Ще закрие ли Антон Митов и БНР?

Вече повече от 5 години, откакто не работя в БНР, живея с постоянното усещане за лекота и радост. Имала съм много щастливи моменти и през 39-годишния си трудов стаж (без прекъсвания) в тази медия, но колкото и да обичах работата си като радиожурналист, преглътнах и немалко горчивини, най-вече заради някое поредно началство. Причината е, че повечето шефове не обичат хора, които с нещо ги засенчват, сиреч – могат да им бъдат потенциална конкуренция. И когато някое от тези началства, които са ми тровили удоволствието от любимата ми журналистическа професия, реши да се кандидатира за пореден път за генерален директор на БНР, без никакво колебание споделям публично какво лично аз съм преживяла под негово ръководство и колко неподходящо е отново да се дава власт на това началство. Такъв беше случаят с Валери Тодоров, с Александър Велев. Ето че и Антон Митов е мераклия да оглави БНР за постоянно.

Не ме интересува колко хора ще лайкнат текста, който пиша в момента. Знам със сигурност, че доста ще го прочетат. За мен, да обясня, че един човек не е подходящ за началник, защото съм имала малшанса да опозная всичките му недостатъци като такъв, работейки под негово ръководство, е израз на гражданска позиция, а аз никога не съм се колебала да заявя моята, независимо на кого това ще се хареса или не.

Няма да повтарям онова, което вече съм споменавала за Антон Митов в други публикации в блога ми – по-долу прилагам линкове към някои от тях. Ще кажа само следното: ако искате за генерален директор на БНР индивид, който просто ще заеме шефския пост и ще остави всичко на самотек – т.е. други подмолни сили в медията да си разиграват коня, както им е удобно, криейки се зад гърба му, но и пазейки този гръб – то Митов е вашият човек! Това е същият социалистически тип началник, който се кефи да заеме висока ръководна позиция със съответната висока заплата и оттам-нататък – пей сърце! Има кой друг да върши работата, БНР е добре смазана от години машина, функционира почти безпроблемно, дори и да я оставиш на автопилот.

Никак няма да се учудя, ако А.Митов има симпатизанти в медията. Първо, той обикновено се държи непринудено и имаш чувството, че ти е голям приятел. Едва по-късно може да достигне до теб как свирепо те е охулвал зад гърба ти и да се чудиш: „Ама как е възможно, ние с него сме приятели!“ Ако пък никога не разбереш за злословията му зад гърба ти, вероятно ще си останеш с впечатлението, че е голям симпатяга и ще се радваш той да оглави БНР.

Друга „симпатична“ черта на А.Митов е, че той изпитва органична неприязън към всякакви форми на дисциплинираност. Когато през 80-те години на миналия век оглави Младежка редакция на БНР, където отдавна работех и аз, първото нещо, което направи, беше да премахне месечното планиране. „Отсега нататък планове няма да има!“ Революционно! Стана ясно какво го е тормозело като редови журналист: да си представи как ще се развива дадена тема от седмица в седмица, от месец в месец. Естествено, директивата да не се правят месечни планове улеснява работата на журналистите, но какъв е резултатът. С една дума – хаос! Губиш точна представа кога за какво си говорил на слушателите. Обаче, напомням – така е по-лесно за журналистите. Защо да не приветстват като началник някой, който отхвърля планирането!  

За съжаление на Антон Митов, това негово безхаберие на всяка заемана от него началническа позиция, в някои ситуации се е възприемало с възмущение. Напоследък попаднах сред познати, които го знаят като председател на КТ „Подкрепа“ в първите години след политическите промени през 1989 г. Избрали го хората за шеф на синдиката, той поел охотно поста... и не се вестнал на нито едно събрание. Не съм била очевидец, цитирам коментари на мои познати,  но след като съм работила с Митов, никак не бих се учудила да се е случвало. Хората се питали как е възможна такава безотговорност! Е, възможна е, когато стана дума за Антон Митов. 

И още една немаловажна подробност: зам.-председател на КТ „Подкрепа“ по времето на Антон Митов е била София Владимирова, днешната председателка на СЕМ, която ще избира генерален директор на БНР! Аз си мислех, че се познават само от периода, когато той я доведе като сътрудничка в Младежка редакция на БНР, а се оказа, че те имали и обща синдикална дейност – т.е. бездействие, защото и двамата не се явявали на общите събрания на КТ „Подкрепа“. 

Всичко изброено дотук ме кара да повярвам на слуха, че в провеждания в момента конкурс за генерален директор на БНР постът е предопределен за Антон Митов!   

Само че в мен възниква логичният въпрос: дали А. Митов няма да закрие и БНР? Въпросът никак не е пресилен! Защото от дългогодишната Митова началническа практика се вижда, че където мине, всичко се проваля: през 1997 г. той активно съдейства да бъде закрита оглавяваната от него Младежка редакция в пр. „Христо Ботев“, после отиде в частното радио Нет на Виза Недялкова и то също след време беше закрито. При Радослав Янкулов беше привикан отново в БНР да оглави Радио „България“ и малко по-късно при Алекасндър Велев тази програма почти беше закрита. Май я спаси това, че Митов вече не й беше началник, а го направиха шеф на „Златния фонд“ – архивът на БНР. От този архив го извадиха преди месеци, за да го наздначат за временно изпълняващ длъжността генерален директор на БНР, след като предсрочно беше прекратен договорът на Светослав Костов.

Обаче, нека не забравяме, че където мине Антон Митов, следва разруха. На шега, на майтап, както е казал народът, ама този симпатяга може да види напълно сметката и на общественото радио.

Не знам защо все ми се върти в ума първият от фейлетоните „Разни хора, разни идеали“ на Алеко Константинов, в който се разказва за един помощник на администратора. Този литературен герой с неговите амбиции за издигане в службата и с личностните му характеристики с нещо ми напомня персонажа, за който пиша в момента. Който е любопитен, да прочете фейлетона на Алеко! На мен винаги ми е бил забавен финалът му: „Ашколсун на кокона Поликсени!“

Във всеки случай, ако след избора на генерален директор на БНР се оправдае слухът, че това ще е Антон Митов, от сърце ще кажа:

„Ашколсун на София Владимирова!“

Още по темата в блога:
БНР - връщане назад?
Какво става в БНР?

Отличието ми от Съвета на мароканките по света

За мен 2020 г. започна много добре – с отличието, което ми бе дадено от Съвета на мароканките по света на 3 януари по време на първия Дипломатически културен салон в резиденцията на Н.Пр. г-жа Закиа Ел Мидауи, посланик на Кралство Мароко у нас. Получих го за организирането на двете Вечери на мароканската поезия и преводите на стохове от марокански поети франкофони, както и за публикациите ми за Мароко на сайта ни. 

Интересна е предисторията на тази награда.

Председателка на Съвета на мароканките по света е Надя Якин - медиен експерт, режисьор и сценарист, консултант по въпросите на имиграцията и жените. Срещнах я за първи път през 2018 г., когато тя дойде в София, за да участва в първата Вечер на мароканската поезия в България, организирана по идея на нашата фондация „Европа и светът“ съвместно с посолството на Кралство Мароко в София. Тогавашната съветничка в посолството, г-жа Малика Ел Хадад, която познаваше Надя Якин като талантлива поетеса и като граждански активна личност, ни препоръча нейни стихове да прозвучат на тази поетична вечер, а председателстваната от нея Мароканско-германската асоциация за култура и интеграция да стане съорганизатор на събитието. Стиховете на Надя и на още четирима марокански поети и поетеси преведе от арабски език поетът и преводач Хайри Хамдан, а поетичните творби на петима марокански автори, пишещи на френски, преведох аз.

Съвместните проекти с международно участие изискват по-специални усилия. Организирайки събитието в София, поддържах постоянна връзка с Н.Пр. Закиа Ел Мидауи и с г-жа Малика Ел Хадад. Това ставаше на френски език. Само че другият съорганизатор на Вечерта на мароканската поезия, Надя Якин, не беше франкофонка. Чуждият език, който владее, е немски, защото живее в Германия. Затова се наложи контактите с нея да осъществява Хайри Хамдан на родния й арабски език. Бих обобщила, че подготовката на това събитие беше истинско организационно и лингвистично предизвикателство.    

Работните езици по време на Първата вечер на мароканската поезия в София на 1 юни 2018 г. бяха арабски, български и френски. Поетесите Надя Якин и специално пристигналата от Рабат Фатема Шахид прочетоха своите стихотворения в оригинал, а впоследствие те прозвучаха и в превод на български.

Големият интерес, който предизвика първата Вечер на мароканската поезия в България стана причина фондация "Европа и светът" и посолството на Кралство Мароко да организират втора мароканска поетична вечер в София.

Неслучайно Надя Якин е избрала за място на първия Дипломатически културен салон именно София, където Мароко има толкова активен и подкрепящ културното общуване между народите посланик в лицето на Н.Пр. Закия Ел Мидауи.

По време на събитието на 3 януари Надя Якин й връчи специалното отличие под формата на златна звезда „Жена дипломат и интелектуалка“ от името на Съвета на мароканките по света. Н.Пр. Закия Ел Мидауи получи и плакет от председателя на Съюза на българските писатели за Боян Ангелов за приноса й за българо-мароканското литературно сътрудничество.

Повече информация за първия Дипломатически културен салон и за наградите, които бяха раздадени на 3 януари 2020 г., може да прочетете на сайта ни www.evropaworld.eu:

Накрая ще споделя само, че всъщност аз можеше и да не получа това отличие. Обикновено информацията за повечето награди изтича предварително. Няколко месеца преди събитието в София вече се знаеше, че посланичката на Кралство Мароко у нас, както и поетът и преводач Хайри Хамдан, ще получат награда от международна организация, ръководена от Надя Якин. Беше близко да ума, че това ще стане най-вече заради организирането на Вечерта на мароканската поезия на 1 юни 2018 г., в която съорганизатор и участник беше Надя Якин. Само че през цялото време, докато подготовяхме събитието, връзката ми с Надя се осъществяваше чрез Хайри и в крайна сметка тя сигурно изобщо не беше разбрала, че идеята за тази първа Вечер на мароканската поезия в България я предложих аз, в качеството ми на председател на фондация „Европа и светът“ и поетеса. Награда за мен не беше предвидена. Случват се такива работи.

Затова бях приятно изненадана, когато на самото събитие на 3 януари в София получих плакет на Съвета на мароканските жени. Връчи ми го г-жа Фузиа Ал Джайдани, художничка, съветник в организацията, Посланик на мира и добрата воля. Била съм наградена по препоръка на Н.Пр. г-жа Закиа Ел Мидауи! 

Има хора, които държат приносът на всеки да бъде оценен.

  

   Благодаря на колегата Красимир Пеков от списание "Черно и бяло" за хубавите снимки от награждаването ми. 

Новата ми година

Обичам да правя равносметки, защото те ми помагат да разбера докъде съм стигнала и какво ми предстои да свърша. Отдавна обаче се отказах в началото на новата година да си обещавам разни неща, които се наемам да изпълня. Случвало ми се е планираното да не се осъществи, тъй като съм установила, че всъщност в момента не ми се занимава с него – например интернет радиото на фондацията ни, което възприемах като нещо много важно за мен, когато си тръгнах от БНР през есента на 2014 г., но се оказа, че микрофонът и студиото не ми липсват и отложих идеята за неопределено време.

Със сигурност мога да кажа, че през 2020 г. ще отбележим 5-годишнината на сайта ни www.evropaworld.eu – това ще бъде и своеобразна равносметка, така че непременно ще се случи.

Другото, което съм сигурна, че ще направя през новата година, е че ще отделям повече време за личното си творчество. 5 години с репортерски хъс ходех от събитие на събитие, правех снимки, подготвях материали за сайта ни и пренебрегвах книгите, които съм започнала да пиша. Бях убедена, че през 2019 г. ще издам историята за нашата котанка Гуни и нейните 4 синчета мускетарчета, а не успях да я завърша. През настоящата година това ще стане. Неслучайно съм подбрала за илюстрация на този текст моя снимка, на която държа чаша с изображенията на нашите два лика с Гуни, а и самата тя позира като фотомодел, макар и в гръб.

През 2020 г. трябва най-после да излезе и сборникът ми с разкази и импресии „Островът Уикенд“ – отдавна е готов, но все нещо доизкусурявам по него.

Освен вече споменатата 5-годишнина на сайта ни, други конкретни събития на фондацията ни в момента няма фиксирам, ще съобщавам за тях своевременно, когато наближи съответната дата. Причината е, че ако работите с партньори, в даден момент може да се окаже, че представите ви за съвместна дейност не съвпадат. В такива случаи е добре да се разделите достатъчно навреме, за да си намерите друг партньор или да отложите набелязаното събитие. Разбира се, хубаво би било да си останете в добри колегиални отношения. Имах две-три такива разминавания през 2019 г., възможно е да ги имам и през 2020-а. Дори мисля да опиша как самата аз разбирам коректността в партньорството между организации или частни лица при осъществяването на даден проект.

Това, в общи линии, са деловите ми размисли, в първия работен ден на новата година.  

В личен план няма да си обещавам да правя повече гимнастика или да не пия вече „Стела Артоа“. Всичко ще е, както се случи.

Важното е да са живи и здрави скъпите на сърцето ми хора и да прекарвам колкото може повече време с тях!

За бездомните котки, предновогодишно

През отминаващата година имах много преживявания с котета – и хубави, и неприятни. Бях трогната от грижите, които най-различни хора полагат за бездомните писанки. Очевидно нямат възможност да ги приберат вкъщи, но им дават храна, а когато се наложи, ги водят на ветеринар. Нагледах се обаче и на човешка проклетия, насочена срещу тези толкова мили и толкова беззащитни същества.

Наистина не разбирам с какво бездомните котки застрашават някого. Те не са агресивни, за разлика от бездомните кучета, които понякога лаят страховито и дори хапят. Котетата, които си нямат любящи стопани, обикновено са наплашени, може да те одраскат само ако се опиташ да ги докоснеш, а те възприемат това като заплаха.

Допреди няколко месеца само се умилявах от вида на бездомните котки, но рядко им давах храна. Мислех си, че ги хранят обитателите на кооперациите, край които се навъртат. През тази пролет обаче с мъжа ми, минавайки покрай „двора с котките“ на улица „Доспат“, видяхме групичка писанчета, които ни гледаха с очакване. Едно от тях много ни приличаше на нашия Лео. То отчаяно бръкна с лапичка в празната пластмасова кутийка пред него, като че ли каза: „Ето, нямам нищо за ядене!“

Веднага отидохме до близкия супермаркет и се върнахме с котешка храна. Оттогава ги храним всеки ден. Вече ги познаваме добре, измислихме им имена, наблюдаваме с интерес поведението им. Имат различни характери, като хората, проявяват обич и привързаност едно към друго, дори и да не са братчета и сестрички.   

Само че в двете кооперации край известния от години в квартала „двор с котките“ явно междувременно са се заселили хора, които не ги искат. И започнахме да си имаме проблеми с тях.   

Веднъж някакъв мъжага от балкона на първия етаж в едната от кооперациите ни изплаши с думите, че няма повече да намерим котетата и „силно се надява“ те да са убити. Слава Богу, оказа се, че жестоко се е пошегувал с нас. Малко по-късно отново видяхме писанчетата там.

Наскоро пък друг як тип ме заплаши, че ако продължавам да ги храня в близост до дома му, така ще ми разбие ченето, че и в „Пирогов“ няма да ми го наместят. Веднага сигнализирах в полицията и там са взели мерки. Посочих им точния му адрес – нали ми беше казал да не храня котета под прозорците му, а аз знам къде ги хранех. Описах подробно как изглеждаше този обществено опасен тип, който е готов да ме осакати заради нещо, което в никакъв случай не би трябвало да буди ненавист – хранене на бездомни котки: едро телосложение, без да е много висок, пълно лице. Но най-отличителната му черта бяха злите очи, хвърлящи светкавици от омраза към мен. Полицаи са ходили неведнъж на проверка, но той категорично отричал да ме е заплашвал. Вече писах за това.

Защо обаче отново се връщам на тази тема и то в последните часове на отминаващата година, когато предпочитам да мисля за приятни неща? Защото в последните дни на 2019-а ми се случи нещо, което държа да разкажа.

Отново бях на улица „Доспат“ в близост до кооперацията, където живее якият тип, и отново давах храна на бездомните котета, когато го забелязах да излиза от двора си. Или поне ми се стори, че е той. Гледах го от съседния тротоар. Стори ми се също така, че започна да извръща ненужно глава настрани, като че ли да не видя лицето му. Аз обаче внимателно го наблюдавах и обмислях дали да се приближа към него и да му кажа, че съм го разпознала и че вече съм предупредила полицията за заплахите му. Когато дойде на няколко крачки разстояние, якият тип най-после се обърна към мен. Но не, не беше този, който ме заплаши! Този човек ме гледаше усмихнато, все едно че най-хубавото нещо на света е да се хранят бездомни котета. Или наистина не беше същият тип, или усмивката му напълно го беше преобразила, та не можех да го разпозная.

Помислих си: колко хитра маскировка е измислил! И също така мислено го поздравих за нея.

Дано през следващата година повече хора, свикнали да мятат с поглед стрели от омраза, да маскират лицата си с усмивка. Може в един момент тя да стане искрена!

Моята 2019 г.

През отминаващата година в живота ми не се случиха изключителни събития. С мъжа ми обичаме да пътуваме, но успяхме да отидем само в Италия за годишнината от сватбата ни през юни. Щастливи сме обаче, че бяхме в областите Пулия и Базиликата, защото там се намират градове, които отдавна искахме да посетим. Вече писах в блога си за два от тях – Алберобелло и Матера, който заедно с Пловдив беше Европейска столица на културата 2019. Парадоксът е, че отидохме чак дотам, а до Пловдив така и не отскочихме, макар че ни е на два часа път. Основната причина е, че на Владо не му дават да вземе не само по-дълга отпуска, а дори и отделен почивен ден. Освен това работи до късно в редакцията, така че не можем да ходим на вечерни спектакли. А на мен сама не ми се ходеше до Пловдив. Слава Богу, че поне един път в годината му дават една седмица отпуска, та успяхме да заминем за Италия.  

Там имахме приятни запознанства и едно от тях се превърна в истинско приятелство – с Кети Колчакова и леля й, с които по щастлива случайност се хранехме на една маса в почивния комплекс „Аргонавти“ близо до град Таранто. Кети е многостранна личност – икономист с богат опит в международните отношения, но и преводач на художествена литература от норвежки. Преди Коледа получихме от нея скъп подарък – преводната й книга с разкази от Од Клипенвог „Север“. През следващата година непременно ще организираме представянето й.

Щастлива съм, че през 2019 г. и Боби имаше нови запознанства, които прераснаха в хубави приятелства. За всяка майка е важно детето й да намира хора, с които чувства, че живее пълноценно.  

Радвам се също, че и през изминалите 12 месеца намирахме време за срещи с наши стари приятели, с които си говорим за книги, за преводи, за музика.

Продължих активно да отразявам културни събития за сайта ни, но не успях да довърша книгата си за нашата котанка Гуни и нейните четири синчета - котарачета мускетарчета. Това непременно ще стане догодина. Тогава ще излезе и сборникът ми с разкази „Островът Уикенд“, който е готов отдавна. Литературният критик Георги Цанков, на когото показах ръкописа, се изказа възторжено, но задържах издаването му. Най-вече защото продължавам да се колебая кои от моите разкази и импресии, писани през последните години, да включа в него. Не искам да го разводнявам, но вариантът, който съм подготвила за печат, ми се струва осакатен. Догодина при всички случаи вече ще се появи като книга.

През 2019 г. голяма радост ми носеха и нашите котета – толкова любов ни дават, толкова уют създават. Неслучайно те ще бъдат герои не на една, а на повече мои книги. От няколко месеца с Владо започнахме редовно да храним и едни улични котки в квартала, заради което получих от някакъв як тип заплаха за жестока саморазправа с мен, ако им давам храна близо до дома му на ул. „Доспат“. Веднага подадох оплакване в полицията и постоянно се интересувам какво е развитието по случая. Междувременно продължаваме с Владо да храним бездомните котета, макар и не точно пред дома на въпросния тип, който упорито отричал пред полицаите, че ме е заплашвал.

Та имах и такива преживявания през 2019 г. През нея от живота си тръгнаха личности, с които не съм била лична приятелка, но съм ги чувствала като част от живота си – актьорите Стоянка Мутафова, Стефан Данаилов... Няма да продължавам тъжния списък.

Наистина в личен план не ми се случиха знакови събития, но за мен е най-важно, че и през тази година постоянно чувствах обичта на най-близките си хора. Знам, че и те са чувствали моята.

Каква по-хубава лична равносметка от тази!

Матера, на гости при невидимия художник

Щастливи сме, че през това лято успяхме да отидем в италианския град Матера, който заедно с Пловдив е Европейска столица на културата за 2019 г. Това е уникално място, където и досега има хора, живеещи в естествени пещери - саси - разбира се, вече електрифицирани и оборудвани като съвременни жилища. Разходихме се из улиците на Матера,  Посетихме магазинче, което се намира в една от пещерите - саси. 

Голяма част от града все пак е застроена с нормални къщи, но изгледът като цяло е изключително колоритен, защото къщите се катерят по възвишенията. 

Имахме едно преживяване, за което ми е приятно да си спомням в края на отминаващата година. Озаглавих този спомен „На гости при невидимия художник“. Ще разберете защо.  

Докато се изкачвахме по стръмните улички, попаднахме пред сграда, която от пръв поглед ни хареса. До вратата имаше табела: Palazzo Ferrau-Giudicepietro. 

Palazzo на италиански означава дворец, нямаше как сем. Дворецки да не уважат с присъствието си тази сграда. Giudicepietro пък, макар и изписано слято, означава "съдия Пиетро". Тъй като двамата ми родители бяха завършили право, макар и да бяха избрали впоследствие други професии, все пак решихме, че това е допълнителен знак от съдбата да се отбием в двореца и да изпием там бутилката с италианска бира "Nastro azzurro", която си бяхме купили от един местен магазин. Изкатерихме се по стръмните стълби и се озовахме на просторна тераса, по която бяха разпръснати големи саксии с кактуси. 

Имаше и други растения, както и маса с метални пейки край нея.

Обстановката ни се стори много артистична и Владо веднага реши, че тук е ателието на художник. Освен това от терасата се откриваха такива красиви гледки към града, че несъмнено някой художник би избрал да работи тук. 

От терасата можахме да разгледаме по-отблизо и изящните балкони на сградата, характерни за XVI-XVII в., откогато датира дворецът, според табелата пред входа.

През цялото време имахме чувството, че отсъстващият художник всеки момент ще се появи и с удоволствие бихме си поприказвали с него. Той обаче все не идваше.

Насладихме се на гледките от терасата и разгледахме какво още има на нея. С изненада открихме продълговати дървени сандъчета със засадени зеленчуци. В единия край беше боднат надпис на ръка, с печатни букви: "Вълшебна зеленчукова градина". 

До всяко от растенията имашe табелка какъв вид e, въпреки че и непознавач не би ги сбъркал: домати, маруля, тиквички, зеле. Още по-трогателно беше, че са миниатюрни, като аксесоари за детско представление.

Кой ли симпатяга обитаваше това място? Така и не го дочакахме, но усетихме присъствието му. Духът на невидимия художник изпълваше цялата тераса. 

На тръгване седнахме на най-горното стъпало на стълбата към терасата и изпихме бутилката с бира "Nastro azzurro", загледаkи в стръмните стъпала под краката ни.  

А съседната сграда до двореца Ферау също се оказа дворец - Palazzo Saraceno-Alvino от XVII-XVIII век, но нямахме време да се отбием и там. 

Може това да стане при следващото ни отиване в Матера, защото много ни се иска да се върнем там. 

Истината е, че целият град е като изрисуван от невидим художник.

Приказното градче Алберобелло

През тази година едно от сбъднатите ни желания беше посещението в живописното италианско градче Алберобелло, известно със своите трули - малки къщички с конусовидни каменни покриви. Има ги в цялата област Пулия, но най-много са те в Алберобелло и затова то се е превърнало в емблема на областта. 

Още в началото ще направя едно езиково уточнение - на италиански думата trullo е в мъжки род, но на български по-благозвучно ми звучи да е е в женски и затова в единствено число ще я изписвам като "трула" освен в случай, когато цитирам местно наименование на забележителност. 

Някои трули все още се използват за жилища, други са магазинчета или ресторанти. Имахме възможност да влезем в дома на семейство, което живее в трула. Хората се бяха съгласили непрестанният поток от туристи да се стича в къщата им. Със сигурност общината им плаща нещо за това, но и посетителите бяха приканвани да им оставят пари. Двамата съпрузи седяха на някакво миндерче и всеки желаещ можеше да се снима с тях.  

Домакинята посрещаше с възторжени възгласи всеки новодошъл, докато мъжът й не си хабеше емоциите, само търпеливо позираше за поредната серия снимки. След като излязохме от къщата им, българската ни екскурзоводка поясни, че мъжът бил по-сдържан, защото наскоро му направили изкуствени зъби и не е свикнал още с тях. А аз си мисля, че не е лесна работа човек да посреща с неизменен възторг стотици посетители на ден – „стотици“ не е преувеличение, защото наистина толкова са туристите в Алберобелло през лятото, а всеки дошъл тук любопитства да влезе в истински дом трула. Да се съгласиш твоето жилище да се превърне в нещо като постоянен, будещ огромен интерес музей си е истинска саможертва и парите не са голяма компенсация за причиняваните неудобства. Така че високо оценявам жеста на двамата съпрузи да им погостуваме за няколко минути. Поради някаква вселенска несправедливост обаче, сега, половин година по-късно, не се сещам за имената им. Затова пък запомних името на тяхната котка, която видяхме на излизане от къщичката. Попитах стопанката й как се казва котето и тя гордо ми отговори: „Мелани!“   

В Алберобелло не пропуснахме да посетим голямата базилика - Св. Козма и Дамян. 

 В градчето има и църква-трула, единствена по рода си.

В магазинче-трула опитахме местни ликьори от различни плодове. 

В музея Труло Соврано пихме и по чаша от типичното червено вино "Примитиво".То се нарича така не защото е примитивно, а защото се прави от първото узряло грозде. 

В Труло Соврано са запазени предмети от бита на хората, живели тук през ХIХ в. 

Всъщност, това е комплекс от 12 трули с преходи между тях. Построени са от фамилията Перта около 1780 г. Труло Соврано се намира близо до базиликата на Светите Козма и Дамян и според един туристически справочник, тук дълго са се съхранявали реликвите на двамата святи лечители. Труло Соврано има малко кокетно дворче, точно в него изпихме по чаша от местното червено вино "Примитиво". Опитахме и от бялото "Фиано". 

Известният певец Ал Бано, който е родом от този край, през последните години е станал винопроизводител и използва музикалната си слава, за да рекламира винарската си продукция. В Труло Соврано видяхме и от неговото вино, но не рискувахме да си купим от него, защото вече му е излязло име, че Ал Бано е по-добър като певец, отколкото като майстор на вино.

Освен запознанството с котката Мелани имахме и други преживявания с домашни любимци в Алберобелло. За отбелязване е, че те са навсякъде. Чаровно кученце с огромни очи ни посрещна в едно от магазинчетата по най-оживената търговска улица с трули. От продавачката разбрахме, че то се казва Стела (Звезда). „А защо Стела?“ „Защото ми огрява живота – каза жената. – Ето, помага ми и в магазина!“

Пред вратата на кокетна къща пък забелязахме да се мотае разтревожен котарак, който явно искаше да му отворят. Само че никой не се отзоваваше на прегракналото му мяукане. Приближих се да го утеша, но той определено беше разочарован, че стопаните му не го чуват и не се зарадва особено на вниманието ми. На вратата имаше надпис: "В тази къща и котаракът е нервен".

Жителите тук имат чувство за хумор. Това си личи и от украсата пред някои магазинчета - за реклама там са поставени забавни фигурки в местни дрехи.

В градчето видяхме и витрините на магазини със съвременна италианска мода, на която лично аз съм голям фен.

В едно магазинче трула си купихме сувенир от една бабка, която като че ли беше излязла от приказка. Седеше в сумрака вътре и плетеше. Не ни позволи да снимаме нито нея, нито стоките в магазина. Оказа се, че сувенирчето, което си бяхме избрали, й е в единствен екземпляр, така че разполагаме с уникат. Тъй като вече е наша собственост, си позволихме да го заснемем и публикуваме снимката му.

Край Алберобелло видяхме маслинови дървета - областта е голям производител на зехтин.

Впечатленията ни се допълниха от Механата на поета, която открихме на излизане от градчето. Арбелобелло наистина е като приказка, но трябва да се уточни – приказка, в която има много ведро настроение и поезия. Самото име на градчето е поетично – означава красиво дърво!