Защо някои автори стават издатели

 

Според устава на фондацията ни „Европа и светът“, тя може да се занимава с книгоиздаване и книгоразпространение. За седемте години, откакто я регистрирахме, такава дейност не сме развивали. Наш приоритет беше организирането на събития с културна насоченост, често с чуждестранни партньорства. Наблегнахме и на работата по информационния ни сайт за култура, изкуство, образование, наука, бизнес. За дейностите на фондацията досега може да прочетете на нашия сайт (Дейности на фондацията).

И ето, че в даден момент решихме, че е дошло време и за книгоиздаване. Ще разкажа за личната си мотивация да стигна до това решение. Някои от фактите съм споделяла и друг път.

Като млад автор по социалистическо време опитът ми с книгоиздаването беше по-скоро горчив. Първата ми стихосбирка „Понякога е обич“ преседя в издателство „Народна младеж“ 5 години и в крайна сметка излезе в сборник „Петима млади поети“. Имаше такава практика тогава – за да се пести хартия, но и за да се подскаже на авторите от сборниците, че не са дорасли още за самостоятелна книга. Доколко подобни оценки са били обективни е спорен въпрос, защото част от стиховете в първата ми стихосбирка бяха публикувани в средношколското списание „Родна реч“ и въз основа на художествените им качества редколегията на списанието ме беше предложила да следвам в престижния Литературен институт „Максим Горки“ в Москва. Разминах се с това следване, защото годината, когато завърших гимназия, беше обявена за „нулева“ в института, но самото предложение да бъда студентка там, беше достатъчно висока оценка за стиховете ми. Не по-малко висока оценка за мен бяха и многобройните писма до списанието и до Френската гимназия, където учех, в които мои връстници от цялата страна споделяха с мен, че са открили собствените си преживявания в стиховете ми. Да не говорим, че и сега, 50 години по-късно, срещам хора от моето поколение, които още помнят мои младежки стихотворения наизуст. По стихотворението ми „Понякога е обич“, дало заглавие на моята първа стихосбирка, години по-късно певицата с уникален глас Тони Димитрова изпя песен, която имаше голям успех.  Но критериите за „художественост“ на някогашното издателство „Народна младеж“ очевидно са се разминавали с оценката на читателите.

Втората ми стихосбирка, „Човекът, когото си чакал“, имаше още по-незавидна съдба, защото прележа в пловдивското издателство „Хр.Г.Данов“ цели 9 години. Без ясни причини за забавянето. Просто в издателските планове я прехвърляха от година в година. Излезе едва в така нареченото „начало на демокрацията“, през януари 1990 г. И за стиховете си от тази стихосбирка, публикувани в периодичния литературен печат, съм получавала спонтанни отзиви и високи читателски оценки, но издателството не се е интересувало как съм приета от читателите и си следваше своите планове, които системно отлагаха появата на книгата ми.

Опитът ми с две държавни издателства в моята младост може да се обобщи така: тогава нормалният тираж за стихосбирките беше 1000 (хиляда). Авторът имаше право на няколко безплатни бройки, но ако искаше да подарява книгата си, трябваше да си я купува. Вярно, че цената не беше висока, но екземпляри трудно се намираха, защото държавното книгоразпространение ги разпращаше из цялата страна. Друг момент от опита ми с държавните издателства беше, че получих хонорар и за двете си стихосбирки.

След 1990 г. книгоиздаването у нас коренно се промени. Частните книгоиздатели се нароиха. Вече всеки пишещ може да издаде книгата си срещу заплащане...

Честно казано, първоначално това изобщо не ме интересуваше. Бях толкова разочарована, че двете ми стихосбирки излязоха с огромно закъснение, че повече изобщо не исках да предлагам своя книга в издателство. Отдадох се изцяло на журналистиката, която е голямата ми любов. Само че поезията винаги е била част от същността ми и през 1993 г., когато започнах да правя авторското си младежко предаване „Шарена Гага“, във всеки брой на предаването включвах и мои стихотворения. Една поетеса, която междувременно беше станала издателка, веднъж гостува в предаването ми и предложи да събера тези „радио стихотворения“ в книжка. Естествено, тя очакваше от мен да си платя за издаването й. Това ми се стори абсурдно. Не бях писала тези стихотворения с цел да влязат в стихосбирка, а пък да си платя за нея ми се струваше изключително обидно. С мъжа ми и сина ни обаче все пак обсъдихме идеята и стигнахме до извода, че ситуацията не би била толкова непрестижна за мен, ако си намеря спонсор. За щастие, първият, към когото се обърнах - мой съученик от Френската гимназия, представител на Ив Сен Лоран за България, веднага прие да спонсорира изданието. Така през 1996 г. се появи стихосбирката ми „Шарени думи“.

После задълго престанах да мисля за издаване на мои книги, работата ми в БНР и дейността ми в сферата Франкофонията изцяло запълваха дните ми. Докато в някакъв момент си дадох сметка, че имам стихове, които се харесваха на много хора преди години, а новото поколение пишещи едва ли знае за тях. Така през 2007 г. реших да издам книгата с избрани мои стихотворение „Сняг и нежност“. Излезе в "Издателско ателие Аб" на поета Анго Боянов, с когото някога членувахме в Кабинета на младите писатели студенти "Д.Дебелянов" към Централния студентски дом.

Постепенно осъзнах, че новият вид книгоиздаване, ти дава възможност срещу заплащане да видиш книгата си отпечатана в кратки срокове, без да е наложително изчакване в издателските планове. Това беше изключителен плюс, имайки предвид дългите години забавяне на първите ми две стихосбирки, излезли в държавни издателства! Другият голям плюс беше, че авторът получава целия си тираж и разполага с достатъчно книги, които може да подарява!

Имах все още някои колебания, когато търсех издател за сборника си с разкази „Откриването на Дагоберта“, защото хора на перото, които бяха чели откъси от него, му даваха високи оценки. Един от издателите обаче ми каза в прав текст: „Книгата ви е хубава, но на пазара няма търсене на български автори. Опитайте в друго издателство, иначе при нас, ако си платите...“. Продължих още известно време да търся издателство, което би рискувало с мен. Междувременно разговарях с известни писатели и те твърдяха едно и също: „Гергинче, всички автори днес си плащат!“ Един от тях, популярен и като драматург, ми довери каква колосална сума му искал някакъв театър, за да постави негова пиеса.

Примирих се с актуалната ситуация в българското книгоиздаване. Както вече споменах, тя си имаше и предимства. Колеги по перо ми изтъкваха и следния аргумент: безспорно, някои издатели публикуват български автори на свои разноски, но ако тези автори искат да имат повече бройки от книгата си, за да я подаряват, трябва да си ги купуват. Цената на книгите обаче расте и в даден момент се оказва, че авторът трябва да даде немалка сума, за да разполага с повече екземпляри от собствената си книга. Все едно че си е платил за издаването й.

Това с плащането, за да те издават, очевидно вече е масово явление. Не беше лесно обаче да стигна до идеята самата аз да се захвана с издателска дейност. Импулс ми даде преди две години разговорът с един тогава все още начинаещ издател, характерен с това, че популяризира сърцато авторите си. Мои книги са излизали и в големи издателски къщи, но те по-рядко отделят специално внимание за реклама на своите български автори. Реших да проуча каква е ситуацията при този издател, който още не се бе наложил на книжния пазар, но явно щеше да полага усилия и за разпространението на изданията си. Докато обсъждахме с него как точно би изглеждала книгата ми „Островът Уикенд“, той неведнъж уточняваше, че по този или онзи мой въпрос ще се консултира с отговарящия за предпечатната подготовка, за оформлението на корицата и т.н. Постепенно осъзнавах, че аз също познавам такива хора и съвсем спокойно бих могла лично да им задавам тези въпроси. Издателят, за когото става дума, е автор също като мен, и издава собствените си книги. Какво ми пречеше да го правя и аз, след като в дейностите на фондацията ни по устав е вписано, че може да се занимаваме с книгоиздаване?  

Още известно време имах задръжки и обмислях, като междувременно започнах да следя къде издават мои познати поети и писатели. И ми се изясняваше, че немалко от тях са създали собствени издателства. Други пък споделяха с мен, че сериозно се замислят да го направят. Защо ли? Най-общо казано, щом повечето български автори са оставени сами на себе си да се саморекламират, защо да не поемат и самото издаване на книгата си? Поне ще имат личен поглед върху целия цикъл, при който написаното от тях се превръща в книжно тяло и тръгва към читателите.

 Така, в крайна сметка, сборникът ми с разкази „Островът Уикенд“ ще бъде първото издание на нашата фондация. В интерес на истината, когато вече окончателно бях стигнала до това решение, един от предишните ми издатели ми предложи да представи мой ръкопис в тазгодишния конкурс на Министерството на културата в подкрепа на български книги. Благодарих му, но отказах, защото това би означавало да чакам решението на журито, а имам неприятен спомен от предишни чакания. Самата аз може с години да работя по книгата си и да я доизкусурявам, но щом преценя, че вече е готова за печат, предпочитам излизането й да не се бави.

„Островът Уикенд“ трябва да излезе в навечерието на 24 май. Вече проучвам механизмите за книгоразпространение и ще ги проверя, както се казва, на собствен гръб. Ако нещата потръгнат, на следващ етап ще издаваме и други автори.

Парите от продажбите на сборника ми с разкази, който излиза с логото на фондация „Европа и светът“, ще отиват по сметката на фондацията и ще бъдат използвани за по-нататъшните ни културни дейности.  

  

       

 

Как усетих промяната в литературните вкусове

45-ото Народно събрание бързо премина в историята, но остави спомена за впечатляващия успех на партията Има такъв народ, водена от шоумена Слави Трифонов. Покрай този успех се възпламени отново темата за победоносния ход на чалгата в живота ни - чалгата като опростен и опростачен израз на чувства и мисли. За мен тази тема е свързана с промяната в литературните вкусове, която усетих на свой гръб.

Усетих я особено осезателно, когато преди около 9 години се присъединих към Фейсбук и видях колко много хора споделят там свои стихове. След известно колебание реших да го направя и аз. Подбрах едно от стихотворенията си, което в младостта ми предизвикваше овации по време на студентските литературни четения с мое участие. Бях изумена, че във Фейсбук го лайкнаха по-малко от десетина човека! Ето го и стихотворението: 

ЖАНА Д’АРК

Мой любими кралю, спокойно ли спите,

уморен от поредната светска наслада,

или даже насън си държите ушите,

да не чуете пукот на пламнала клада?

 

Спите, Сир... Спете, Сир! А сънят Ви полека

мойта вяра и преданост сляпа зачерква.

Интересно, какво ли изпитва човека,

който верния воин принася във жертва?

 

Интересно, какво ще направи, когато

се наложи отново да моли: „Спаси ме!”

Най-жестоко е, Сир, че сега, пред тълпата,

гибелта ще посрещна със Вашето име –

 

нека всички помисля, че Вие сте с мене,

та смъртта ми поне да не бъде нелепа.

После, Сир, за пред бъдещите поколения,

ще въздъхнете скръбно над моята пепел.

Отначало помислих, че стихотворението ми не постигна във Фейсбук успеха, на който се радваше в моята младост, защото все още имах малко на брой виртуални приятели. След време обаче го споделих отново и реакциите пак бяха оскъдни. Тогава започнах да осъзнавам, че литературните вкусове са се променили. Забелязвах, че и споделяните в социалната мрежа прекрасни поетични творения на класици, по правило събират малък брой лайкове. Това вече сериозно ме обезпокои. Своето честолюбие като автор спокойно можех да пренебрегна – вече не ме харесват и толкова! - и без това в битието си на зрял човек винаги съм поставяла журналистическата си професия преди писането на стихове. Но щом безспорно хубавите стихотворения на утвърдени имена от миналото не предизвикваха кой знае какъв отклик у почитателите на поезията във Фейсбук, нещата май не отиваха на добре.

         Отново на собствен гръб почувствах промяната в литературните вкусове, когато преди 4 години една непозната за мен жена ме беше издирила във виртуалното пространство и ми предложи приятелство. Поясняваше, че като млада много е харесала едно мое стихотворение и питаше аз ли съм същата Гергина Иванова (така се подписвах, преди да се омъжа за Владимир Дворецки.) Потвърдих, че съм аз, и бях трогната, че жената е запомнила това стихотворение, публикувано в литературния печат през 1982 г.  Добавям стихотворението тук:

         ПСИХОЛОГИЧЕСКИ СЪВЕТИ 

Ака си сложна, непризната личност

и злоба те мори периодично,

ако мечтаеш да си смел и силен,

а пък се чувстваш доста нестабилен,

то властвай, щом намериш повод дребен:

обиждай по-тактичния от тебе,

дерзай над нежността меланхолична,

измъчвай този, който те обича,

унищожавай нощем пътни знаци,

изритвай безпризорни котараци!...

Изобщо, ако случая подбираш,

все някой свой комплекс ще компенсираш!

 

А ти, ти, който не заемаш пози

и чуждият успех не те тормози,

ти, който неизмъчвал без пощада,

най-искрено се влюбваш или страдаш,

ти, който най-обикновен човек си –

внимавай, има хора със комплекси!

Жената се радваше, че ме е открила, и сподели стихотворението ми в своя профил като питаше своите приятели във Фейсбук какво е мнението им. Помня, че първият отговор беше: „Ужасно е!“ Другите няколко отзива не съм запомнила, но не бяха възторжени. Жената, която помнеше стихотворение ми наизуст вече над 30 години, беше изключително озадачена от тези реакции, но не изгуби надежда, че то ще предизвика и у други хора адекватен отклик. Оказа се, че е учителка по литература, и ми написа, че ще го прочете на учениците си в клас. Вече бях наясно с настъпилите промени в литературните вкусове и й отговорих, че се съмнявам в успеха на този експеримент. „Ще видим!“ – написа ми тогава жената, явно убедена, че ще може да опровергае скептицизма ми... И повече не ми писа. Не беше трудно да се досетя защо. След известно време установих, че ме е разприятелила. Дали си е казала: „Ама наистина какво съм му харесвала на това стихотворение толкова години?“ Така де, човек трябва да е в крак с модните тенденции в поезията.

А какви са модните тенденции в поезията, ако се съди от Фейсбук? Харесват се стихотворения с директен изказ - колкото по-декларативно, толкова по-лайквано! Не всички бих определила като литературна чалга. Сравнявам някои от тях с така наречената „площадна поезия“ от моята младост. Имаше едни съветски поети, които рецитираха стиховете си пред многолюдна публика в огромни открити пространства, дори на стадиони. Повечето от тези поети бяха талантливи, но от само себе си се разбира, че за да бъде харесана „площадната поезия“, тя трябва да е ударна, да няма в нея емоционални нюанси и светлосенки като ирония, самоирония и прочее, защото те няма да бъдат забелязани от жаждащото силни думи множество. Такава е нагласата и сред големия площад Фейсбук. Разбира се, и на него се появяват стойностни стихотворения, които заслужено биват харесвани от стотици и дори хиляди, но това става обикновено с автори, които от години са се наложили в публичното пространство като поети и хората ги знаят като такива. А ако им попаднат стихове от някой, когото познават, например, като журналист, най-много да го потупат по рамото с едно окуражително и покровителствено: „Браво!“ Който е изневерявал на поетичната си Муза, ще си носи последиците!

Има обаче и случаи, които ми вдъхват оптимизъм като автор. Преди две години присъствах на поетична вечер, на която млади актьори четоха творби на поети, пишещи класически стих. Организаторите ме бяха поканили да участвам с мое стихотворение и аз приех. Беше ми приятно да чуя стихотворението си, изпълнено от една млада актриса така, както самата аз бих го изпълнила. Толкова точно беше уловила духа му! След спектакъла отидох да благодаря на актрисата и тя спонтанно изрази въодушевлението си от моя текст. Намеси се неин колега, млад актьор, който ми довери, че и той го е харесал и е искал да го прочете на сцената, но накрая е било преценено, че е по-подходящо изпълнителката му да е жена. Тогава си отдъхнах с облекчение, че на моите стихове не им е минало времето, щом допадат на млади хора.

Завършвам с въпросното стихотворение:

    "   "  " 

Понятни са ми вече всички хора,

които са ме лъгали спокойно.

Аз също се научих да говоря

красиви думи без реална стойност.

 

Сега без угризение ще кажа,

че есенният лист е късче злато,

че сивкавият сняг, покрил паважа,

е, всъщност, предусещане за лято.

 

Дори във най-безсмислената врява

ще доловя възвишени акорди

и убедително ще ви представя

бездушните за благородно горди.

 

В очите ми примамливо ще плува

на добротата облакът изкуствен.

Дълбоко някого ще развълнувам

с подправени до съвършенство чувства

 

И всеки, свикнал другите да мами,

ще възхвалява мойта артистичност.

Измамникът, повярвал в любовта ми,

два пъти повече ще ме обича...

 

И само вас, наивници небрежни,

ще съхраня от точните куршуми –

не вярвайте в пресилената нежност

и в лесно произнесените думи!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нашенският „Магьосник от Оз“

Вчера вечерта още в първите коментари след изборите постоянно се повтаряше как в новия парламент всички политически групи ще се допитват до Слави Трифонов, неговият глас ще е решаващ. Само дето на Слави гласът му нещо не се чуваше през последните месеци. Не се разбра каква е позицията му за летните протести, снощи се скри от камерите, обявявайки, че има симптоми на Ковид. Вместо него говори човек от екипа му.

И изведнъж си спомних популярната детска приказка за Магьосника от Оз на Лиман Франк Баум. От Магьосника героите на приказката очакват да им даде онова, от което изпитват най-силна нужда, защото вярват, че е способен да направи чудеса... както и избирателите на Слави. Само че Магьосникът, след като се е заселил в изумрудения си замък, избягва да се показва публично и оставя предимно служителите му да общуват с желаещите да се срещнат с него... както хората от екипа на Слави вчера вечерта, след успеха му на изборите.

Формално партията на Слави Трифонов може да се е превърнала в решаващ фактор за новия ни парламент, но очевидно тази царска корона ще е тежка за шоумена, той вече показва, че е доста стъписан от победата си.

Какво ще стане по-нататък? Да си припомним какво става в приказката на Лиман Франк Баум: Магьосникът от Оз, уморен да играе ролята на властелин, която не му е по мярка, възлага на Плашилото да управлява вместо него Изумрудения град, а той се качва в коша на въздушния си балон и отлита нанякъде.

Нещо подобно очаквам да направи и Слави Трифонов в политиката. Той е поредният кьорфишек в политическия ни живот.

И да не забравяме, че Магьосникът от Оз съвсем не е лош човек. Просто по стечение на обстоятелствата хората са повярвали, че може да прави чудеса. А той не може.   

       Снимката е от публикацията за филма "Магьосникът от Оз" в chronicle.bg

 

 

7 години фондация „Европа и светът“

         Преди 7 години на 31 март беше регистрирана фондацията ни „Европа и светът“. Отбелязала съм този факт в личния си блог, тъй като тогава все още нямахме сайт (Фондация "Европа и светът") – той се появи в интернет година по-късно, на 12 март 2015 г. Снимката към тази публикация е от тържеството за 5-годишнината на сайта ни, което се състоя в Чешкия център в София с половин година закъснение заради пандемията. Това, впрочем, беше единственото събитие, което организирахме през 2020 г. поради гореспоменатата причина. За 2021-а още не бързаме да правим планове за културни прояви, но продължаваме да поддържаме нашия сайт evropaworld.eu.

Тъй като първите 7 години са важни в развитието на всеки човек и всяко негово дело, отново в блога си ще направя кратка равносметка за този период от съществуването на фондацията ни.

Първите две събития, които организирахме, бяха в конферентната зала на Дома на Европа в София: международната младежка среща "Европа и светът преди Коледа" и лансирането на сайта ни - Сайтът на фондация "Европа и светът" и неговите герои. Много скоро открихме и предимствата на събитията в по-малки пространства с по-ограничен брой участници – в тях всеки от присъстващите може да вземе по-пряко участие. Такива бяха литературните срещи – представяния на книги, автори и преводачи в семейната ни къща, която ползваме за офис на фондацията ни. Някои от гостите ни наричаха тези събирания „Салони“, но тъй като това ми звучи леко претенциозно, предпочитам думата „срещи“.

През тези 7 години си сътрудничехме с посолства, с чуждестранни културни центрове и институти в София и в чужбина. За това ще намерите повече информация на сайта ни (Дейности на фондацията).

Държа обаче да допълня следното:  при представянето на фондацията ни на днешната дата преди 7 години в блога си съм написала, че нейната „цел е да подкрепя развитието на културата, изкуството, образованието, науката и установяването на по-тесни връзки между тях и бизнеса, както и обмяна на ценности в Европа и света.“ Явно за немалко хора думата „подкрепа“ има само материално измерение и неведнъж към нас са се обръщали с молба за финансова помощ, а когато сме обяснявали, че не оказваме такава, реакцията често беше: „Е, тогава каква фондация сте?“ Подкрепата ни не се изразява в раздаване на стипендии, а в безвъзмезден интелектуален труд! Онова, за което PR агенции или фирми за организиране на събития вземат пари, ние го правим напълно безплатно, както и нашите партньори, с които си поделяме разходите по организирането на общите ни събития. Стараем се тези разходи да не бъдат големи.

Знаете ли колко стойностни културни прояви могат да се организират с малко пари, стига човек да има интересни идеи и да не си пести силите при осъществяването им! През изминалите 7 години фондацията ни доказа, че това е възможно, което ме кара да изпитвам дълбоко удовлетворение.  

Сега погледите на екипа ни са отправени напред!

                      Гергина и Владимир Дворецки. Снимка: Боби Дворецки

                            

Как звучи Верлен на български

 На днешния ден е роден Пол Верлен през 1844 г. От известно време с удоволствие превеждам негови стихове, в които съм влюбена от ученичка. Едва сега събрах смелост да го правя. Ще повторя нещо, което съм подчертавала многократно: отнасям се с огромно уважение към всички преводачи, които се опитват да достигнат по свои пътища до поетичния връх Верлен. Днес един от тези преводачи, Кирил Кадийски, беше гост в предаването „Денят започва с култура“ по БНТ 1 по повод годишнините, макар и не кръгли, от рождението на Пол Верлен и Стефан Маларме (18.03.1842 г.), и се възползва от случая да изкаже мнението си за поетичните преводи: че те не трябва да бъдат буквални, а е важно да се предаде самият дух на стихотворението. Едва ли някой ще оспори това. Само че проблемът е дали преводачът съумява да долови вярно духа на стихотворението или само така му се струва? И добър ли е преводът, който представлява лични вариации на преводача по темата на стихотворението?    

Това е оригиналът на „Есенна песен“ от Пол Верлен, което Кирил Кадийски цитира в студиото на БНТ 1, защото смята, че го е превел много добре:

Chanson d’automne

Paul Verlaine

Les sanglots longs

Des violons

De l’automne

Blessent mon coeur

D’une langueur

Monotone.

Буквалният превод е:

Протяжните ридания

на есенните цигулки

нараняват сърцето ми

с монотонно униние.

Ето и преводът на Кирил Кадийски, с който той очевидно много се гордее:

Виола със стон

под гол небосклон

през октомври ридае

и вяла печал

невидим кинжал

в гръдта е.

Оставям настрана това, че ритъмът на оригиналния стих е променен, както и че цигулките от оригинала в превода на Кадийски са заменени с виола, а също и това, че в куплета изобщо не се споменава месец октомври – всъщност, настроението в стихотворението е по-скоро ноемврийско, късноесенно, когато настъпва монотонността в цветовете за разлика от изпълнения с багри октомври. По-големите ми резерви към превода на Кадийски са заради сърцераздирателната дума „стон“ и заради „невидимия кинжал в гръдта“. Това, както и помпозната дума „небосклон“ придава съвсем различно звучене на Верленовия стих, който е деликатен и болезнен, като плач на цигулка, докато в интерпретацията на Кадийски звучи като мощни фанфари. Или ако се изразим с езика на друго изкуство: все едно да прерисуваш картина на импресионист в стила и с художествените средства на барока. Това не е единственият случай, когато Кадийски изневерява на Верленовия дух и го облича в поетични одежди с неподходяща кройка, както вече съм писала (За целувката, за Верлен и за преводите на стихове), ще пиша и друг път. Точно бароковата помпозност и пресилен драматизъм в цитирания превод, напълно чужди на Верленовия стих, се постарах да избегна, когато превеждах стихотворението. Следва моят превод на първия куплет:   

Цигулков плач,

роден по здрач

от тъжна есен,

прониква в мен

като рефрен

на вяла песен.

Едва ли някой би могъл да каже, че този превод е буквален. В него, например, липсва думата „нараняват“ от оригинала, но се постарах да предам болезненото усещане от нахлуването на тягостно есенно настроение в душата.

Преводът на Георги Михайлов също не е буквален. Звучи твърде архаично, което не е характерно за оригинала, но пък са предадени вярно Верленовото униние и печал:  

В есенний здрач

с протяжен плач

лей в отзвук глух

във моя дух

печал несдържна.

 

Превода на Пенчо Симов прочетох доста след като бях направила моя и той ми хареса най-много в сравнение с вариантите на К.Кадийски и Г.Михайлов. Не е чудно, че го харесах: той се оказа най-близък до моето усещане за стихотворението на Верлен. Смея да твърдя, че това е най-вярното усещане за оригинала.

Ето и версията на Пенчо Симов:

 Цигулков плач,

изплувал в здрач

сред късна есен,

ме е ранил

и аз унил,

вървя унесен.

В блога ми може да прометете преводите на цялото стихотворение: "Есенна песен" от Пол Верлен

Като всеки голям талант, Верлен е многолик. В поезията му има не само есенна печал, а и лятно многоцветие. ("Spleen" от Пол Верлен на български)

Невинаги лирическият му герой съвпада със самия него. Той може да влезе в ролята на влюбен млад овчар и тогава изящният му стих започва да звучи някак наивно. (За целувката, за Верлен и за преводите на стихове)

В други моменти се забавлява да рисува красиви словесни картини, които се завъртат в кръг и стигат до своето начало. ("Сантиментална разходка" от Пол Верлен)

Прекрасна е вселената Верлен! Тя винаги може да ви изненада. За преводачите остава отговорната задача да предадат максимално вярно нюансите на поетичния му гений!   

 

             Портер на Пол Верлен от Фредерик-Огюст Казалс за La Plume, 1896 г.

 

 

 

 

Кой колко е близък с известните

 

Както става винаги след като ни напусне популярна и обичана личност, след кончината на Татяна Лолова социалните мрежи се напълниха със снимки на хора, които са се щракнали по един или друг повод с голямата актриса. Лично аз не се дразня от това масово явление. Не виждам нищо лошо човек да се гордее, че животът го е срещнал с такава личност, дори да е било инцидентно и еднократно. То си е късмет! Защо да не бъде споделен такъв спомен?

Е, ако някой започне да раздува, че с починалата знаменитост са били големи приятели, а всъщност може само бегло да са се познавали – тогава вече ставам скептична. Недоверчива съм и ако изведнъж от нечия памет изхвръкне фойерверкът, че въпросната знаменитост при случайна среща му е казала нещо много специално – лична похвала, лично послание. Всеки има право да си фантазира, но когато се замесва името на популярен човек, който вече няма начин да потвърди дали е казвал някога въпросните похвали и послания, нещата никак не изглеждат красиво.

Слава Богу, нямам слабост да се снимам с известни хора или по друг начин да се присламчвам към популярността им. Снимката с Татяна Лолова, която публикувам тук, е от литературна вечер, посветена на Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе във Френския институт през ноември 2016 г., когато актрисата чете откъси от техни произведения. На снимката са моите приятели Албена Шарбанова и доц. Георги Цанков – и двамата дълбоко свързани с френската литература. Както и аз, впрочем, но на онази литературна вечер бях само зрител и не ми е хрумнало след финала да искам и аз да се фотографирам с актрисата, от която винаги съм се възхищавала.  

Дългогодишната ми работа като журналистка в програма „Христо Ботев“ на БНР ме е срещала с изключително много известни хора и само да съм имала ищах, сега бих разполагала с огромна галерия от мои общи снимки с тях, но никога не съм намирала това за важно. Въпрос на лична гледна точка.  

Помня как след като през 1990 г. започнах да правя радиопредаването си за обеднена Европа и постепенно за негов сигнал се утвърди песента на Тото Кутуньо “Insieme”,  певецът дойде в България. Съгласи се да ми даде интервю и разговаряхме дълго на терасата на последния етаж на НДК. Разказа ми историята на песента си – имал приятел, с когото не се били срещали от години и мислел, че го е изгубил, но щом се видели отново, почувствали, че са заедно, в една обединяваща се Европа. Често съм използвала откъси от аудиозаписа на това интервю в предаванията си. Снимка с Тото Кутуньо обаче така и не ми дойде наум да си направя, въпреки че мой познат, който се оказа по същото време на терасата на НДК, поиска от мен да му съдействам да се снима с певеца и той любезно се съгласи. После години наред моят познат се хвалеше, че има снимка с Тото Кутуньо, но аз и досега не съжалявам, че съм пропуснала тази възможност. За мен беше важно да го интервюирам.

Имало е няколко случая, когато съм си правила снимки с някого, за да му вдъхна повече увереност, че е популярен. Например, с чуждестранни автори, малко известни в България, които са пристигнали за представянето на тяхна книга на български. Естествено, че те не са запомнили коя съм аз, жената, настояла да се снима с тях, но в паметта им ще остане, че е имало хора у нас, които са показали голям интерес към творчеството им, и ще запазят хубав спомен от гостуването си в страната ни.

Един път пък с мъжа ми решихме да направим такъв хаир на наша позната, издала първата си книга. Не бяхме чели книгата, не успяхме да присъстваме и на премиерата й, но отидохме да засвидетелстваме симпатиите си към авторката в една софийска книжарница на събитие, наречено „Среща с автограф“. На такива срещи опашки се извиват обикновено само пред много нашумели писатели и поети, а случаят тогава не беше такъв и ние с мъжа ми се оказахме единствените посетители плюс още някакво приятелско семейство. Останахме в компанията на нашата позната до края на събитието, за да не бъде сама и да не се разстройва от липсата на други желаещи автограф. В допълнение настояхме да си направим фотосесия с нея, на която тържествено позирахме с нейната книга в ръце. След време книгата придоби популярност и, не щеш ли, един ден пред очите ми попадна текст от нашата позната, смисълът на който беше, че някои хора са се снимали с нея, за да се огреят от светлината на славата й. Тъй като с мъжа ми доста бяхме преиграли с ентусиазма си около фотосесията ни с тази авторка, помислих, че визира нас. Ако беше така, значи не е оценила жеста ни по време на онази доста конфузна среща с автограф, когато желаещи за автограф почти нямаше. Може авторката да не е имала предвид нас, но за всеки случай повече няма да се снимаме с нея.

Връщам се на спомените, които хората споделят по тъжни поводи – когато известен човек си е отишъл. Стига да не са измислица на някого с цел да изтъкне себе си, мисля, че тези спомени помагат да се очертае по-отчетливо портретът на популярната личност, да се добие по-цялостна представа за нея. Понякога дребните житейски епизоди красноречиво показват нечий характер, затова с удоволствие чета такива спомени. А ако някой си ги измисля, за да си придаде значимост, да знае, че измишльотините много си личат.   

 

За Мария Бакалова и хъркащата Сандра Бълок

 Когато наскоро писах за големия талант на Мария Бакалова в ролята на Тутар от филма „Борат 2“ и оспорих някои неоснователни критики към нея, за моя радост, доста хора се съгласиха с аргументите ми. Очевидно, не всички, но поне не станах обект на остри словесни нападки. Имаше обаче спорадични мнения колко е срамно една жена да се показва във вида, в който виждаме Тутар на бала на дебютантките в края на танца с баща й – че героинята е в месечен цикъл. Как се е съгласила нашата актриса да се снима в толкова отблъскващ вид!

Затова ще се върна отново на примера, който ми дойде наум покрай ролята на Мария Бакалова - как в романтичния филм "Срок за влюбване" (оригинално заглавие Two Weeks Notice) Хю Грант се беше надвесил над спящата Сандра Бълок, а тя стръвнишки изхърка. Признавам, че когато за първи път видях тази сцена, доста се стреснах и си помислих: защо тази красива известна актриса се е съгласила да я покажат в толкова пародийна ситуация. Вярно, че филмът е комедия, но романтична! В нея основният сюжет е за влюбването на двамата главни персонажи. Защо му беше трябвало на Марк Лорънс, режисьор и сценарист на филма, да окарикатурява героинята на Сандра Бълок, която не е някакво примитивно момиченце, буквално извадено от кочината като Тутар, а свръхинтелигентна, образована жена? Честно казано, и досега нямам отговор на този въпрос. Да показваш в комедия, че някой хърка, е доста примитивен начин да разсмееш публиката. Ако обаче хъркащият е жена, става доста конфузно. Поне така ми се стори на първо гледане. Тъй като много харесвам "Срок за влюбване" и съм го гледала безброй пъти, забелязах, че и на друго място във филма Сандра Бълок похърква – когато героят на Хю Грант я буди посред нощ, защото му е хрумнало да се консултира за пореден път с нея (снимката по-долу).

И пак се питам не е ли имало капчица суета у актрисата, та се е съгласила да я показват като едно същество с нежна визия, което издава грозни звуци насън. Колко несъвместимо с представата за романтичния образ на жената! По времето, когато е сниман филмът, Сандра Бълок вече е утвърдена звезда, т.е. не е трябвало да прави компромиси и да се съгласява с всяка приумица на режисьора, за да пробие в киното и все пак е приела да бъде окарикатурена. Нека просто приемем, че една талантлива актриса е готова на всякакви предизвикателства, влизайки ролята си, както го е направила и Мария Бакалова като Тутар.

Не по-малко конфузен за Сандра Бълок е и друг епизод от "Срок за влюбване". На едно парти героинята й, която обича доста да си похапва, се беше тъпкала с какво ли не и на връщане в колата изпита неудържима нужда да се облекчи. Имаше задръстване и тя се втурна между колите, намери спасение в една каравана, пъхна се в тоалетната, а Хю Грант услужливо се опитваше да отвлече вниманието на домакините от звуците, които се разнасяха оттам. Та да не си мисли Саша Барън Коен, че е първопроходец в показването на неща, дето не е прието да се виждат във филм!  

Киното отдавна показва детайли от прозата на живота, от които в нашата цивилизация се свеним. Някои от тях изобщо не са естетични нито за окото, нито за ухото. Помня колко бях изумена, когато в края на 70-те гледах филма на братя Тавиани „Бащата господар“ и в него двама герои (мъже) пърдяха, доейки овцете. По-късно съм чувала такива неестетични звуци и в други филми, та попривикнах. Ами колко пъти сме виждали филмови персонажи да повръщат! Наистина отврат! Обаче това се случва в живота и ни го показват на екрана.

Да се върнем на образа на жената в киното. Какво ще кажете за така любимите на режисьорите от всякакви националности сцени как жена ражда: неистово крещене, разкривено от болка лице. Красиво ли е? Никак. Но в толкова много филми има такива сцени и никой не ги критикува. Майка ми, лека й пръст, ги намираше за изключително отблъскващи и отказваше да ги гледа - може би защото й напомняха колко трудно ме е родила. Аз също никак не ги харесвам, макар че родих нормално трудно. Е, щом на зрителите постоянно се предлага гледката на раждаща жена, толкова ли е фатално да се види на екрана нагледно доказателство, че едно младо момиче вече може да стане майка? Просто размишлявам.

Има и друг момент от филма „Борат 2“, заради който Мария Бакалова отнесе много критики на видни български културтрегери: интервюто с Рудолф Джулиани. Точно заради него режисьорът Иван Добчев подхвърли грозната си реплика, че младата актриса имала опит „как да се слагаш – на мъже или на публиката.“ Гледайте специално тази част от филма! В нито един момент героинята на Мария не се „слага“ на известния адвокат и политик. Напротив, държи се като притеснена неопитна журналистка. Нищо предизвикателно няма нито в поведението й, нито в облеклото й. Какво е виновна, че погледът на събеседникът й заблестява? Тя ли му предлага телефонния си номер? Не, той й го иска! Чия е вината, че някой забравя каква позиция заема в държавата и си позволява поведение, несъвместимо с тази позиция?   

Очевидно по политически причини Мария Бакалова и Рудолф Джулиани са номинирани за антинаградата „Златна малинка“ в категорията за най-лошо екранно партньорство. Само че далеч по-важно е, че нашата актриса е номинирана за „Оскар“ за поддържаща роля. Впрочем, единствената засега актриса, която е получавала в една и съща година (2010-а), и двете награди, е Сандра Бълок – „Оскар“ за най-добра актриса в „Сляпата страна“ и „Златна малинка“ за ролята си в „Луда по Стийв“. Дали Мария Бакалова ще повтори това? Във всеки случай, ако бъдещата й филмова кариера е като тази на Сандра Бълок, никак не би било зле!

На добър час, Мария!