, щом според сега действащия закон той вече трябва да се пенсионира.

 Това е личната ми позиция. Нямах желание да я изразявам публично, защото изпитвам най-искрени симпатии към Лили. Работили сме заедно в някогашната Младежка редакция на БНР. Запомнила съм я оттогава като честен и много прям човек, винаги готов да помогне. По тази причина предпочитах да не пиша за пенсионирането й, което самата тя определи в публичното пространство като уволнение. Само че започнах да получавам лични съобщения от приятели, на които много държа, с въпроса защо не изказвам мнение за случая с Лили Маринкова. Друга приятелка, на която също много държа, написа възмутен постинг във Фейсбук за мълчанието на колегията по повод уволнението на Лили и завършваше текста си с думите: „Срам ме е за вас!“   

В крайна сметка, реших да споделя мнението си по тази тема. И ще бъда съвсем откровена и пряма, каквато е и самата Лили Маринкова. Помислих си, че все пак има колеги, готови да застанат в защита на журналист, който е смел в разговорите си с политиците, а толкова много добри журналисти в БНР бяха пенсионирани от днес за утре, но никой не надигна глас те да останат да си водят предаването, защото не бяха привлекли вниманието върху себе си с политически интервюта…

Вярвам, че има медии, които биха приели с радост да публикуват смелите изказвания на Лили, така че с напускането на БНР гласът й няма да бъде заглушен. Веднага някой би опонирал, че такова критично журналистическо присъствие е нужно в едно обществено радио, а не някъде другаде. Това е така. Съгласна съм, че трябва да се реагира на всякаква политическа намеса в медиите, особено в обществените. Случаят с Лили обаче не можа да обедини колегите, защото, както повечето известни хора, тя не е еднозначна. Понякога има разлика между имиджа, който някой си е изградил още преди години, и поведението му във всекидневието. Говоря по принцип. А проблемът със свободата на словото е изключително важен…

Но към него се добави и неколкократно повтореният в медиите аргумент за недостигащите 2 г. трудов стаж за пенсия… И това вече сериозно ме смути, защото, когато човек е бил 20-тина години на добре платени ръководни позиции в БНР, той вече си е осигурил една доста солидна пенсия. Липсващите 2 г. трудов стаж ще намалят с някакви проценти сумата, която ще получава, но тя при всички случаи ще е близо до тавана на пенсиите в България. А познавам колеги от радиото, които се пенсионираха с по 250-300 лв. В конкретния случай изобщо няма да става дума за такава сума.

Ако обаче трябва да изкажа мнение, дали Лили Маринкова да остане в БНР, то е: Да, щом Лили иска, нека да остане и да води „Неделя 150“!

Вярно е, че в журналистиката няма възраст. Дори и старци могат да пишат свежо. В телевизията образът на достолепен журналист с отдавна отминала младост също вдъхва респект и не се заслушваш какъв е гласът му. Само че радиото е по-особена медия, защото водещият достига до аудиторията единствено с гласа си. И ако този глас започва да звучи приглушено от натрупващите се години и губи от изразителността си, ако, не дай си боже, в добавка се появи и фъфлене, въздействието на казаното пред микрофона ще намалее, дори и да е умно. Лично аз предпочетох да си тръгна от БНР, преди да ми се случи всичко това. Но всеки прави сам избора си.

Така неусетно изписах доста редове по тема, за която изобщо не исках за говоря. Сравнявам трите събития от седмицата, които споменах дотук, и изводът се налага от само себе си: че всеки, който се е захванал с политиката – президент или журналист, станал популярен заради интервютата си с политици, в даден момент може да се окаже без достатъчна подкрепа. Докато поетът, написал талантливи стихове за любовта, дори в смъртта си кара хората да се обединяват около поезията му. В такива моменти най-силно се усеща кое е преходно и кое не.

P.S. Не намерих никакво място в този мой текст за станалото в “Слънчев бряг“ и физиологичното състояние на пострадалия при престрелката. Все пак направих личната си подборка на събитията от седмицата и не мога в нея да включвам нещо, само защото медиите постоянно ме информират за него.

Силата да не вървиш след победителите

На тазгодишния прием, даван от президента на България по случай 24 май, не видяхме много от познатите ни, с които се срещнахме на същия прием миналата година. Да речем, че в онази вечер имаше и други събития и някои хора са предпочели тях. Питам се обаче дали ако настоящият президент не беше обявил, че няма да се кандидатира за втори мандат, тези хора не биха дошли все пак, макар и за малко в Националния исторически музей, за да уважат поканата му, а после да отидат на другите събития.  

Един небезизвестен човек беше написал във Фейсбук, че като видял в интернет снимки от президентския прием за 24 май, се сетил, че и той имал покана за него, ама как пък се случило да забрави. Дали щеше да забрави, ако президентът Плевнелиев беше опазил в тайна нежеланието си да повтори мандата на този пост? Разбира се, може да има хора, принципно несъгласни с конкретния президент и тяхно право е да демонстрират несъгласието си под някаква форма, в рамките на приличието. Ние с мъжа ми нямаме лично отношение и показваме уважението си към президентската институция.

В живота си неведнаж съм била свидетел на това какъв вакуум се образува около някого, който се разделя с висок пост или пък не е успял да го заеме. Хората обичат да ръкопляскат на победителите и рядко имат желание да се сетят, че много от победените също заслужават аплодисменти за качествата си. Лично аз държа да засвидетелствам уважение към загубилите битката. Защото в битките невинаги побеждава по-добрият, а още по-рядко – най-добрият!

Да не вървиш след победителите е също толкова самотно занимание, както и да критикуваш началството – малцина ще искат да покажат, че мислят като теб. Така че е нужна вътрешна сила, за да не се поддадеш на инерцията на множеството, което тръгва след победителите.

Да показваш солидарност с победения изисква още по-голяма сила. От победения не можеш да очакваш някакви облаги, а и самият му имидж е смущаващ – като на покосен от болест човек, от когото е по-здравословно да стоиш по-далеч. Неслучайно солидарността с победения е рядко явление.

Сега ми се иска да ви разкажа една история без предварително да съобщавам как завърши тя – хубаво или не. Накрая ще прецените сами.

През 2007 г., когато Валери Тодоров спечели първия си мандат като шеф на БНР, имаше една жена от нашата програма, която отдавна мечтаеше да стане неин директор. Само че този пост тогава се заемаше от друга жена, която не виждаше основания да го напуска. Завихри се едно неофициално състезание между двете – едната напира, другата не отстъпва. Все повече ставаше ясно, че напиращата към директорския стол ще го спечели, защото междувременно беше спечелила доверието на В.Тодоров, и досегашната директорка разбра, че дните й като ръководител на програмата са преброени. В този момент започна да се оформя вакуумът около нея. Да виждам този вакуум за мен беше неприятна и неприемлива гледка, защото самата аз съм се оказвала в такава ситуация неведнаж в БНР. По онова време бях председател на редколегията ни и имах поводи да ходя в директорския кабинет. Никога не си измислих извинение, за да не отида там, когато работата го изискваше. Държах се дори по-сърдечно отпреди, макар че с напускащата поста си директорка невинаги по-рано бяхме имали блестящи отношения…

Както и да е, накрая фаворитката на В.Тодоров зае директорския пост, а предишната директорка напусна радиото по собствено желание. Постъпи с достойнство. По-късно обстоятелствата ни срещнаха отново и тя ми каза: „Гергина, в онзи момент ти единствена запази човешкото си лице!“ Стана ми приятно да го чуя, макар че не бях очаквала чак толкова поетична оценка за поведението си – за мен то беше напълно нормално.

Излишно е да казвам, че солидарността, която демонстрирах с напускащата директорка, не мина безнаказано за мен. Изместилата я претендентка за поста беше забелязала, че не заставам зад нея, а май симпатизирам на конкурентката й, и нищо добро не ми се случи през следващите 3 г., докато тя ми беше началничка. Но не за това ми е думата сега, а за въртележката на живота, която в даден момент така се врътна, че прогонената директорка след още 3 г. отново се върна в радиото, вече на още по-висок пост отпреди.

Обадих й се веднаж по телефона, защото исках да й подаря мой сборник с проза -  бях я описала под друго име в един от разказите. Бившата директорка, издигнала се вече на още по висок пост, ми отговори любезно, че можем да се видим, когато ми е удобно, но нещо в тона й ме накара повече да не й се обадя. После 2-3 пъти сме се срещали случайно и тя никога не спомена, че можем да се видим, само си казвахме „Здравей“ и се разминавахме. Разбирах я. В нейните очи аз бях абсолютен лузър – по времето на Валери Тодоров не бях помръднала нито на йота напред в кариерата си. Р.Янкулов, който беше поканил самата нея в екипа си, също ме недолюбваше. Защо й трябваше да демонстрира някаква симпатия към мен!

Когато вече ми предстоеше да напусна радиото, си  помислих, че ако се случи пак да я срещна, ще й кажа: „Ти ме похвали, че когато те свалиха от директорския пост, аз единствена съм запазила човешкото си лице. Само че ти не запази човешкото си лице, когато отново стана началник.“ Наистина се случи да я срещна, но нищо не й казах. Тя вече не ме интересуваше.

Тази история е реалистична, но не бих я нарекла поучителна, защото никаква поука не съм си извлякла от нея. И на годините, на които съм, аз пак няма да тръгвам след победителите, ако мисля, че не заслужават победата си, и винаги ще показвам открито солидарността си с победените - особено, ако според мен, е трябвало да победят. Който няма вътрешната сила да го прави и да си носи логичните последици от това, да не постъпва като мен! А аз ще продължавам по същия начин.  

След избора на радиошеф… как ехото заглъхва

Да кажа, че изборът на Александър Велев е ударил за мен като гръм, би било пресилено. Истина е обаче, че се изненадах. След като СЕМ го избра, изгледах видеозаписа с изслушването му. Велев има верни наблюдения, но някои от намеренията му не ми допадат – като намаляването на езиците, на които работи Радио България. В събеседването му със СЕМ не открих нищо и за финансирането на БНР, а то беше сред задължителните изисквания за концепциите на кандидатите в конкурса. При първа възможност ще прочета самата концепция на Велев, но никой не го попита за финансирането. Изобщо, въпросите  към него бяха твърде малко. Явно, доста хора, също като мен, не са и допускали, че той ще бъде избраникът и не са проявили интерес да го слушат. Да, ама народът е казал: „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът!“ Та, ето от коя трънка изскочи заекът. Само дано не стане „от трън, та на глог“.  Но май не трябва да се заигравам с пословиците, за да не стигна до аналогия с препитването на Р.Янкулов преди 3 г., когато той омая СЕМ предимно с народните умотворения, които сееше щедро, за сметка на липсващите конкретни идеи.  

И друго ми направи впечатление от разговорите в СЕМ, които успях да видя в интернет: някои от кандидатите за ръководители на БНР  бяха потърсили оригинално въведение за презентацията си, в което вложиха посланието на цялата си концепция. Иво Тодоров започна с филмче за една изоставена църква, която така и не е достроена, по аналогия с това, което трябва да се изгради в БНР – изключително добре намерен образ за накърнената ни духовност, която обществената медия е длъжна да възстанови. Петър Пунчев пък представи две снимки: първата - на детски футболен отбор, в който вратите са направени от ученически чанти и почти не се виждат, така че никой не е наясно каква точно е целта му, и втората снимка – на два отбора, спечелили световна слава, където всеки играч знае каква е задачата му и към какво се стреми. И в двата цитирани случая не само разумът, а и сърцето ми възприе посланието на участниците в конкурса. За разлика от тях, крайният победител Александър Велев започна представянето на концепцията си… с цитиране на закона за радио и телевизия. Да, доказа, че е делови човек. Но съвременният ръководител не трябва да бъде само делови, а и да вдъхновява екипа си! Явно СЕМ в сегашния си състав не знае какво се изисква от един модерен ръководител.

Но аз ще спра с критиките си към Александър Велев, защото… харесван или не съвсем, той бе избраникът на СЕМ (как забавно ми се получи римата!) Оттук нататък му предстои трудната задача да изправи на крака БНР.

А как ехото от конкурса заглъхва?

Първото, което държа да споделя, е, че публикацията ми за Петър Пунчев от 18 май  „Кой беше моят фаворит за генерален директор на БНР“ се оказа най-четена в блога ми от началото на неговото 3-годишно съществуване! С над 300 прочитания превъзхожда дори най-популярното мое стихотворение - признавам, че стиховете ми имат повече успех от другите ми текстове :). Оказва се, че да кажеш истината за един човек с много достойнства е по-въздействащо и от най-емоционалните стихове. Колко е важно, наистина, да не премълчаваме добрите думи за хората, които ги заслужават! Това възвръща усещането за справедливост и хармонията около нас.

Оттук нататък Петър Пунчев ще продължи напред. Ще пътува с идеите си, със знанията и с моженето си по големия свят, който му е по мярка - както е с всички широкоскроени хора. Може и да го жегва понякога мисълта какво е можел да направи за общественото радио, а не е получил тази възможност, но след време и това ще отшуми, защото той не е от „безалтернативниците“, които могат да просперират единствено в БНР. „Безалтернативници“ е израз на друг кандидат в тазгодишния конкурс, на когото симпатизирах – Васил Чобанов. Самият той винаги е доказвал, че може да се справя блестящо на различни поприща, ще го прави и в бъдеще.

Вчера още двама мои фаворити от конкурса - Иво Тодоров и Митко Димитров – ме зарадваха с наградите VIP MEDIA Awards, които получиха. Предстоят им нови върхове!

Хвърлих от любопитство един поглед на сайта „Обаче“, който беше създаден с основната задача да води битка за връщането на Валери Тодоров като шеф на БНР и громеше разпалено Янкулов и екипа му. Сега самият Валери, след тоталния си разгром на конкурса, се е спотаил (да не казвам като какво, че не е естетично), но пък съратниците му (предимно съратниЧКИ в напреднала възраст) вече надигат обнадеждено главици и поздравяват в сайта „Обаче“ новия генерален директор с избирането му. Не е чудно – Велев при събеседването си в СЕМ каза, че иска да използва опита на пенсионираните радиослужители. Само че неговата идея е да ги използва, за да слушат отрязъци от програмите и да дават мнението си – нещо, за което действащите журналисти нямат време. А съратничките на Валери Тодоров – видяхме ги и на препитването му със СЕМ - са свикнали да бъдат началнички и те такива постове очакват от новия генерален директор, а не да слушат с часове радиопрограми срещу НЕначалническо заплащане. Не се знае как биха се сработили...

По-важното е дали Велев наистина би поканил в екипа си някого от другите кандидати в конкурса, както уклончиво отговори на въпрос на водещия в интервю по БНТ 1. 

А ехото след избора на новия шеф на БНР постепенно заглъхва.

Хайде сега, всеки от нас да се заеме с работата си!

Кой беше моят фаворит за генерален директор на БНР

В приключилия конкурс за генерален директор на БНР през тази година симпатизирах на няколко кандидати по различни причини. Познавам Васил Чобанов отдавна, още от времето, когато водеше юридическите предавания „Добър ден“ по програма „Христо Ботев“ през 80-те години. Ценя професионализма му във всичко, с което се е ангажирал досега, както и неговата честност, смелостта му да отстоява позициите си.

С Иво Тодоров се запознах доста по-късно, харесвам стиховете му и творческите му експерименти, артистичността. Винаги е зареден с оптимизъм и има добро сърце - неслучайно много хора го обичат.

Преди 3 г., четейки протоколите на СЕМ от събеседванията с участниците в тогавашния конкурс за шеф на БНР, бях приятно изненадана от зрелостта, с която най-младият кандидат за поста, Митко Димитров, отговаряше на въпросите към него. По-късно той стана директор на Радио София и тогава Валери Тодоров и компания го нападнаха толкова злобно в публикации и открити писма, че изразих публично в моя блог несъгласието си такова отношение да бъде проявявано към съвсем млад човек, само защото е амбициозен. Онези, които го нападаха, също бяха свръхамбициозни хора, но вече в напреднала възраст, и настървението им изглеждаше доста некрасиво, гледано отстрани.

В тазгодишния конкурс изпитвах определени симпатии и към Росланна Белчева, защото в концепцията си през 2013 г. тя споменаваше за използването на групово финансиране (crowdfunding) в БНР. Аз също имах подобни идеи. Освен това тя участваше в конкурса за втори път. Има кандидати, които опитват веднаж и се отказват. Да се явиш отново на подобен „изпит“, който преди това не си издържал успешно, изисква сила на духа и мотивация. При всички случаи това говори за сериозни намерения, а не за моментно хрумване. Тук нямам предвид вечните кандидати за висок пост, които виждат себе си единствено като началници или пък просто са останали без работа и се пробват навсякъде.

Повечето от кандидатите, на които симпатизирах обаче, бяха участвали в ръководния екип на Радослав Янкулов – двама от тях той уволни, но все пак те имаха лошия късмет по някакъв начин да са били свързани с него в даден момент.

Това не се отнасяше за моя голям фаворит в тазгодишния конкурс Петър Пунчев. Зарадвах се, че точно човек като него е готов да се заеме с решаването на проблемите в БНР. Преди години той работеше в програма „Хоризонт“ и си спомням как стана един от създателите на нощния блок там и колко новаторско беше това предаване. После Пунчев пое риска да напусне БНР и да се захване със създаването на първото частно радио в България – Радио FM+. Успя! А никак не е било лесно за него и екипа му – чела съм книгата, която по-късно написа, за да сподели опита на първопроходците. През годините създаде или обнови частни радиа в различни държави и доказа многократно, не само в България, че може да се справя с критични ситуации, да вдъхне живот там, където се е възцарило унинието. Т.е. той притежава опита от БНР, но и богатия си опит от работата в международна среда и то не под формата на специализация в чужбина, а като равностоен партньор на чуждестранните колеги. В днешно време, когато медиите все повече се свързват в международни мрежи, човек като Петър Пунчев, който владее няколко езика и умее да действа в многонационален екип, би бил невероятен шанс за БНР. Той се е доказал като ръководител със замах, който обаче винаги запазва реалистичния си поглед, планира стъпките си смело, но внимателно. Същевременно знае как да въодушеви екипа си – доказателство са успехите на Радио FM+. Когато  гледах в интернет събеседването му със СЕМ и го чух да казва, че го е грижа за хората, аз безпрекословно му повярвах, защото лично го познавам като много сърдечен, добронамерен човек, който се отнася с уважение към всички.

И още нещо важно, заради което Пунчев беше моят фаворит – той си представя Управителния съвет на БНР не като послушен придатък на генералния директор, какъвто този управителен орган е бил досега в медията, а като коректив! Защото един ръководител с голяма власт винаги трябва да бъде под контрола на своите съмишленици – да носи голямата отговорност за всичко, но да не се самозабравя и да се превръща в самодържец. Само човек, който не се стреми самоцелно към властта, а мисли най-вече за отговорността, с която е свързана тази власт, разсъждава така!  

По време на събеседването му със СЕМ наш колега откровено попита Петър Пунчев защо му трябваше да се захваща с БНР, след като е толкова успешен бизнесмен. Със сигурност не го е привлякла директорската заплата или служебните коли – той си има лични автомобили и печели достатъчно. Непредубедените веднага биха усетили, че иска да бъде полезен на Радиото с опита, мениджърските умения и знанията си, които са безспорни.

Неслучайно точно срещу него излезе и най-невъздържаната  публикация в един жълт вестник, определяща го като „ченге“. В статията все пак се обясняваше, че той не е доносничел срещу колегите си, а е бил за кратко в школа за военни разузнавачи, от която бързо сам се е отказал с всички негативни последствия за него по социалистическо време, но все пак инсинуацията си оставаше.

Не знам дали тази инсинуация е повлияла на СЕМ.

Днес гледах по БНТ 1 интервюто с новия генерален директор на БНР Александър Велев. На въпроса дали би поканил някой от другите кандидати в екипа си, той отговори, че е възможно. Интересно кого ли от тях би поканил?

Ще поживеем, ще видим.

Личните ми впечатления от предишното директорстване на Александър Велев в БНР

Днешният ден ми донесе една хубава и една лоша новина. Хубавата е, че Валери Тодоров не беше избран за генерален директор на БНР, а лошата е, че на този пост беше избран Александър Велев. В предишни мои постинги съм го споменавала, но тъй като от мой личен опит знам колко вреден би бил В. Тодоров за обществената медия, признавам, подцених Велев. А не трябваше, защото на конкурса през 2010 г. В.Тодоров спечели втория си мандат само с 1 глас повече от новия генерален директор. Впрочем, тогава концепцията на Велев беше много класи над тази на В.Тодоров, но по неясни причини беше предпочетен именно Валерката.

Най-искрено желая успех на новия стар ръководител на Радиото, защото е редно при всяко ново начало човек да получава позитивната енергия на добрите пожелания. Оставам обаче с резерви към него и по обективни, и по лични причини. Обективните са, че подобно на други генерални директори след него, той много наблягаше на ремонтите. Точно по негово време беше обособен големият нюзрум в „Хоризонт“, който като идея е нещо добро, но изграждането му се оказа толкова неуспешно, че до последно съм чувала оплаквания от работещите там колеги как при дъжд едва успяват да се скрият от течовете. Още в първите години след мащабните реконструкции в новата сграда, предприети от Велев, се заговори за падащи новопоставени врати и прочее доказателства за некачествени материали и лошо изпълнение. Нещо подобно стана и след реновирането на студиата, от които се излъчва програма „Христо Ботев“ по валеритодорово време – и там съвременният дизайн на обзавеждането се оказа неудобен за ползване, а климатикът през лятото бие с ледени струи гърбовете на звукорежисьорите на пулта. Но да оставим В.Тодоров да си ближе раните от унизителната за него загуба. Само сигнализирам, че на БНР, както и преди, май отново ще му предстоят ремонти със съмнителен ефект. Дано да не се окажа права!

Другото, от което се опасявам, пак от личен опит под ръководството на Велев, е субективната, нерядко погрешна, оценка за хората. Същият проблем имаше и В.Тодоров – просто в някои отношения те двамата са като „близнецы братья“, както го е написал Маяковски за Ленин и Партията. 

След като пое шефския пост в началото на 1998 г., Велев назначи за директор на програма „Христо Ботев“ една свръхамбициозна жена, която изобщо не умееше да работи с хората. Грешката да постави начело на тази програма друга подобна жена, направи и В. Тодоров през 2007 г. На избраната от Велев директорка не споменавам името, защото много скоро след това тя почина – беше подценила свой здравословен проблем. Лично аз съм на принципа човек да живее така, че след смъртта му хората да запазят хубави спомени от него, а да не разчита на сентенцията „за мъртвите да се говори или добро, или нищо“. За съжаление, директорката, избрана от Велев, не живя на този принцип и много хора не я запомниха с добро. Аз неочаквано се оказах в неизгодна позиция пред нея, защото в желанието си да покажа каква квалификация имам, й представих няколко сертификата от мои специализации по евроинтеграция в чужбина. Жената не само, че не ги възприе позитивно, а най-откровено се подразни (това ми се е случвало и с други шефове по-късно) и ме предупреди да престана да "размахвам" тези сертификати. Когато през 1998 г. споделих с нея, че искам да кандидатствам в „Отворено общество“ за финансиране на предаването ми за евроинтеграция, тя буквално ми се изсмя: „Самата аз кандидатствах там за финансиране на езикови курсове по радиото и не успях, та ти ли ще успееш!“ Във фондацията обаче одобриха проекта ми и отпуснаха една много хубава сума за предаването. Възникна обаче проблем, защото директорката на програма „Христо Ботев“, избрана от Ал.Велев, трябваше да подпише договора за това финансиране в качеството си на мой административен ръководител, а тя категорично отказваше да направи това.

Разказвам тази история за избраната от Ал.Велев директорка, защото тя стана причина за единствената ми лична среща в шефския му кабинет. Тъй като упорството на въпросната жена водеше до провал на усилията ми по подготовката на проекта и загуба на спечелените с него пари за хората, които щяха да работят за предаването ми в програма "Христо Ботев", аз нямах друг изход освен да поискам лична среща с генералния директор. Признавам, че потърсих ходатайството на колежка от „Хоризонт“, която заемаше висок пост, и успях. Ал.Велев ме прие в кабинета си. Резултатът от срещата, на която присъстваше и тогавашният главен секретар на БНР, беше положителен. И двамата разбраха очевидното – че не бива да се губят парите, които могат да влязат в БНР със спечеления от мен проект. В крайна сметка, беше организирана среща между мен и директорката в кабинета на главния секретар, на която тя беше вразумена да подпише договора.

Защо обаче имам неприятен спомен от тази моя единствена лична професионална среща с Ал. Велев? Защото, когато му представих случая с избраната от него директорка, която не искаше да подпише договора за спечеления от мен проект, първата му реакция беше:

-         Ако не ти харесва да работиш с нея, напусни радиото!

Веднага му отговорих:

-         Няма аз да напусна радиото. Друг трябва да го напусне!

Ето, за такива отговори след години Валери Тодоров ме питаше ехидно: „Как те търпи мъжът ти?“ В интерес на истината, Велев не каза подобна дебелащина, а в крайна сметка реши проблема по единствения нормален начин. Тази началническа фраза обаче - „Ако шефът не ти харесва - напусни!“ – може да е валидна за частни фирми, но не и за обществена медия. В обществената медия всеки сигнал, че някой шеф злоупотребява с властта си за сметка на работещите в нея, трябва да води до понижаването му в длъжност. Вместо това, и при Велев, както и винаги е било в БНР, контрата си остава у подчинения.

         Само ще добавя, че успехът на проекта, с който спечелих пари за програма „Христо Ботев“, не мина без последствия за мен. При индексирането на заплатите по времето на Велев, аз бях единственият човек от програмата, който не получи дори задължителните тогава 3 процента увеличение на заплатата, които важаха за всички – повече проценти се даваха за професионален принос. Явно в очите на ръководството такъв принос аз нямах, но ми беше отказано дори онова, което останалите колеги получиха по закон.

Още пазя файла с докладната си, с която задавам на началството въпроса как е възможно човек с моята квалификация и владеещ няколко чужди езика, да не получи поне увеличението, което се полага законно на всички. Да ми отговори устно беше натоварена тогавашната председателка на дружеството на СБЖ в програмата. Тя ми препредаде аргументите на ръководството: „Ти си задължена да имаш такава квалификация и да знаеш чужди езици, какво толкова се самоизтъкваш!“  

Точно по времето на Александър Велев, поради лишаването ми от индексация – явно наказателна мярка срещу поведението ми – аз останах със заплата като на секретарка със средно образование, с която преминах почти през цялото си пребиваване в БНР следващите години.

Това ли чака непокорните и при втория мандат на Велев?

И като добавка по темата за административното високомерие, което отличаваше и Велев, и В.Тодоров – тези „близнецы братья“ (по Маяковски) -  накрая ще спомена една случка, която колегите коментираха с възмущение помежду си през 1998 г. след избора на Велев. В конкурса за генерален директор тогава участваше бившата журналистка от програма „Христо Ботев“ Веска Никова – съкратена при реорганизацията на програмата, тя беше написала концепция за БНР и се оказа сред тримата най-добре представили се кандидати за ръководния пост. След като стана ясно, че Велев е новият шеф на Радиото, Веска Никова беше поискала среща с него – нещо напълно нормално. Велев я беше накарал да чака пред кабинета му с часове. Не разбрах дали изобщо я е приел, но тя така и не се върна в медията, въпреки добрата си концепция, достигнала до финала на конкурса.  

Целта на този текст не беше да правя анализ на плюсовете и минусите на Велев като бъдещ генерален директор. Само споделих първите асоциации, които неговият избор предизвика в паметта ми, както и някои мои опасения.

Повтарям – дано съм лош пророк!

Бог да пази БНР! Когато един атеист отправя такава молитва, нещата са наистина сериозни.